По отношение научното творчество и възгледите на великия германски философ на правото, историк и геополитик Карл Шмит практиката е изработила две „ формули на добрия тон”. Първата формула на добрия тон изисква творчеството на Шмит да се познава добре, да се познават неговите принципи и методология. Втората формула на добрия тон, обаче, съдържателно противоречи на първата. Да, положенията на Шмит трябва да се познават, с тях трябва да се работи, предвид огромния авторитет на Шмит. Обаче Шмит не подлежи на цитиране, нито на позоваване, нито е уместен за съдържателна аргументация, по причина на неговия открит, последователен, системен антилиберализъм. Просто казано, длъжни сме да познаваме Шмит, да го ценим и да се съобразяваме с него, като едновременно с това сме длъжни да се държим така, сякаш никога не сме чували името му. Либералите от правото (а и не само оттам), които Шмит разгроми теоретически, се реваншираха в практическата плоскост. Задължително беше, в целия следвоенен период всяко споменаване на Шмит, по какъвто и да било повод да бъде съпроводено с яростно морално заклеймяване – „Шмит като коронен юрист на нацисткия режим” следва да бъде системно отричан, без да имат значение факти и особености от неговата персонална биография.
И до днес оценката за този германски автор е двойнствена, теоретически той е победител, а на практика е жигосан с най-лошото клеймо, което европейския следвоенен либерализъм е могъл да измисли – той е обвинен в сътрудничество с нацизма. Доколко и в какъв смисъл това е вярно, няма никакво значение – важна е необратимата стигма, наложена върху името и върху цялото му творчество.
Днешният исторически момент, който преживява България, заедно с останалата част от глобализираното човечество, предлага много сериозни причини и разкрива много сериозни основания някои от основните идеи на Шмит да бъдат отново напомняни.
Още първото изречение в първата глава на неговия програмен труд „Политическа теология (четири глави за суверенитета)” гласи: „Суверенен е този, който взема решения за извънредно положение”.
Изясняването на тази мисъл може да бъде облекчено чрез още няколко цитата от автора, чието цитиране всеки път трябва да бъде придружавано с молба за извинение. И така:
– тази дефиниция може да бъде справедлива за понятието „суверенитет” само като пределно понятие. Защото пределно понятие означава не смътното понятие като в небрежната терминология на популярната литература, а понятие за пределна сфера. Съответно, тази дефиниция може да бъде обвързана не към нормалния, а само към крайния случай.
– под извънредно положение следва да се разбира общо понятие от учението за държавата, а не някакво извънредно постановление или кое да е обсадно положение.
– извънредното положение във висша степен е пригодно за юридическа дефиниция на суверенитета, и това има системно, логически-правно основание.
– защото всеобщата норма, както тя е изразена от нормално действащата формула на правото, никога не може в пълна мяра да улови абсолютното изключение и следователно не е способна напълно да обоснове решението за това, че дадения случай е наистина изключителен.
– когато казват, че юридически е невъзможно да се провери налице ли е извънредно положение, се тръгва от предпоставката, че решението в правен смисъл трябва да бъде изцяло производно от съдържанието на нормата. Но именно и в това се състои въпроса. Всеобщността на тази формула е само израз на либерализма на правовата държава и в нея не се отчита самостоятелното значение на решението (Dezision),
– няма никаква практическа или теоретична разлика в това да се признава или не абстрактната схема, която се предлага за дефиниране на суверенитета (суверенитетът като висша непроизводна власт на управника). За понятията сами по себе си не се спори, спори се за конкретното приложение, т.е. за това кой взема решение в случай на конфликт, в какво се състои интереса на публиката или на държавата, обществената сигурност и реда, „lesalutpublic” и т.н. Изключителният случай, случаят, неописан в действащото право, може в най-добрия случай да се характеризира като случай на крайна необходимост, заплаха за съществуването на държавата или нещо подобно, но не може да бъде описан по своя фактически състав. Само този случай актуализира въпроса за субекта на суверенитета, т.е. въпроса за суверенитета изобщо.
– суверенът стои извън нормално действащия правопорядък и все пак му принадлежи, защото той е, който е компетентен да решава може ли да бъде спирано действието на Конституцията. Всички тенденции на съвременното развитие на правовата либерална държава водят към отстраняване на суверена в този смисъл.
Без да задълбочаваме повече, може да обобщим – само суверенът (а той е фигура, стояща едновременно извън и вътре в правната реалност и властта му не се извежда и не произтича от закон) може да решава за това кой случай е извънреден, кое положение (в държавата) може да бъде характеризирано като извънредно. Към тази формула следва да се обърнем днес, докато наблюдаваме как тромаво, хаотично и безпомощно българския парламент се опитва да роди „Закон за извънредното положение”. Очевидно тук следва да се напомни, че парламентът не е суверен, а само репрезентатор на суверена, че в добре развитите правни системи понятието извънредно положение е предварително уговорено и кодифицирано и то присъства не в обичайния кодекс от закони, а на равнището на върховния закон – Конституцията.
Българската правна система не разполага с понятието „извънредно положение” – нито като съдържателно описано състояние на нещата, нито като формално понятие, което да отпраща към суверена. Всъщност, в съвременните правни системи става именно това – споменаването на категорията „извънредно положение” отвежда директно към суверена, както е разбран и описан в съответната правна система. В България е иначе – без общественото мнение в страната да се „обременява с излишна правна метафизика” българското общество се съгласи с една брутална подмяна на понятията – „суверенитет” започна да се подменя с „независимост”. След тази концептуална фалшификация за управляващите всичко стана много лесно: един бракоразводен адвокат, който по волята на СДС, (но и на БСП, разбира се) работи известно време като президент на страната, успя с бързия си ум (и с още по-бързия си език) да артикулира колективното подсъзнателно на цялата българска политическа класа – суверенитетът може да се залага, отстъпва и преотстъпва, това се изисква от нашия нов „цивилизационен избор” и изобщо изборът между това да бъдеш суверенен или да бъдеш собственик е еднозначно определен: в името на това да бъдем собственици, (и разбира се, да бъдем на страната на победителите – най-сетне) избираме качеството да бъдем несуверенни. Нямаше как да се обясни на българския, прости Господи, политически елит, че който губи суверенитета си (и по-лошо – който го залага и търгува с него) неминуемо и то съвсем скоро след това се оказва несъстоятелен и като собственик. Разбира се, връзката между суверенитет и собственост нито е пряка, нито е къса. Но тя е реална, ужасяващо реална и това се потвърди от практиката на последните 30 години. Българската политическа класа сложи на тезгяха за продан националния суверенитет на България. Сделката се състоя, търговията със суверенитет се превърна в основно доходно перо на т.нар. „български политически елит”. От тази сделка произтекоха твърде много имоти за елита – например, днес българския суверенитет може успешно да съществува (в превърната форма) и като „тризонет” на Шанз’ Елизе в Париж…
Но оттук произтекоха и някои неудобства. Днес няма кой, заемайки ролята на суверен, да въведе извънредно положение. Суверен в страната няма, просто не се наблюдава, живеем несуверенен живот, като весели пуерториканци, като индигенните племена, населяващи Северните Мариански острови. Разбира се, колективният Бойко Борисов, (а не индивида с това име), който не е спрял да претендира, че носи на раменете си съдбата на България, може да излезе и с претенцията, че е суверен. Но това е недоказуемо – нали именно същите хора развратиха българското общество с чудовищното твърдение, че отказът от суверенитет е цената, която трябва да плати България, за да добрува в дружното семейство на европейските народи.
Накратко, днес България суверен няма. Освен българският народ, разбира се – но на него му е внушено, боя се по необратим начин, че суверенитетът, всъщност е тежко наследство от мрачното минало, което трябва да се преодолее час по-скоро и че днешната задача на този народ е не да мисли за такива вехти фантоми, а да живее от ден на ден все по-щастливо във връхлетялото го общоевропейско щастие. Колективният Борисов – а това е ядрото на днешната политическа класа, от своя страна, няма нужда от суверенитет, а ако отнякъде такъв се появи (разбира се, фантастична хипотеза) първото, което следва да направи и ще направи е да го продаде на костуема цена. Компрадорската класа по дефиниция няма нужда от суверенитет, тя е „анаеробна”. За нея суверени на България са „началниците, които дано да се разберат, а ние сме лесни”, по думите на Бащицата на нацията; суверен днес на България е американският посланик – и къде, впрочем, изчезна тази госпожа? Доскоро рецитираше българска поезия, инспектираше магистрали от джипа на Предводителя на новото българско дворянство и поздравяваше българите с духа им. А сега се стаи някъде. Може да се наложи (пред лицето на суровата историческа необходимост) да се обърнем към уважаемата г-жа фон дер Лайен с молба да поеме суверенитета ни…
А дотогава ще се занимаваме със самостоятелно юридическо творчество – българският политически елит с пръхтене, стонове и охкане ще се напряга да роди Извънредно положение. Когато си свикнал друг да определя аксиомите на държавно-правното ти съзнание, писането на такъв закон е истинско бреме – и изобщо, какво значи извънредно положение, след като политическия, с извинение, елит на страната и така е свикнал да живее в чрезвичайщина – съгласието на елита, например, с това че няма нищо нередно един премиер да инструктира митническите служби да не засягат по никакъв начин „едно свое момче” не е ли една чрезвичайщина, и то отдавнашна?
Днес българското държавно-правно ТНТМ трябва да преобразува ежедневната политическа и правна чрезвичайщина в страната в нещо „като за пред хората”, в нещо, което да бъде наречено „Извънредно положение” – и то да е осветено от волята на Народното събрание. Но как българската политическа класа – родена в чрезвичайщина, живееща в чрезвичайщина и мислейки в чрезвичайните форми на тясно-груповия си интерес да роди самото понятие за извънредно положение? Не е ли това едно несвойствено интелектуално усилие, една умствено непосилна задача?
Отначало изглежда лесно – просто трябва да се намерят и приемат мерки, които да спрат (или поне да ограничат) пожаро-образното разпространение на вируса в страната. С помощта на опитни лекари – които на драго сърце помагат, консултирайки законодателите – такива мерки са открити, огласени и приложени (доколкото е възможно да се действа рационално в създалата се обстановка). След това, обаче, депутатското ТНТМ се вижда затруднено – защото следва задачата да се помогне на обществото, на дребния и среден бизнес, и в края на краищата – на малкия човек, да се помогне с организационни, но и със – да му се не види – материални мерки, т.е. Държавата да се откаже от някои вземания, да удължи някои срокове, да разхлаби някои (стегнато навити) „гайки”.
Във Франция е ясно как се прави това – Президентът на Републиката се обръща към всички французи, в 15-минутното си обращение към тях шест пъти употребява метафората на войната (без, разбира се, да въвежда военно положение) и обещава – не се очаква да лъже, това е Франция, все пак – едни 30 милиарда евро като държавна помощ за бизнеса и за „малкия французин”, т.е. държавата се ангажира (сериозно, без шега) да влее една много солидна сума (само като начало) в обществото на Франция. Средният французин не се изненадва – той знае, че френската държава е Res Publica – т. е. че Франция принадлежи на французите.
А на кого принадлежи България?
Това е един тежък, сложен, всъщност отвратителен въпрос. Но той си има отговор, известен вече на всички – България принадлежи на своя елит, на онези 150 семейства (и на техния обслужващ персонал, разбира се) които са главните бенефициари на българския компрадорски псевдоевропейски курс.
И връщайки се към извънредното законодателство – да се измисли пакет от неотложни мерки с технико-управленско естество е напълно естествено и редно. Този пакет, разбира се, може да се допълва с нови подобни мерки, а някои от досегашните да бъдат оптимизирани и или коригирани. Проблемът, разбира се е друг – каква е тази тяга, това неудържимо влечение да се въвеждат не извънредни мерки, а извънредно положение – и то когато в правния свят на България няма такова понятие. Не от българската правна система, а от световната държавно-правна управленска практика се знае какво всъщност означава понятието „извънредно положение”. Да си спомним отново френския президент, който говори непрекъснато за това, че Франция е във война, но военно положение не въвежда (и не защото няма право на това, напротив), говори за извънредност на ситуацията, но извънредно положение не въвежда (и отново, не защото не може). Ако се запитаме защо, отговорът ще е ясен – защото извънредно положение означава съвкупност от няколко неща: закриване на парламента, разгонване на депутатите, закриване на всички партии, без изключения, прекратяване не просто на всеки политически живот, но и на всеки политически дискурс (и тогава първото, което чуваш в телефонната слушалка, когато набираш някой номер е съобщението, че разговорът се контролира). При извънредното положение властта се поема от извънредни органи – хунти за национално спасение, комитети за обществено съгласие, съвети за обществено здраве и т.н. При извънредно положение е напълно естествено „политиканството” (на което така категорично се противопоставя един главен прокурор) да бъде безусловно забранено, в такива ситуации лицето на властта е представено от човек в генералска униформа – но не на генерал от военномедицинските сили, а на някакъв друг, а защо не на генерал от полицията, например.
Такова развитие на нещата в България не е напълно невъзможно, ситуацията и с коронавирус, и без него приплъзва към точката на неуправляемостта. ЕС, т.е. евробюрокрацията няма да забележи какво е станало или не би обърнала внимание, а от американския посланик можем да чуем поредните поздравления за националния ни дух, а можем и да я чуем да пее български народни песни, облечена в съответната национална носия (пафти, гердани, забрадка и всичко останало, както си му е реда).
Въпросът е това ли иска българският политически елит? Ще действа ли той по формулата „едно извънредно положение повече – милион грижи по-малко”? По-долу ли сме днешните българи от онези българи – през май 1934 год.?
Най-важното и най-неприятното при това е, че каквото и да стане в България, нашите нови братя, европейците няма как да ни обърнат внимание. Евробюрократическите структури спят, когато Италия измира, отчаяно обръщайки се за помощ отвсякъде. От Брюксел помощ не дойде, от НАТО да се очаква помощ е немислимо, американския посланик в Рим сигурно е изпял някоя канцонета на драгите италианци и кой знае – може би ги е поздравил с духа им. Очевидно е едно – „международната демократична общност” не дава пет пари за страната, която е една от учредителките на ЕС; соросианството, оплело света с кукувичата си прежда, не се интересува от ужасяващия факт, че в Италия, само за две седмици измря едно цяло поколение, че италианските въоръжени сили с конвои от военни камиони изнасят труповете. Помощта за Италия дойде откъдето не се очакваше, „тоталитарен” Китай пръв протегна ръка за помощ, последваха го „тоталитарните” Куба и Русия.
Италианците умеят да правят изводи – и морални и политически, дори и военни. Сигурно има някакъв дълбок и много жесток исторически смисъл в суровата истина, която връхлетя Италия – и тя е, че нито ЕС, нито НАТО, нито който и да е друг от „демократичното човечество” не се интересува от съдбата на Италия. Демократическият жаргон, на който така обичат да си говорят евробюрократите затихна – днес евробюрокрацията незаинтересувано мълчи.
Демагогията стихна в часа на истината.
Неизвестно е колко още жертви ще вземе вирусът в обединена Европа. Но е сигурно едно – след края на епидемията, гражданите на европейските страни ще гласуват и с общата си воля ще изпратят в нищото всички отвратителни спекулации: за обединеното европейско гражданство, което идва да отмени националното, за края на националната държава, която предстои да бъде заменена от едни троцкистко-соросиански Съединени европейски щати и т.н. и т.н. Гражданите на европейските страни осъзнават безпощадно ясно, че е минало времето да се пее Одата на радостта, да се размахват сини байрачета с жълти звездички. Евромистерията свърши, историята влезе в правата си, без да обръща внимание на това, че идеологията на глобализма обещаваше нейния край.
Удари часът на истината и тя влиза в правата си.
Но гражданите на ЕС стават свидетели не просто на катастрофата на изцяло изкуствения и фалшив соросиански европеизъм. И европейците, но и всички други народи осъзнават в тези трагични дни, че старият свят – светът на глобализацията си отива и от него остават само трупове. Това, разбира се е естествено, тържественият марш на глобализма не можеше да не завърши с една наистина глобална катастрофа. Свидетели сме как силите на глобализма (а това е глобализирания финансов капитал) се опитват да хвърлят бремето на глобалната катастрофа върху гърба на ненужното вече за тях човечество.
Това ще бъде последният акт на драмата на глобализма. Човечеството срещу силите на глобализма, опиумът на глобалността срещу силите на живота – това е конфликтът, който се разгръща в наши дни.
Доц. Валентин Вацев
Поглед инфо
Последвайте ни и в Телеграм
