Щом определен брой живи същества се съберат на едно място — независимо дали става дума за стадо животни или за човешка тълпа, те инстинктивно се поставят под властта на някакъв ръководител, тоест водач.
Водачът на човешки тълпи играе значителна роля. Неговата воля е ядрото, около което възгледите се оформят и уеднаквяват. Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господар.
В началото водачът най-често сам е бил заслепен, воден от идеята, чийто апостол е станал впоследствие. Тя дотолкова го е завладяла, че всичко извън нея се губи и всяко противно становище за него е грешка и суеверие. Такъв е Робеспиер, хипнотизиран от химеричните си идеи и прибягващ до средствата на Инквизицията в името на разпространяването им.
В мнозинството си водачите са хора на действието, а не на мисълта.
Проницателността не им е присъща и не би могла да бъде, тъй като по правило тя води до съмнение и до бездействие. Водачите излизат от редиците на онези невротици, възбудени и полупобъркани хора, стигащи почти до лудост.
Колкото и абсурдна да е защитаваната от тях идея или целта, която преследват, всякакво разсъждение се притъпява пред убедеността им. Ненавистта и преследванията само увеличават възбудата им. Личен интерес, семейство, всичко се жертва.
При тях самият инстинкт за самосъхранение изчезва до степен, че единствената награда, която желаят, често пъти е мъченичеството. Силната вяра придава на думите им голяма мощ на внушението.
Множеството винаги слуша надарения със силна воля. Загубили всякаква воля, събраните в тълпа индивиди инстинктивно се насочват към този, който я притежава.
На тълпите никога не са липсвали водачи: само че не всички са надарени, липсват им силните убеждения, които правят апостолите. Много пъти това са изкусни ритори, преследващи само личните си интереси и стремящи се да убеждават чрез ласкаене на низки инстинкти.
Така упражненото влияние е винаги краткотрайно. Великите убедени, възбуждащи душата на тълпите, отшелниците като Петър Амиенски, Лутеровците, Савонароловците, героите от Революцията, са омагьосвали другите едва след като сами са били завладени от някаква вяра. Тогава са успели да посадят в душите онази чудна сила, наречена вяра, превръщаща човека в пълен роб на мечтата му.
Да създават вяра, без значение религиозна, политическа или обществена, в дело, в личност, в идея — в това най-вече се състои ролята на големите водачи.
От всички сили, с които човечеството разполага, вярата винаги е била от най-значимите и с право Евангелието й приписва свойството да повдига планини.
Да се сдобие човек с вяра, значи да стане десет пъти по-силен. Великите събития в историята често са били дело на невежи вярващи, въоръжени единствено със собствената си вяра.
Не с начетени хора и философи и най-вече не със скептици са били основани религиите, управлявали света, както и обширните империи, простиращи се от едното до другото полукълбо.
Такива примери обаче важат за великите водачи, а те се срещат твърде рядко, за да може историята лесно да посочи колко са.
Те са върхът на дълга поредица, от могъщия манипулатор на хора до работника в някоя опушена кръчма, който омайва лека-полека другарите си, предъвквайки безспир няколко напълно непонятни за него думи, но чието приложение трябва, по негово мнение, да доведе до сигурно осъществяване на всички мечти и надежди.
Във всяка социална сфера — от най-високата до най-ниската, човекът, щом излезе от уединението си, попада тутакси във властта на някой водач.
Повечето хора, особено от народните маси, са неспособни на поведение, защото не притежават никаква ясна и осмислена идея извън собствената си професия. Водачът им служи за пътеводител.
Класата на водачите може да се раздели по ярко очертани признаци. Едните са енергични хора, със силна, но краткотрайна воля; другите, много по-малобройни, притежават едновременно силна и трайна воля.
Първите се изявяват като буйни, храбри, дръзки. Те са полезни предимно за провеждане на някое нападение, за увличане на масите въпреки опасността и за превръщане на млади войничета в герои.
Колкото и мощна енергия да носят обаче подобни вождове, тя е краткотрайна и с нищо не надживява породилия я възбудител. Завърнали се в течение на всекидневието, движените от възбуда герои често доказват учудваща слабост.
Те сякаш не са в състояние да разсъждават и да се държат в най-обикновени условия, след като са съумели така добре да ръководят другите. Такива водачи не могат да се изявят, ако самите те не са водени и възбуждани безкрай, ако не усещат неизменно над себе си някой човек или някаква идея, ако не следват точно очертана линия на поведение.
Втората категория водачи — хората с постоянна воля, упражнява, макар и без такъв външен блясък, много по-осезаемо влияние. Тук откриваме истинските основатели на религии или създатели на големи дела: св. Павел, Мохамед, Христофор Колумб.
Интелигентни или ограничени, все едно, светът винаги ще е техен. Притежаваната от тях упорита воля е изключително рядко качество, пред което всичко се огъва. Не винаги отчитаме в достатъчна степен какво може една силна и последователна воля. Нищо не устоява пред нея, нито природата, нито боговете и хората.
Най-пресния пример за това ни дава прочутият инженер, разделил два свята и осъществил трихилядолетната напразно преследвана цел на толкова много велики владетели.
По-късно той се провали в подобно начинание: защото старостта бе дошла, а пред нея всичко угасва, дори волята.
Малко имена биха влезли в книгата, предполагаемо житие на всички тези велики водачи. Тези имена обаче са стояли начело на най-важните събития в цивилизацията и в историята.
Средства за действие на водачите: твърдение, повторение, заразителност
Ако трябва тълпа да бъде увлечена за миг и да бъде убедена да извърши някакво действие: да ограби замък, да загине в защита на барикада, на нея трябва да й се въздейства с бързи внушения. Най-здравото внушение си остава примерът.
В такъв случай е необходимо тълпата вече да е подготвена от някои обстоятелства, а този, който иска да я поведе — да има качеството, което ще анализирам по-нататък под названието „обаяние“.
Ако ли пък става дума за бавно прокарване на представи и вярвания в съзнанието на тълпите, например съвременните социални теории, средствата, използвани от водачите, са различни. По принцип те прибягват до следните три начина: твърдение, повторение, заразителност. Действието им е твърде бавно, но дава трайни резултати.
Твърдението само за себе си, откъснато от всякакво съждение и доказателство, представлява сигурен начин за прокарване на дадена идея в съзнанието на тълпите.
Колкото твърдението с по-стегнато, недоказано и неизявено, толкова е по-авторитетно. Държавниците, призовани да защитават някаква политическа кауза, индустриалците, рекламиращи продуктите си чрез обявления, познават цената на твърдението.
То обаче добива реално влияние само ако се повтаря непрекъснато и до втръсване, и то с едни и същи думи. Наполеон е казвал, че има само една сериозна реторична фигура — повторението. Благодарение на него обектът на твърдението успява да се всели в умовете до степен да се приема като доказана истина.
Лесно се схваща влиянието на повторението върху тълпите, като се види каква власт упражнява върху най-просветените съзнания. Наистина обектът на повторението в крайна сметка се запечатва в онези дълбоки пластове на несъзнаваното, в които се изковават причините за нашите действия.
След време, забравили от кого е тръгнало повтаряното твърдение, накрая започваме да му вярваме. Така се обяснява изненадващата сила на обявата. Когато сме прочели сто пъти, че най-хубавият шоколад е шоколадът „Хикс“, ние си въобразяваме, че неведнъж сме чували да се говори за това и в края на краищата се убеждаваме, че е точно така.
Убедени от хиляди твърдения, че брашното „Игрек“ е излекувало най-великите личности от най-упоритите болести, най-после се изкушаваме да го опитаме в деня, в който ни хване подобна болест. От повторенията, които ни набива в съзнанието един и същ вестник, че А. е пълен негодяй, а Б. — много почтен човек, стигаме до убеждението, че е така, при условие, разбира се, че не четем често друг вестник, споделящ противоположно мнение и където определенията са разменени.
Единствени твърдението и повторението са достатъчно мощни, за да могат да се изобличат.
Когато едно твърдение е било достатъчно и единодушно повтаряно, както става с някои финансови предприятия, купуващи всички конкурси, тогава се създава т.нар. всеобщо мнение и се задейства мощният механизъм на заразителността.
В случая с тълпите идеите, чувствата, вълненията, вярванията притежават толкова силно заразително свойство, колкото и микробите. Това явление се наблюдава още при животните, щом се съберат в тълпа.
Потрепването на един кон в конюшнята не след дълго става присъщо и на останалите коне от същата конюшня. Един страх, едно разбъркано движение на няколко овци бързо се предава на цялото стадо. Заразителността на вълненията обяснява резкостта на паниката.
Пак чрез заразителност се разпространяват и мозъчните смущения като лудостта. Известно е колко често психиатрите стават жертва на умствено смущение. Дори се споменават форми на лудост, например агорафобията, предаващи се от човека на животните.
Заразителността не изисква едновременно присъствие на хора на едно-единствено място; тя може да действа на разстояние, повлияна от някои събития, насочващи умовете в една и съща посока и придаваща им специфичните характерни черти на тълпите, особено когато тези събития са подготвени от разгледаните от мен по-горе далечни фактори.
Така например революционният взрив през 1848 г., тръгнал от Париж, изведнъж обхвана голяма част от Европа и разтърси немалко монархии.
Подражанието, на което приписват такова силно влияние в обществените явления, всъщност е само обикновено следствие на заразителността. „Приличащ си с животните, човекът е по естествен начин подражател.
Подражанието е необходимост за него, при условие, разбира се, да е лесно, и от тази необходимост се ражда влиянието на модата. Дали става дума за схващания, за идеи, за литературни изяви или просто за дрехи. Колцина смеят да се измъкнат от властта й? Тълпите се водят с модели, не с аргументи.
Във всяка епоха малобройни индивидуалности поставят отпечатъка на своята дейност, на която несъзнаващата маса подражава. Все пак тези индивидуалности не трябва да се отдалечават много от получените идеи.
Подражанието им тогава би било прекалено трудно, а влиянието им — сведено до нула. Точно затова хората, далеч надвишаващи своето време, не упражняват, общо взето, никакво влияние върху него. Разминаването е значително.
По същата причина европейците, с всичките предимства на създадената от тях цивилизация, оказват незабележимо влияние върху народите на Изтока.“
Заразителността с достатъчно силна, за да налага на хората не само някои становища, но и някои възприятия. Тя е, която прави да бъде мразено едно или друго произведение в едно или друго време, например „Танхойзер“, и пак тя, след няколко години, кара да му се възхищават точно най-големите му довчерашни отрицатели.
Схващанията и вярванията се разпространяват чрез механизма на заразата и съвсем слабо чрез този на съждението. С твърдение, повторение и заразителност съвременните възгледи на работниците се оформят в кръчмата.
Вярванията на тълпите от всички времена съвсем не са се създавали по друг начин. С право Ренан сравнява първооснователите на християнството „с работниците социалисти, разнасящи идеите си от кръчма на кръчма“; Волтер пък вече бе обърнал внимание по повод на християнската религия, че „само най-долното простолюдие я следвало в продължение на над сто години“.
Ето защо всяко схващане, добило популярност, в крайна сметка се налага на издигнатите обществени среди въпреки възможността властващото мнение да е очевидно абсурдно.
Такова въздействие на низшите социални слоеве върху висшите е още по-странно, като се има предвид, че вярванията на тълпата винаги са повече или по-малко следствие от някоя висша идея, често оставаща без влияние в породилата я среда.
Завладените от тази висша идея водачи я присвояват, изопачават я и създават секта, която повтаря действието им, а после разпространява все по-изопачената идея сред тълпите.
Обаянието
Ако разпространените чрез твърдение, повторение и заразителност схващания са надарени с голяма сила, то е защото най-после придобиват загадъчното свойство, наречено обаяние.
Всичко на света, което е властвало — идеите или хората, се е наложило основно чрез неудържимата сила, излъчваща се от думата „обаяние“. Всички знаем смисъла й, но той се прилага по доста различни начини, за да може лесно да се определи.
Обаянието може да носи в себе си чувства като възхищение и страх, на които понякога даже се основава, но същевременно спокойно може да съществува без тях. Мъртъвци, от които, следователно, няма защо да се страхуваме, Александър, Цезар, Мохамед, Буда, имат значително обаяние.
От друга страна, някои фикции, на които не се възхищаваме, например чудовищните божества от подземните храмове в Индия, ни изглеждат все пак обгърнати от голямо обаяние.
Обаянието всъщност е вид омагьосване на духа ни от личност, произведение или учение. То сковава всичките ни критически способности и изпълва душата ни с удивление и почитание.
Предизвиканите тогава чувства са необясними, както всички чувства, но вероятно са сходни с внушението, което хипнотизираният изпитва върху себе си. Обаянието е най-мощният двигател на всяко господство. Без него боговете, кралете и жените никога не биха имали такава власт.
Обаянието в своите разновидности може да се сведе до две основни форми: придобито и лично. Първото се дължи на името, богатството, известността. То може да не зависи от личното обаяние.
То пък, от своя страна, съставлява, напротив, нещо индивидуално, съжителстващо от време на време с известността, славата, богатството или засилено от тях, но напълно в състояние да съществува независимо.
Придобитото, или изкуствено, обаяние е далеч по-разпространеното. Само защото някой има известно положение и е горе-долу богат и накичен с някоя и друга титла, той бива увенчан с ореола на обаянието, колкото и потенциално нищожна да е личната му стойност.
Един военен в униформа, един магистрат в червена тога винаги са престижни. Паскал много точно е забелязал колко необходими са тогите и перуките за съдиите. Без тях те губят значителна част от авторитета си. Най-заклетият социалист се вълнува при вида на някой княз или маркиз; и такива звания са достатъчни, за да измамиш и измъкнеш каквото си искаш от някои търговец.
Характерното за обаянието е, че пречи нещата да се виждат такива, каквито са, и сковава оценъчните ни способности.
Тълпите винаги, а отделните хора — в голяма част от случаите, искат готови мнения. Успехът на тези мнения не зависи от процента истина или грешки, съдържащи се в тях. Той се дължи единствено на тяхната известност.
Сега стигам до личното обаяние. Подчертано различно по природа от изкуственото, или придобитото обаяние, то е свободно от всякаква титла и всякакъв авторитет свойство.
Малцината надарени с това свойство упражняват истински магнетично очарование върху заобикалящите ги, включително върху равните им, и подчинението пред тях е като подчинението на дивия звяр пред укротителя, когото би могъл да разкъса толкова лесно.
Великите водачи на хора Буда, Иисус, Мохамед, Жана д’Арк, Наполеон са притежавали в много висока степен тази форма на обаяние. Ако са се наложили, то е било предимно благодарение на нея. Боговете, героите и догмите се налагат и не се обсъждат: достатъчно е човек само да почне да ги обсъжда и те изчезват.
Немалко фактори могат да допринесат за зараждането на обаянието: един от най-важните винаги е бил успехът. Човекът, който успява, идеята, която се налага, са неоспорими поради самото това обстоятелство.
Дойде ли неуспехът, обаянието задължително изчезва. Възхваляваният довчера от тълпата герой на другия ден е охулен от нея, щом съдбата го удари.
Нещо повече — колкото по-силно е било обаянието, толкова по-ожесточена ще е реакцията. В такъв момент множеството приравнява до себе си падналия герой и си отмъщава за това, че се е прекланяла пред превъзходство, което вече не признава. Като заповядвал да режат главите на колегите му и на много негови съвременници, Робеспиер се ползвал с огромен престиж.
Промяна с няколко гласа довела тутакси до изчезването на този престиж и тълпата го придружила до гилотината с толкова клетви, колкото изсипвала дотогава върху жертвите му. Вярващите винаги разбиват с ярост статуите на бившите си богове.
Обаянието, отнето поради неуспеха, се загубва внезапно. Спорът може да го подрони, но по-бавно. Все пак този начин дава много сигурен резултат.
Оспореното обаяние вече не е обаяние. Запазилите задълго обаянието си богове и хора никога не са търпели дискусията. За да се спечели възторгът на тълпите, те трябва винаги да бъдат държани на разстояние.
Четилище
Последвайте ни и в Телеграм
