В последно време много публични личности и организации твърдят, че всяка трета жена в България е жертва на домашно насилие. Вярно ли е това? Не. Това е една огромна манипулация на общественото мнение. От този неверен извод се прави друг, че всеки трети мъж е домашен насилник. Домашно насилие има, не е незначително, представлява реален и сериозен проблем, но е далеч от цитираната цифра.
От къде се появи тази цифра?
През 2012 година Агенцията за основните права на ЕС провежда общоевропейско изследване за насилието над жени и момичета. Проведени са интервюта с 42 000 жени и момичета над 15-годишна възраст в 28 държави-членки.
През 2016 година Фондация „Партньори-България“ и Центърът за изследване на демокрацията, с помощта на Норвежкия финансов механизъм, провежда Национално изследване на домашното насилие и насилието, основано на полов признак (НИДННОПП).
Първо. Тази цифра не е статистическа информация, а субективно усещане на анкетираните, за това дали са жертва или не и затова не е точна. Т.е. човек може да е жертва на насилие, но да не се самоопределя като такава и обратното. Изследователите споделят, че процентът на скрити жертви при мъжете е много висок, поради обществените очаквания към тях и срама да се признаят за жертва. Твърди се дори, че е възможно всеки мъж у нас поне веднъж през живота си да е бил жертва на насилие.
Още в предговора на НИДННОПП се казва: „България е сред тази половина страни членки на ЕС, в които не се събира статистическа информация за отношението между жертва и извършител, като по този начин прави невъзможна оценката на дела на домашното насилие сред престъпленията срещу личността. Домашното насилие все още не се квалифицира като криминално деяние и не е включено в Наказателния кодекс, съответно, и в статистическите данни, предоставяни от полицията и Националния статистически институт“.
Второ. Тази цифра показва не моментното насилие, а това дали анкетираният счита, че е бил жертва на насилие от навършването на 15-годишна възраст до момента.
Трето. Тази цифра не показва къде и от кого е осъществено насилието. Т.е. не всички жени – жертви на насилие, са жертви на домашно насилие, извършено от партньор или съпруг. Около 20% от жените са жертви на насилие от страна на други жени. Наблюдава се разлика и във вида на извършваното насилие – мъжете по-често извършват физическо насилие, жените – психическо.
Проучването на FRA показва, че делът на българските жени, между 18 и 74-годишна възраст, жертви на насилие от страна на партньор или съпруг е 6%. Това също не е никак малко – около 17 0000 жени, но със сигурност не е всяка трета.
Четвърто. Тази цифра не отчита вида, степента и честотата на насилието. Изследванията показват, че преобладават по-леките форми на насилие като обиди, бутане, дърпане и те често са взаимни. Също така, насилието не е еднопосочен процес. Изследванията показват, че 80% от извършителите на насилие са били жертви на насилие.
Най-често срещаната форма на домашно насилие, според респондентите, е психическото насилие и контролиращото поведение – през последната година преди изследването 5,2% от жените и 3,8% от мъжете са били жертви на психологическо насилие, а съответно 2,1% и 2,7% на контролиращо поведение. Докато жертви на физическо насилие са били по 1,2% и от двата пола.
Пето. Поставя се знак за равенство между домашното насилие и насилието, основано на полов признак (НОПП) и от там се прави неправилният извод, че основно жени са жертви на домашно насилие.
При домашното насилие полът на жертвата няма значение, определяща е личната връзка между извършителя и жертвата. Докато при НОПП основа на насилието е винаги полов признак, като самият пол е без значение, жертви могат да бъдат както жени, така и мъже от различна възраст. Обществото реагира на тежките форми на насилие, които получават широк медиен отзвук, но се забравя, че най-масови са „меките“ форми на насилие, които не изискват физическа сила и които се извършват и от двата пола.
Защо се прави тази манипулация?
Съществуват доста неправителствени организации, които се занимават с проблемите, свързани с домашното насилие. Определено има необходимост от борба с това негативно явление, от осведоменост на обществото, от подкрепа на жертвите и от работа с насилниците, но се създава усещането, че част от тези организации са превърнали това в бизнес. Ако България беше приела и ратифицирала Истанбулската конвенция, то държавата щеше да е задължена да финансира тези организации и да се отчита пред наднационален орган по конвенцията – ГРЕВИО. Това се явява сериозен мотив за манипулация на общественото мнение и преувеличаване на иначе важен проблем.
Източник: „Правен свят“
Последвайте ни и в Телеграм
