В очите на много съвременни хора живелият преди пет века Николо Макиавели изглежда направо злодей. Причината е, че с понятието „макиавелизъм“ се характеризират интригантството и месианското самочувствие на определен тип политици и управници.
Самият Макиавели си спечелва прозвището „любимецът на тираните“. Справедливо ли е, обаче, да държим „отговорен“ за лошите владетели, или лошата политика, него?
„Макиавелизмът“ се отъждествява с нарцисизма и дори с психопатията. Хората, които характеризираме по този начин са лицемерни, манипулативни, ръководени изцяло от личния им интерес, лишени са от чувства и морал.
Макиавели е направил разграничение между обикновените хора и владетелите на държавите. Защо Макиавели прави това разграничение? Отговорът намираме в неговата фраза: „Едно е да бъдеш добър човек в ежедневието и да имаш доверие на хората, които ти дават обещания, но ако трябва да управляваш малка или голяма държава, вярването, че другите владетели ще постъпват добре спрямо теб, може да бъде изключително опасна политика“.
Т.е. Макиавели отчита един прост факт – че отделната държава е част от световната политика, т.е. от политиката, която водят спрямо държавите си и други управници.
Ако трябва да бъдем честни пред историята, то трябва да признаем, че логиката на политиката е следвала тази максима във всички времена на човешката цивилизация. Оттам и изразът: „Няма вечни приятели, а само вечни интереси“.
Според историците, Макиавели написва своето произведение „Владетелят“ (др. „Принцът“, „Князът“), за да спечели благоразположението на Медичите, или по-конкретно на Лоренцо Медичи, след като той отново се връща на власт. Оттук правят извода, че Макиавели може и да не е мислел точно това, което е написал, а да е искал то да се хареса на онзи, за когото е било предназначено?
Николо Макиавели е бил извънредно умен, честен и благороден човек. Считан е за първия политолог на новото време. И ако днес се говори за „макиавелизма“ като за философия на грубата сила, то нека първо се запознаем с философията на Макиавели в нейния чист вид, за да си дадем сметка, справедливо ли е, на негово име да има понятие с толкова негативно съдържание?
Нека изходим от времето, в което е живял философът.
Макиавели е роден на 3-ти май 1469-а година и израства във Флоренция, в знатно семейство. Присъединява се към противниците на управляващия във Флоренция род на Медичите. След като те остават без покровител, Макиавели се издига до министър на външните работи на републиката.
През 1512-а година, обаче, Медичите се завръщат на власт, и Макиавели бил подложен на тежки разпити и мъчения. Изпратен бил в затвора, но понеже сведенията били, че е проявил милост към хора от техния кръг, го заточват в едно село, където прекарва осем години от живота си. Семейството на изгнаника едва свързвало двата края, а Макиавели имал шест деца. Именно в онзи тежък житейски период той започва да пише няколко произведения едновременно: „Размишления върху първите 10 книги на Тит Ливий“, знаменития си трактат „Владетелят“, комедията „Мандрагора“ и теоретичния труд „За военното изкуство“.
Ако книгата „Владетелят“ е била предназначена да спечели благоволението на Лоренцо Медичи, то тя не постига целта си. Макиавели се завръща в двора едва след смъртта на владетеля. Едва тогава е бил отново приет и му поръчват да напише история на Флоренция. Но през 1527-а година е извършен нов преврат. Поредният. Николо Макиавели преживява няколко дворцови преврата, и психиката му се срива от постоянните битки за оцеляване. Ето защо съдържанието на „Владетелят“ се тълкува различно. Някои дори смятат, че е сатирична творба, която всъщност осмива управляващия елит. Привържениците на това схващане се позовават на факта, че книгата не е написана на езика на елита – латинския, а на италиански – езика на народа.
Макиавели умира на 21-ви юни 1527-а година, едва на 58 години.
Някои разсъждават върху психологията на портрета на Макиавели, изработен от художника Санти ди Тито. От него ни гледа човек със слабо лице и много проницателен поглед. Дали портретът е „фотографски“, или по-скоро психологически, можем само да гадаем. Ето защо е трудно да заключим, че както твърдят някои, съдейки по усмивката в този портрет, Макиавели бил жесток и коварен човек. Ако сме обективни, обаче, усмивката може да се възприеме и като присмех над управлението изобщо, чието задкулисие Макиавели несъмнено е познавал.
Какво е изповядвал самият Макиавели, като гражданин на Флоренция? – Искал е да се сложи край на разпокъсаността на Италия. Искал е чуждестранните завоеватели да напуснат родината му. С други думи, на съвременен език, той е бил патриот и донякъде – националист. Зад фразата му „Всички въоръжени пророци са побеждавали, а невъоръжените се загивали“, „наднича“ някакъв неосъзнат пацифист. Интересно, обаче, защо зад повечето фрази на Макиавели, много политолози съзират повече и по-различно от онова, което той казва, и го тълкуват нееднозначно.
Например, фразата му „Има два начина на борба – като се опираш на закона, или като действаш със сила. Първият начин е присъщ на човека, а вторият на звяра. Един владетел трябва да умее да използва и двата“, регистрира един безспорен факт. Тя не представлява апел за агресия и постигане на целта с всички средства. По-обективното й тълкувание е, че един владетел трябва да умее да избира между двата начина, или да ги „комбинира“, ръководен от самата природа на борбата.
На друго място той казва, че тиранията е „горчиво, но необходимо лекарство“. Такова е времето, в което живее. В известен смисъл здравата ръка на властта овладява хаоса и разпада в една държава. Ако хаосът завладее държавата, това е признак за разпад на държавността.
Във времето на Макиавели държавата е това, което е нейният владетел.
В същото време Макиавели сваля от пиедистала владетелите, като прави едно направо революционно за времето му заключение: че управниците не са божи избраници, а обикновени хора, с присъщите им човешки слабости. От една страна това оправдава някои техни грешни решения, но от друга „детронира“ самочувствието им на избрани свише. Приземявайки владетелите до народа, Макиавели де факто им казва, че ще трябва да избират решенията си, изхождайки от интереса на обикновените хора, каквито са и те самите, защото не са „божии“ избраници.
За тези му схващания католическата църква забранява произведенията на Макиавели за векове – чак до 1929-а година. Това решение не изхожда от теологията, а единствено от взамоотношенията между църквата, държавата и управляващите. Макиавели става неудобен, защото измества този фокус, като изолира църквата и сваля владетеля при обикновените хора. В това е неговата „вина“.
Погледнато от друг ракурс, нека се запитаме, защо католическата църква държи на „божествеността“ на управляващите? Не е ли това един начин да оправдае управленските им прийоми, дори когато те са лоши?!
И стигаме до най-сериозния въпрос: Защо сочените за „тирани“ четат Макиавели? – Главните „заподозряни“ са Наполеон, Ленин и Сталин. А по време на Втората световна война и след нея, до наши дни, привържениците на философията му са много повече. Съвсем сигурно е, че всеки от тях по свой начин е тълкувал наблюденията на Макиавели върху властта и различните подходи за управление.
Един политолог много умно отбелязва, че вероятно много от почитателите на Макиавели, са го чели едностранчиво, като са избирали от неговите трактати само онова, което оправдава техните схващания за политика. Защо смята така? – Защото Макиавели, като един проницателен наблюдател, подава знание, но съвсем неангажиращо: „Владетелят трябва да започне да се тревожи ако забележи, че някой по някаква причина се страхува да му каже истината“, казва той.
Цензурата, която са налагали мнозина от привържениците му, е ясен знак, че са използвали това знание, за да вземат мерки срещу истината, като запушат „устата“ на говорителите й. Би следвало да попитаме: Ако в основата на всяка цензура е страхът от истината, то ограничаването на свободата на словото, не е ли ясен знак, че цензорите й просто се възползват от Макиавели, но това не е негов „грях“.
Недолюбваният Сталин често е цитиран като почитател на Макиавели. Твърди се, че си подчертавал негови цитати. Факт, че по времето на Сталин книгите на Макиавели са издавани в Русия няколко пъти. Самият Сталин го наричал „прогресивен писател“. Но кое от всичко написано от Макиавели е „подчертавал“ Сталин за свой урок? – Ако Сталин е започнал да се „тревожи“, че хората се страхуват да казват истината, то негов е бил изборът, как да постъпи с онези, които я изричат, без страх. Макиавели не дава предписание по този въпрос. Той само регистрира „знака“, който трябва да забележи един владетел, когато обществото изпитва страх да говори открито истината.
Школата, към която причисляват философията на Макиавели е ренесансов хуманизъм, политически реализъм и класическо републиканство. Казано простичко – нищо лошо. Макиавели е изключително начетен човек, както в политическата философия, така и във военната теория, историята и етиката. Но той е толкова дълбоко запознат с човешката природа и проявленията й чрез властта, че като един добър анализатор, всъщност регистрира реалиите – онова, което се е случвало и продължава да се случва в историята на света, именно заради характера на властта и на владетелите.
Да не забравяме, че в продължение на дълги години самият Макиавели е заемал висши длъжности във Флорентинската република. Работил е като дипломат, а също и във военната сфера. Той е бил не само наблюдател, но участник във властта. В същото време е опитал и „обратната страна на медала“ – бил е в изгнание. Превратностите са го научили да разчита тактиките на водене на политика и техните последствия. Работил е за Медичите, и срещу тях. В кореспонденцията му личат неговите лични разочарования от поврътливата природа на политиката.
Най-популярната му книга – „Владетелят“ („Il Principe“) излиза през 1513-а година, когато Медичите са се върнали на власт, но до смъртта на Лоренцо Медичи, той е отстранен от политическия живот. В книгата е илюстриран целия арсенал от прийоми на властта – нейното безчестие и агресията й срещу невинни хора. Според някои авторът изглежда така, сякаш оправдава тираните, че те искат да запазят властта си и са „принудени“ да ползват неприемливи за обикновените хора средства. Но дали е така?! Макиавели само регистрирата природата на насилието, пряко не го „проповядва“.
В защита на тезата за реабилитация на Макиавели се явяват хуманисти като Жан-Жак Русо и Дени Дидро. Те считат, че Макиавели винаги е бил републиканец и неговите идеи са били вдъхновяващи за епохата на Просвещението. Тази теза е развита и от някои по-късни историци и политолози, които считат идеите на Макиавели, като базисни за демокрацията.
В „Беседи“ Николо Макиавели твърди, че републиката е идеалната форма за политическо управление. Монархията е подходяща само, когато в държавата не съществува и няма как да бъде въведено равенство.
Да се върнем отново на времето, в което живее Макиавели: През 1469-а година, когато е роден, Флоренция е независим град в границите на Свещената Римска империя, управляван от фамилията Медичи. Макиавели е само на 16, когато умира баща му, виден юрист. Майка му е от потеклото на маркизи от Тоскана. Макиавели расте в издигната среда. Получава много добро образование. На 25 става държавен служител. Т.е. съвсем млад влиза в структурите на държавната власт и има възможност да я изучава отблизо.
Участва в дипломатически мисии в няколко европейски кралства. Между 1503-та и 1506-а година ръководи флорентинската милиция, отговорна за отбраната на града. Привърженик е на гражданската милиция, не на наемническата. И когато го обвиняват в заговор срещу властта срещу Медичите, проявява достойнство – отказва да се признае за виновен.
И до днес не е известно мястото, където е погребан, но в църквата „Санта Кроче“ във Флоренция има кенотаф, посветен на Макиавели, с надпис: „Никоя възхвала не е достойна за това име“. Изключително високо признание за неговата личност.
Нищо – нито в живота му, нито във философията му, оправдава понятието „макиавелизъм“, цитирано за пръв път от Оксфордския речник през 1626-а година – почти век след смъртта му.
Макиавели живее във време, в което градовете-републики са под натиск на институционалното им асимилиране в държави. Италия е жертва на постоянни битки между династии, които жадуват за хегемония в Европа. Макиавели разсъждава върху събитията и търси път към разрешаването на тази криза. Той е освен умен, и много интуитивен. Загрижен е за Флоренция и за Италия, и се опасява, че поради вътрешните разногласия, тяхното бъдеше е обречено на некадърни управленски решения.
Макиавели е борец за реалистична оценка на фактите и за мъдра политика. Несправедливо е да се търси друг контекст в неговата философия. Всяка оценка трябва да бъде съотнесена към времето, в което е живял, и към реалиите на световната политика по негово време.
Един политолог правилно отбелязва, че „макиавелизмът е епидемия само за онези, които търсят оправдание, че са „болни от понятието“. „Много събития в света погрешно са приписвани на едно понятие, което „не съдържа идеите на автора си.“, отбелязва италиански историк.
Така че изглежда е време, Макиавели да бъде реабилитиран, за да не служи за прикритие на тиранията на онези, срещу които се е борил.
Съчиненията на Макиавели по теория на политиката са интерпретирани противоречиво в историята на политическото мислене и са използвани за противоположни политически цели. И до днес мненията по този въпрос са крайни – определят го от „истински републиканец“, до „съветник на безскрупулните владетели“.
Макиавели всъщност е един регистратор на процеса на установяване на властовата държава, и дълбоко проницателен дипломат, който търси гаранции за държавен стабилитет. Всичко друго, е противоречив контекст на казаното от него. Както вероятно и търсено прикритие за водене на политика с нечисти цели. „Всяка модерна интерпретация на Макиавели е „чесане на езика“, казва един западен историк.
Макиавели е считан за родоначалник на модерната политическа наука. Той не идеализира нито държавата, нито владетелите. Това ни кара да мислим, че обществото винаги трябва да бъде будно за възможните проявени слабости от страна на управляващите. По отношение на владетелите флософът препоръчва „ловък разум“, т.е. способност за креативни решения, казано на съвременен език.
В друго свое произведение – „Беседи…“( „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“), Макиавели стига до интересно заключение – че за да се спаси една република от корупцията, тя трябва отново да се върне към монархията.
Тук отново прозира неговото желание да бъде преборен хаоса, чрез смяна на формата на управление. Това също е доста напредничаво мислене, като се има предвид факта, че е републиканец. Макиавели просто отбелязва неизбежността от пормяната във формата на власт, когато това е необходимо. Можем да направим дори извода, че с отказа от република, ако това се налага, той съвсем не е бил за „власт на всяка цена“.
Сам той отбелязва, че работата му може да не е съвършена, но заслужава да бъде чута, защото това ще помогне на други след него да я подобрят със своите размисли.
Корупцията е водеща тема и в съвременния политически живот, и както се вижда, въпреки мислителите след Макиавели, до днес не е открито ефикасно средство за борба с нея.
Идеите на Макиавели оказват дълбоко въздействие върху политическите лидери на Запад. Критикарите му поставят като негов пръв „грях“ това, че той едва ли не прокламира неморалните стратегии, но всъщност Макиавели е развил в много свои трактати и съмненията си за тяхната ефективност. Това още веднъж ни убеждава, че той не е толерирал подобно поведение, а просто е разсъждавал върху него, търсейки път към най-добрата власт.
В епохата на Просвещението от XVIII век се забелязва едно „хуманистично“ преосмисляне на макиавелизма. Френсис Бейкън, който полага основите на съвременния научен метод, основан на експеримента и реалния опит, сочи Макиавели за свой предшественик. Това е показателно.
Идеите на Макиавели се развиват и адаптират в много страни в Европа, а също и в Америка – от Бенджамин Франклин, Джеймс Мадисън и Томас Джеферсън. Изброените са последователи на републиканските идеи на Макиавели.
Николо Макиавели – цитати
Бог не е склонен да прави всичко и така да ни отнеме нашата свободна воля и дела от слава, която ни принадлежи.
Владетелят винаги трябва да се съветва с други, но само тогава, когато той желае това, а не когато това желаят другите; и той трябва да спира всеки, който се опита непопитан да му дава съвети.
Войната се води, когато е необходима; въоръжаването е допустимо, когато няма никаква друга надежда.
Врагът не бива да бъде довеждан до крайно отчаяние.
Времето не чака, добротата е безсилна, късметът непостоянен, а лъжата ненаситна.
Губи онзи, който знае какво ще стори, ако спечели. Печели онзи, който знае какво ще загуби.
Делата, които са нежелани от поданиците, владетелите трябва да възлагат други да ги вършат, а тези, които са желани, да ги изпълняват сами.
Добрите граждани, дори и когато виждат, че народът се е устремил към някакво гибелно решение, пак не ще попречат то да бъде взето, особено ако е от неотложно естество.
Единственото средство да се избавиш от ласкателствата, е да дадеш на хората да разберат, че не се обиждаш, когато ти казват истината…
Една промяна неизбежно влече след себе си и друга.
Жаждата за надмощие е онази, която последно угасва в човешкото сърце.
За да постигнеш целите си трябва да се прикриваш.
За ума на властимащия първо съдят по това, какви хора той е допуснал до себе си; ако тези хора са предани и способни, то може винаги да сме уверени в неговата мъдрост, защото той е съумял да разпознае техните способности и да задържи тяхната преданост. Ако те не са такива, то и за владетеля ще се мисли същото, защото първия гаф той вече е извършил, избирайки си лоши помощници.
И ако, разбира се, някога трябва да скриете факт с думи, направете го по такъв начин, че да не стане известно, или имайте готовност за бърза защита.
И трябва да се знае, че няма по-трудно и опасно занимание със съмнителен успех от това, да се заменят старите порядки с нови.
Има три вида умове: първите проумяват всичко самостоятелно, вторите проумяват мислите на другите, а третите не проумяват нито сами, нито като им се обяснява. Първите са висши, вторите – добри, а третите безполезни.
Искам да отида в ада, а не в рая. Там ще мога да се наслаждавам на обществото на папи, крале и херцози, докато раят е населен само с бедняци, монаси и апостоли.
Искам да се запомни, че няма нищо по-трудно за планиране, по-съмнително за успех и по-опасно за управляване, от нова система. Защото инициаторът е обект на враждебност от страна на всички, които биха спечелили от запазването на старите институции; и обект на безразличие от страна на онези, които биха спечелили от новите.
Когато всички хора страдат, малцина се стремят към мъст, понеже общата беда се понася по-леко от личното оскърбление.
Когато си изправен пред битка, всеки детайл е от изключителна важност.
Кое е по-добре: да бъдеш обичан, или да се боят от теб? Отговорът на този въпрос е, че най-добре би било да се радваш и на двете, но ако все пак трябва да се избира, по-добре за един владетел е да се боят от него, отколкото да го обичат.
Които от прекомерно благоразумие, или глупост не се решат да прибягнат до непочтени средства, с всеки изминал ден затъват все по-дълбоко в робство и нищета.
Който желае постоянен успех, трябва да променя поведението си с времето.
Който иска да прозре бъдещето, трябва да се допита до миналото.
Който остава неутрален, бива намразен от онзи, който губи, и презиран от онзи, който печели.
Който сам е добър приятел, той има добри приятели.
Колкото повече пясък е изтекъл през пясъчния часовник на живота ни, толкова по-ясно трябва да се вглеждаме през него.
Макар и да охулват моите книги, те все пак ще ме четат.
Монархията лесно се изражда в тирания, аристократическото управление – в олигархия, а демократичното – в произвол.
Мъдрият владетел никога не трябва да държи на думата си, когато това би било против неговите интереси.
Мъдрият човек трябва винаги да избира пътищата, проверени от великите хора, и да подражава на най-забележителните, така че дори и да не стигне тяхното величие, ще приеме поне известен отблясък от него.
Мъдрост е да се преструваш понякога на луд.
На древните писатели принадлежи мисълта че хората страдат, когато са в беда, и се отегчават, когато са щастливи, но и двете пораждат едни и същи последици.
Най-трудното положение – когато мирът е необходим, а войната неизбежна.
Народ, привикнал да живее под властта на владетел и благодарение на случая станал свободен, трудно може да съхрани свободата си.
Не трябва на никой да се дават съвети и да се ползват чужди съвети, освен общия съвет – правило за всеки – следвай повелите на душата си и действай смело.
Никой не би желал да падне само заради надеждата, че ще се намери кой да го вдигне.
Нищо не е тъй обезсърчително, както да не намираш нов повод за надежда.
Обичаен недостатък на човека е, че не предвижда буря, когато времето е хубаво.
Онзи, който за да запази властта си, не иска да поеме по пътя на доброто, ще се принуди да поеме по пътя на злото. Хората обаче вървят по средата между тия два пътя, и така се излагат на множество опасности.
Оценка за интелигентността на един владетел е да огледа хората около себе си.
Политиката няма връзка с морала.
Разликата в човешките съдби се дължи на обстоятелството, че едни желаят да притежават повече, а други – да не загубят и това, което притежават.
С добри дела можеш да навлечеш на себе си същата ненавист, както и с лоши.
Съдбата е жена, и ако вие искате да господствате над нея, нужно е да я завладеете със сила.
Съдбата проявява своята мощ тогава, когато не срещне съпротива.
Трябва да се предпазваш от злоупотреба с милосърдие.
У повечето републики раздорите се пораждат от безделието, което е рожба на мира; а опасността от война възвръща единението.
Хората винаги са лоши, докато необходимостта не ги принуди към добро.
Хората забравят по-лесно бащината си смърт, отколкото бащиния си имот.
Хората имат навик да хвалят миналото и да порицават настоящето.
Хората не по-малко се привързват към тези, на които самите те са направили добро, отколкото към тези, които са им направили добро.
Хората са по-склонни да грешат в изводите си, отколкото в наблюденията.
Хората са такива, че виждайки добро от страна на тези, от които са очаквали зло, особено се привързват към благодетелите си.
Целта оправдава средствата.
Човек не може да застави себе си да се отбие от пътя, по който досега неизменно е преуспявал.
Еми МАРИЯНСКА
Импресио
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
