Не бива да забравяме, че служенето в тях е извор на упование и надежда. Да се забрани на свещениците да служат е като да се забрани на лекарите да лекуват.
.jpg)
Чувал съм от различни и много добри лекари следното наблюдение от професионалната им работа: има граници на науката и възможностите на медицината, отвъд които човешкото здраве или болест минават в други ръце. Независимо от усилията, които лекарят полага, има моменти, в които болестта не може да бъде овладяна. И обратното, без никакви основания за надежда пациенти оздравяват, след като са били отписани от медицината. И още – при еднакви случаи, симптоми и лечение – едни пациенти оздравяват, а други умират. Без видима логика и без научно обяснение.
Едва ли има лекар по света, който може да каже, без да прилича на глупак, че владее напълно ситуацията с даден пациент, независимо дали става дума за леки или тежки случаи. Дори и при най-рутинните интервенции лекарите често казват следното: „Операцията е напълно безопасна, но знаете, че винаги има дори и минимален риск”. Това „застраховане“ от тяхна страна не е защото са неуверени в професията си, а защото знаят от опит, че не всичко е в техните ръце.
По-прозорливите се досещат, че животът е тайна,
която си остава такава въпреки изключителния напредък на науката, свръхтехнологиите в медицината и „чудесата“, които тя прави в днешно време. Именно до тази тайна се е докоснало християнството, а от две хиляди години Православната църква е посветила ежедневното си служение на нея и Нейния Създател. Казвам православната, защото чрез своите богослужения и духовното наследството на Светите отци, свидетелствата на светците и подвижниците на вярата тя е пазител на двухилядолетния опит от срещата с раждането на Христос във Витлеем и Възкресението му 33 години по-късно.
От тогава до днес нищо не се е променило вътре в тази църква, независимо от външните обстоятелства и житейски обрати. Православната църква нарича този опит Свещено предание и се отнася към него толкова благоговейно, колкото и към Свещеното писание – Библията. Христовото Рождество и Христовото Възкресение са исторически факти, а не красива митология.
Факти, които променят човешката история завинаги
и радикално, защото ѝ дават съвсем друг смисъл и цел, излизаща отвъд пределите на смъртта и преходния образ на този свят. Св. апостол Павел казва в своето послание до християните от гръцкия град Коринт: „ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1Кор.15:14), защото е искал да предпази християните от изкушението да гледат на Христовото възкресение като на символ. Като на красива измислица за утешение на бедните и онеправданите. Християнството се обръща еднакво силно както към вярата, така и към разума, защото се отнася сериозно към фактите на Христовото Рождество и Неговото Възкресение. Факти, които са променили живота както на простите рибари, корумпираните митничари или просветените фарисеи (какъвто е бил самият апостол Павел), така и на могъщи императори, владетели и народи, учени и писатели.
Трудно е да си представим, че ап. Павел, бл. Августин, св. Патриарх Евтимий, Бах, Паскал или Достоевски, както и милиарди християни в последните 2000 години са глупави наивници, които повтарят като папагали красиви измислици. Християнството не е учение, идеология или система от морални предписания, а жив опит.
Живот, който има досег с тайната на своя произход.
Сам Иисус Христос е положил началото на днешната литургия по време на Тайната вечеря с причастието: „И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло.
И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове. (Мат. 26:26-28). Това правете за Мой спомен (1 Кор. 11:24). Това е центърът на литургията от тогава до днес. От две хиляди години християните се причастяват с Тялото и Кръвта Христови с надеждата за вечен живот, който им бе засвидетелстван от Този, който възкръсна от мъртвите. Това е реалност, независимо дали ни докосва или не, дали я разбираме или не. Християните знаят, че
вирусът и болестите са само симптоми на смъртта, която Христос победи със своето Възкресение.
Причастявайки се, те се борят с надежда в сърцето си с причината, а не със следствието, което се опитват да лекуват лекарите. В този смисъл да се забрани на свещениците да служат и на християните да се причастяват и молят на Онзи, който ни е създал и Който победи смъртта, е същото като да се забрани на лекарите да лекуват. И едните, и другите вървят по различни пътища към една цел. Оставете Църквата да следва своя път, който за две хиляди години не е отвел никого в грешна посока. И бездруго съвсем скоро тя ще остане единственият ориентир в смутните и объркани времена, които предстоят.
Впрочем православните пастири и свещеници непрестанно призовават за благоразумно поведение. Енориашите да се молят вкъщи, да не излизат, за да присъстват непременно на богослуженията в храма, да спазват предписанията на властите, необходимата дистанция и хигиена или да не пристъпват към Светата чаша, ако имат оскъдна вяра и се притесняват – никой няма да ги съди. Православната църква винаги е била внимателна към мярата на човека, без да забравя Божествения си произход. В нея няма и помен от магически реализъм, какъвто се опитват да й приписват, а само дълбок духовен опит, извиращ от Самия Извор на живота – Светата Троица. „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Син, покров ми е Дух Свети“, се казва в една молитва. Колко утешително звучи тя в днешните времена на всемирна тревога и страх от неизвестността!
Природата на днешния вирус, неговата непредвидимост и тоталната безпомощност, в която изпадна целият свят с цялата си напреднала наука, развити технологии, милиарди за здравеопазване, ваксини, лекарства и претенция за човешко могъщество, ни казват само едно –
човекът сам по себе си е толкова немощен,
че нечие кихване може да го заличи от лицето на земята. Дори и Меркел е под карантина. Да затвориш храмовете в дни на голямо изпитание е много по-голяма катастрофа от пораженията на болестта или тежката икономическа криза, която се задава. Мерзостта на запустението в буквален смисъл е зловещ знак. „И тъй, кога видите да стои на свето място „мерзостта на запустението“, за която е казано чрез пророк Данаил (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините; който е на покрива, да не слиза да вземе нещо от къщата си; и който е на нивата, да се не връща назад да вземе дрехата си… защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега, и няма да бъде“ (Мат. 24:15-21).
Отвореният храм, в който се служи, а не е превърнат в туристическа атракция или затворен до второ нареждане, е извор за упование и надежда. Добре е да не го забравяме. Особено в днешния ден на Благовещение – ден на голямата надежда, че ще дойде Онзи, в Когото няма болести и смърт.
Явор Дачков
Гласове
Статията е публикувана в последния брой на в. „Галерия“.
Последвайте ни и в Телеграм
