Енчо Симеонов е адвокат с 10-годишна практика в т. нар. медицински дела. Опитът му е показал, че много често съдебните искове са по-скоро резултат от лоша комуникация между пациента и лекаря или лечебното заведение, отколкото от сериозна медицинска грешка. Според него в по-голямата си част подобни конфликти могат да бъдат разрешени извън съдебната зала.
Адвокат Симеонов, вярно ли е, че пациентите все по-често търсят правата си, когато са недоволни от лечението?
Тенденциите показват, че пациентите все повече търсят правата си и не се притесняват да завеждат искове срещу болниците. Известната максима „Гарван гарвану око не вади“ вече не е широко споделяна. Напротив, моята практика от последните 10 години показва, че броят на делата се е удвоил. Все по-често болниците се изправят дори пред реалната заплаха за тяхното функциониране. Това важи с особена сила за по-малките лечебни заведения, които при едно голямо обезщетение много често изпитват сериозни затруднения да продължат да функционират и трябва да търсят алтернативи за финансирането си, извън това, което е заложено в бюджета им. Това създава доста сериозни проблеми.
Болниците ли са предпочитаният ответник? Има ли някакво раздвижване по отношение на извънболничната помощ?
Болниците са предпочитан ответник, макар че по закон те не са единствените лица, които биха отговаряли в ситуация, в която има някакъв проблем в лечението и пациентът е останал недоволен. Разбира се, самият лекар или съответният медицински специалист, който е предоставил здравната услуга, също отговаря и той също е потенциален ответник в едно такова дело. Искът може да бъде насочен и директно срещу застрахователите. Но практиката показва, че пациентите предпочитат болниците.
За да са по-сигурни, че ще получат обезщетенията си?
Да, от една страна е това, от друга страна, предполагам, и адвокатите така ги съветват. Доказването е по-лесно, когато болницата е страна по делото. По-лесно е снабдяването с документи. А по такива дела основният източник на информация за съда и страните са медицинските документи, въз основа на които работят и вещите лица.
Кои са най-атакуваните специалисти?
Най-високи са рисковете при хирурзите. При АГ специалностите също. Те заемат един немалък дял от тези дела.
Говорим за изгубени бебета?
Не, говорим за всякакъв тип нежелани събития. Това може да са травматични увреждания. Раждането обикновено се възприема като нещо напълно естествено, но рядко хората си дават сметка, че това все пак е сложен процес и е свързан с определени медицински рискове. За съжаление, световната статистика показва, че все още немалка част от тези рискове се случват. Въпреки нивото на медицинската помощ. Понякога това не зависи дори и от качеството на медицинската грижа. За съжаление, има неща, които медицината все още не е способна да предотврати. Така че това също са един голям брой случаи, които водят до дела срещу АГ болниците.
Частните или държавните болници са предмет на такива дела по-често?
Не мога да направя някакво строго разграничение. Бих казал, че общо-взето делът е равен. Като че ли при частните болници има по-голяма оперативна възможност да се предотврати ескалирането на проблема. Всеки проблем търпи някакво развитие. Рядко са случаите, в които пациентът прибягва веднага до завеждането на дело срещу болницата. При частните болници възможността да се работи с пациента и след края на лечението, дори да се водят преговори с него, е доста по-голяма, отколкото при държавните и общинските. Защото там ръководителят на лечебното заведение е нормативно обвързан да поиска съгласието на принципала, за да може да сключи спогодба. Такова съгласие се постига изключително трудно. В моята практика до момента подобни случаи се броят на пръстите на едната ръка. А много често това е най-удачното решение.
Колко осъдени лекари имате в практиката си?
Както ви казах, предпочитаният ответник са болниците. Като цяло статистиката сочи, че в преобладаващия брой случаи исковете се отхвърлят. Тоест делът на спечелените дела е по-малък от този на загубените от гледна точка на пациента. Това се дължи на различни обстоятелства, но показва и нещо друго, че има сериозни комуникационни проблеми. За да е уверен пациентът, мотивиран да води дело, очевидно нещо не се е случило в комуникацията между него и лекаря или лечебното заведение. Много често тези дела са плод на вътрешната неудовлетвореност на пациента от това, което е получил като отношение, не толкова от качеството на лечебната грижа. Мисля, че болниците биха могли доста да си помогнат като поработят над този проблем.
Оффнюз
Последвайте ни и в Телеграм
