Чарлз Дикенс е от малкото щастливци в световната литература, които приживе са постигнали огромна популярност. Той е определен за най-значимия прозаик на Викторианската епоха, а романите и разказите му и днес вълнуват и деца, и възрастни. Дикенс е ненадминат разказвач. Някога, когато публикувал романите си на отделни части, читателите нямали търпение да дочакат следващата публикация с продължението на историята. Творбите на Дикенс са толкова популярни, че от създаването си до днес, те постоянно се преиздават по всички краища на земното кълбо.
На 7-и февруари се навършиха 210 години от рождението на този забележителен майстор на словото.
Рожденото му име е Чарлз Джон Хъфам Дикенс и е роден в петък на 7-и февруари 1812-а година. За пълно опровержение на онези, които смятат, че роденият в петък не се радва на късмет, Дикенс е пример за напълно осъществена личност.
Писателят се ражда в малко предградие на английското пристанище Портсмут на остров Портсий, като второто от осемте деца на Джон Дикенс, и първото от втория брак на баща си. Дикенс-старши работел като чиновник към Кралския военноморски флот, но след края на Битката за Ватерло и Американската война за независимост, военноморската база изпаднала в положение на обект със затихващи функции, и Джон Дикенс бил преместен на работа в Лондон.
Скоро след преместването в британската столица, семейството се преместило да живее в Чатъм, където преминава детството на малкия Чарлз.
Той расте като „много дребно момче“, което обича игрите и четенето. Няколко години учи в частно училище, където учителите забелязват почти фотографската му памет. Но и в Чатъм семейството не успява да закрепи тежкото си финансово положение, и отново се връща в Лондон.
Бащата Джон търси изход от бедността, дори и по рисковани начини, но въпреки усилията си, не успява да се справи с дълговете си. Пратен е в затвора за длъжници Маршалси, последван там по-късно и от останалите членове на семейството, с изключение на 12-годишния Чарлз, който бил оставен на грижите на приятелка на майка си, на име Елизабет Ройланс. Достопочтената дама става прототип на госпожа Пипчин от романа на Дикенс „Домби и син“.
За да се изхранва, Дикенс започва работа в една фабрика, в която буквално изнемогва. Десет часа на ден лепи етикетите на боя за обувки, за 6 шилинга седмично. Момчето отрано разбира, какво е да си беден, въпреки че изнемогваш от работа. Онези години изострят социалната му чувствителност към несправедливостите в обществото.
Баща му Джон успява да се освободи от затвора, благодарение на наследството на баба си, след смъртта й. С наследените пари успява да си върне дълговете си. Чарлз отново можел да се върне в училище, но продължил да работи във фабриката. Училището, в което учи – Уелингтън Хаус Академи, се славело с лоша дисциплина и неблагонадеждни, но строги до потресаваща жестокост учители. Много от личните си впечатления от атмосферата в училището, Дикенс предава в романа си „Дейвид Копърфийлд“.
През май 1827-а година Дикенс започва работа като чиновник в една адвокатска кантора, но крои планове да работи към някое публицистично издание. С тази цел започва да учи стенография. Далечен роднина на семейството му помага да се пробва като репортер на свободна практика в юридическото дружество „Докторс Комънс“. Дикенс започва да пише репортажи за разглежданите от дружеството граждански дела. Този период от живота му е отразен в „Никълъс Никълби“, „Домби и син“ и „Студеният дом“. В тези произведения писателят със завидно умение пресъздава впечатленията си от бюрократичната и бездушна машина на правораздаването.
Междувременно, будният младеж се влюбва в Мария Бийднел, смятана за прототип на Дора от „Дейвид Копърфийлд“. Нейните родители, обаче, не одобряват връзката им, и за да я прекратят, пращат момичето в Париж.
20-годишният Дикенс мечтае един ден да стане толкова известен, че роднините на момичето да съжаляват. Решава, че най-краткият път към известността е сцената и се подготвя за прослушване в „Ковънт гардън“. По някаква ирония на съдбата, обаче, ден преди прослушването се разболява и не успява да се яви. „Така съдбата помогна, да имаме Дикенс!“, шегува се веднъж един от неговите биографи.
И наистина, само година след този неуспешен опит за актьорска кариера, Дикенс публикува разказа си „Вечеря на Поплар Уок“ в лондонското издание „Мънтли магазин“, който не остава незабелязан. Поканен е да работи като политически репортер, отразяващ парламентарните дебати за вестник „Морнинг Кроникъл“. От работата му там през 1836-а се ражда цял сборник от разкази и есета, известен със заглавието „Очерци от Боз“. Името Боз е прякор на най-малкия му брат и за известно време е псевдоним на Дикенс.
Макар и да става известен писател, Дикенс до края на живота си не се откъсва от публицистичната си работа, и не се срамува да работи като обикновен редактор.
След успеха на сборника „Очерци от Боз“, Дикенс получава покана от едно издателство – „Чапмън енд Хол“, да пише текстовете към илюстрации на Робърт Сеймур. Случва се така, обаче, че след два месеца от започването на тази работа от Дикенс, Сеймур се самоубил. Дикенс наел нов илюстратор и продължил да пише текстове за месечното издание. Всъщност, мнозина ще се досетят, че именно така се раждат „Посмъртните записки на Клуба Пикуик“. Те са истински шедьовър, продаден в над 40 хиляди екземпляра.
Много издателства и редакции започнали да се надпреварват, да наемат Дикенс. Той работел с удоволствие тази работа, като я съчетавал с писателската си дейност.
През 1836-а, когато е едва на 24, започва да пише „Приключенията на Оливър Туист“. Романът е публикуван след две години – през 1838-а, и е една от най-известните творби на Дикенс. Той е и първата викторианска творба с главен герой, дете. По онова време Дикенс вече работи и по няколко пиеси, като съвместява всичко това и с публицистичната си дейност. Всички се учудват на самодисциплината и работохолизма на един толкова млад човек.
1836-а година е знаменателна не само заради успеха му като писател, но и с това, че младият Дикенс се жени. Катрин Томсън Хогарт е дъщеря на редактора на в. „Ивнинг Кроникъл“. Двамата дълго време имат хармоничен брак и им се раждат десет деца. Първородният им син Чарли е роден в дома, където днес в лондонския квартал „Блумсбъри“ се намира Къщата-музей „Чарлз Дикенс“.
Младото семейство живее там съвместно с по-малкия брат на писателя – Фредерик, и 17-годишната сестра на Катрин – Мери. За жалост, Мери умира внезапно в годината на раждането на сина на Дикенсови – Чарли, буквално в ръцете на Чарлс Дикенс. Писателят увековечава образа й в героините си Роуз Майли от „Старият антикварен магазин“ и Флорънс Домби от „Домби и син“. Дикенс бил покрусен от нейната смърт и дълго време не можел да се отърси от травмата, за да работи на пълни обороти, като преди.
„Старият антикварен магазин“, в който претворява образа на Мери, и „Барнаби Ръдж“ излизат на части всеки месец в период от няколко години, а след тоав са издадени в отделни томове.
През 1842-ра година Дикенс и съпругата му пътуват до САЩ и Канада, като оставят децата на грижите на друга сестра на Катрин – Джорджина, която поема работата на икономка в дома на Дикенсови до неговата смърт през 1870-а. В Америка Дикенс написва пътеписа „Американски записки“, в който остро осъжда робството, и подготвя романа си „Мартин Чъзълуит“. По време на престоя си в Америка писателят отделя време и за публични четения и лекции, и поставя въпроса за законодателството в областта на интелектуалната собственост, като се обявява срещу незаконното копиране и публикуване на творбите му в Америка.
Това е забележителен пръв опит в историята на литературата, за публично говорене по въпроса за авторските права. Дикенс става инициатор на петиция, подписана от 25-има автори, която е входирана за разглеждане от от американския Конгрес. В онези години, обаче, пиратството се приема като нещо, което според издателите по-скоро популяризирало авторите, и те не считали, че те трябва да се оплакват от него.
Ето защо Дикенс не получил разбиране, че авторските права принадлежат на автора си и това тяхно право трябва да бъде регламентирано със закон.
След завръщането си в Англия, Дикенс започва работа върху коледния си цикъл: „Коледна песен“ (1843 г.), „Камбаните“ (1844 г.) и „Щурец на огнището“ (1845 г.).https://www.youtube.com/embed/IpeRUoLfEws
„Коледна песен“ добива огромна популярност. Книгата допринася и за възстановяването на популярността на християнския празник във Великобритания и Америка. Според много литературни критици, тя е окачествена като „поразяващ удар“ на автора, от името на бедните. И до днес това е една от най-популярните творби на Дикенс, преиздавани многократно, и много филмирани.
През 1844-та Дикенс пътува до Италия и Швейцария. Именно там започва да пише знаменития си роман „Домби и син“, а шест години по-късно ще се роди „Дейвид Копърфийлд“. Тези два романа са преломни в творчеството на писателя. Дикенс все повече се издига като социално ангажиран автор.
Освен като писател, който описва бедността, неравенството и робството – активен борец за граждански права, Дикенс вече имал възможност да се прояви и с благотворителна дейност. Една баронеса и наследница на банкери – Анджела Бърдет-Кутс, му дала идеята за изправителен дом за бивши проститутки, в който тези пропаднали по принуда, заради бедността си жени, да се образоват и усъвършенстват домакинските си умения.
Дикенс първоначално приел предложението като странно, но после се съгласил на този експеримент и дори станал управител на дома. Постигнал голям успех в преображението на тези млади жени и по време на неговото управление повече от сто от тях намерили нов, достоен начин на живот, като някои от тях сключили брак и създали почтени семейства.
През април 1852-ра година Дикенс публикува есе в „Домашно четиво“, с което събира финансова помощ за една педиатрична болница, след което я оглавил. Чрез благотворителни публични четения успял да подсигури стабилно финансово бъдеще на болницата „Грейт Ормонд Стрийт Хоспитал“.
Този благотворителен жест на хуманна себеотверженост, бил приветстван от цялото общество.
В края на ноември 1851-ва година семейство Дикенс се премества в Тависток Хаус, където писателят написва „Студеният дом“ (1853 – 53 г.), „Тежки времена“ (1854 г.) и „Малката Дорит“ (1857 г.).
Внезапно се връща към забравената си младежка любов – театъра, и започва да се занимава и с любителски театър. Финасовата му стабилност му позволила да купи Гадсхил Плейс в гр. Хаям, Кент, за което си мечтаел още от дете, понеже именно в тази къща се развива част от действието в пиесата на Шекспир „Хенри ІV“, първа част.
През 1857-а Дикенс наема актриси за пиесата си „Замръзналите дълбини“. По време на работата си по поставянето й се влюбва в 18-годишната Елен Търнън. Противно на викторианския морал се разделя с жена си, макар и да не е имало официален развод, какъвто бил невъзможен. Заживял с Елен, с която остава до края на живота си. Съпругата му Катрин напуснала семейния дом с едно от децата им, а останалите девет останали там, под грижите на сестра й – икономката Джорджина.
След раздялата с Катрин, Дикенс написва още два романа и засилва публичните си четения с дълги турнета из страната. Изнася 129 публични четения и лекции в 49 града из Англия, Шотландия и Ирландия.
За кратко време следват още две основни творби – „Повест за два града“ и „Големите надежди“, които се радват на изключителна популярност. По онова време Дикенс е издател, редактор и основен автор на изданията „Домашно четиво“ и „През цялата година“.
В началото на септември 1860-а година двамата с Елен едновременно изгарят писмата си от времето на любовната им връзка. За биографите на Дикенс и до днес е загадка, какво е провокирало това тяхно решение? Наред с това плъзнали слухове, че двамата любовници имали син, който умрял още като бебе. Биографите на Дикенс, обаче, не откриват такова събитие, както и то да е причината, поради която между двамата да е настъпило някакво охлаждане на отношенията. Факт, че предусещайки скорошната си смърт, Дикенс осигурил доживотна издръжка за Елен Търнън, и по този джентълментски начин подсигурил бъдещето й.
Много езотерици се интересуват също по въпроса, имал ли е Дикенс интереси в областта на паранормалното, защото в края на живота си той станал член на Клуба на духовете?
Говори се, че Дикенс е имал паранормални способности. На 9 юни 1865-а година влакът, с който Дикенс, Елен Търнън и нейната майка пътували от Париж към Лондон, катастрофирал заради ремонт, при който по линията имало изтръгнати релси. Седем от осемте вагона на влака пропаднали в реката, и единственият вагон, който останал невредим бил този, в който пътували писателят инеговите пасажерки. Дикенс успял да се измъкне през прозореца на купето навън, а после извадил оттам и спътничките си.
След като тръгнали пеш и вече били далеч от катастрофата, той обаче се сетил, че в купето на влака останал ръкописът на „Нашият общ приятел“. Върнал се обратно, да го вземе. Наложило се отново да влезе в дерайлиралия влак. На всичкото отгоре, по-късно бил привикан на разпит за инцидента. Поради неудобството, че пътувал с Елен и майка й, Дикенс трябвало да се възползва от известността си, и да отклони разпита, за да не избухне публичен скандал около пътуването му.
След този случай повече никога не се качил на влак.
След катастрофата успял да завърши „Нашият общ приятел“ и да започне незавършения си роман „Тайната на Едуин Друуд“.
На 9 ноември 1867-а година Дикенс отплавал от Ливърпул за втория си литературен тур отвъд океана. Програмата му включвала 76 платени публични четения в Бостън и в Ню Йорк. На другата година, реализирал такива четения и в Англия, Шотландия и Ирландия, но не успял да завърши докрай заплануваното, защото започнал да получава сериозни световъртежи. Накрая получил временна парализа и по лекарска причина турнето му било прекратено.
Писателят се надявал в домашна атмосфера да почива повече и да успее да завърши „Тайната на Едуин Друуд“. Излизал рядко, но по време на едно лутане из града, влязъл в заведение за модерното по онова време пушене на опиум, и там срещнал прототипа на Опиум Сал от романа „Тайната на Едуин Друуд“, което го въодушевило за по-активна работа. Организирал и нова кратка серия от четения.
На 8 юни 1870-а година Дикенс получава инсулт в дома си Гадсхил Плейс, след като цял ден бил работил върху „Тайната на Едуин Друуд“.
Умира на следващия ден – 9-и юни, без да дойде в съзнание.
Денят е същият, като онзи ден на катастрофата, пет години назад!… Желанието на Дикенс било да бъде погребан скромно в семеен кръг, но обществената признателност изисквала да му се отдаде подобаващата почит. Бил погребан в Ъгъла на поетите в Уестминстърското абатство. Напечатаният за погребението епитаф гласи:
„В памет на Чарлз Дикенс, най-популярният автор на Англия, който почина в дома си в Хаям, до Рочестър в Кент, на 9 юни 1870 г., на 58-годишна възраст. Той симпатизираше на бедните, страдащите и онеправданите, със смъртта му светът загуби един от великите английски писатели.“
Много критици и до днес не могат да определят с едно име стила на Дикенс. Той е смесица от фентъзи и реализъм. Сатирата му е насочена към снобизма на британската аристокрация. Да си припомним, че един от героите му се казва Хладилник Благороден (прев.Noble Refrigerator). Алегориите му включват сравнения на сираците с ценни книжа, на хората – с въжени лодки, на гостите на официални вечери – с мебели.
Дикенс работел в близко сътрудничество с илюстраторите си, като предварително обсъждал с тях сюжетите си. Особено внимание отделял на избора на имена на героите си. Името Скрудж, например, се е превърнало в нарицателно за скъперник; Гамп от „Мартин Чъзълуит“ става жаргонна дума за чадър; Пикуик е нарицателно за идеалист; Юрая Хийп – за ласкател и пр.
Много от героите на Дикенс си имат прототипи. Прототип на Мисис Никълби е майката на Дикенс; Мистър Микобър пък говори в стила на баща му; мис Маучър от „Дейвид Копърфийлд“ разпознали като съпругата на есеиста, съвременник на Дикенс – Лий Хънт, който пък е Харолд Скимпол от „Студения дом“. Има предположения за прототипите и на други герои на Дикенс, които той е срещал и познавал в различните периоди на живота си.
Импрессио
Последвайте ни и в Телеграм
