Хора, природно лишени от чувство за хумор, обожават да разказват анекдоти. Шофьори, които едва успяват да държат автомобила в своята половина от пътя, умират да поучават другите как да карат. Шефове, които няма елементарна, базова представа за сферата, в която работят, най обичат да извикат някой специалист на килимчето и да го нахокат за нещо, което изобщо не разбират.
Но, защо, защо всички тези хора са потресаващо некомпетентни и не го забелязват?
Всичко това се случва по силата на т.нар. ефект на Дънинг-Крюгер – двама психолози от Университета в Корнел, които посвещават специално проучване на този феномен. Хората, „поразени“ от този ефект по правило имат нисък интелект, скромно ниво на квалификация и тесен кръгозор. Белязани от тази комбинация, те просто не могат да проумеят, че решенията, които вземат са грешни, а талантите, които си въобразяват че притежават, са неправдоподобни. Ето защо убедено вярват в правотата на всички свои действия и говорят от позицията на висша инстанция.
С времето това светоусещане придобива характер на психологическа защита: ограниченият човек започва да брани със зъби и нокти своето виждане за ситуацията, защото само ако допусне мисълта, че може и да не е прав, започва да се чувства застрашен от по-талантливите хора.
В същото време, при талантливите се наблюдава точно обратният случай: те много добре разбират колко сложни са законите на реалността, колко огромно е полето на знания, които в перспектива подлежат на овладяване – тази мъдра толерантност в крайна сметка обаче води до занижаване на самооценката за собствените им способности и подценяване на мястото, което заслужават в обществото.
„Аз знам, че нищо не знам”, повтарял мъдрецът Сократ, който водел повече от скромен живот и постоянно бил подложен на нападките на глупци, уверени в собствените си способност. Способен ли е някой от ограничените хора да направи такова признание?!
Eфектът на невежеството, облечено в самочувствие, бил теоретически предсказан, а след това и експериментално потвърден още през 1999 година от специалистите по психология Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер. За теоретична основа на хипотезата си те използвали наблюденията на велики учени и философи. Самият Дънинг цитира две от тях: „Невежеството по-често ражда увереност, отколкото знание” на Чарлз Дарвин и „Едно от неприятните свойства на нашето време се състои в това, че тези, които изпитват увереност, са глупави, а тези, които притежават въображение и мисъл, са изпълнени със съмнение и нерешителност”, на Бертран Ръсел.
А практически източник на вдъхновение да проверят експериментално теорията си станало куриозно престъпление. Двамата учени били провокирани от удивителната самоувереност на обирджия – МакАртур Уилър, който ограбил две банки една след друга, като преди това намазал лицето си с лимонов сок, защото прочел някъде, че лимоновият сок се използва като невидимо мастило и, следователно, камерите няма да „видят” и запишат лицето му. Психолозите били силно впечатлени от дълбоката некомпетентност на престъпника, който дори не се опитал да провери предварително дали е вярна представата му за прикритие, макар че обратното означавало дълги години затвор.
Така се стигнало и до експеримента, въз основа на който формулирали и своята теория за некомпетентността. Събрали в една зала представители на различни сфери на дейност, но със съвършено различни нива на реални знания и ги помолил да попълнят анкета, в която участниците трябвало да отбележат сами нивото си на компетентност в сферата, в която работят. След това участниците били подложени на редица тестове, които измерили реалното им ниво на компетентност. По резултатите от двете задачи била съставена графика, демонстрираща зависимостта на реалните знания от самоувереността в сферата на изява.
Получила се несъвършена, но достатъчно красноречива парабола: в лявата част, където били събрани най-некомпетентните участници в експеримента, тя достигнала абсолютен апогей на стопроцентова увереност в собствените знания, способности и умения. След това кривата рязко се понижава в зоната, където е преобладаващото мнозинство от хората, добре владеещи професията си в действителност, но със занижена самооценка за своя опит и умения. Към края, кривата отново се покачва – там, където са най-добрите от добрите, доказаните експерти, които добре знаят, че разбират и могат повече от добрите професионалисти. Но дори и техните резултати достигат едва две трети от пика на пълните профани.
Както установили Дънинг и Крюгер, профаните не само надценяват своята компетентност, но и не са способни да дадат адекватна оценка на специалисти, които имат автентично високо ниво на квалификация в същата област. На всичко отгоре, съвсем искрено не вярвали, че са допуснали грешки в тестовете, измерващи реалните им знния и способности – повечето от тях упорито отстоявали своето мнение, даже след като им било показано къде са сгрешили и грешките им били логично обяснени и мотивирани.
Но, надеждата, че слепците могат да прогледнат, все пак остава. Дънинг и Крюгер предложили на самоуверените невежи участници в техния експеримент да преминат специален курс на обучение, където не само усвоявали конкретни компетентностти по упражняваните от тях професии, но и методи, с чиято помощ да измерват сами перодично реалната си компетентност. Повечето от тях поне успели да проумеят, че са живели в заблуда. Не е ясно само как Дънинг и Крюгер са успели да ги убедят, че имат нужда от обучение.
Източник: manager.bg
Последвайте ни и в Телеграм
