Една седмица след нахлуването на Русия в Украйна получих съобщение на английски език от една позната – нека я наречем Оля – от град Суми, в източната част на страната. Основан от казаци в средата на XVII в. на брега на река Псьол, Суми постепенно се е превърнал в зелен град с над четвърт милион жители, разполагащ с университети, фабрики, музеи, красиви православни църкви, катедрали и огромен закрит пазар.
В съобщението на Оля се казва:
В сравнение с Харков, Ахтирка, Киев и много други градове, ние сме доста добре. Въпреки това Сумската област е в челните редици на битката и уличните боеве и въздушните нападения се случват всеки ден. Градът е обкръжен от руските сили.
Най-вече сме изключително разтревожени за нашите храбри бойци и жители на града, но друго, което кара много хора да се притесняват, е културното наследство на града, особено съдбата на музея на Чехов.
Снощи е имало битка в близост до музея.
Бях посетил Украйна през 2010 г., но сега ми се струва, че това е друг век, друг живот: разглеждане на забележителности в Крим; обиколка на царските дворци; вечеря с изглед към Черно море; преди всичко изследване на следите, оставени от Антон Чехов, най-вече (но не само) в края на живота му. След Крим се отправих към далечния североизток, с нощен влак, до рускоезичния град Суми, където Чехов е прекарал две лета в младостта си. Посетих малкия музей там и бях топло посрещнат от тогавашната му директорка, Людмила Николаевна, и нейните сътрудници. Те ми помогнаха за изследването и си обещахме да поддържаме връзка. Няколко години по-късно, когато книгата ми беше публикувана, именно Оля помогна за изпращането на екземпляри в библиотеката на музея и ние продължихме да си кореспондираме за Чехов от време на време.
Чехов прекарва две последователни лета със семейството си в село Лука, недалеч от Суми, през 1888 г. и 1889 г. в имението на обеднялото семейство Линтварьови, което им дава под наем малко бунгало. В Псьол те плуват, ловят риба и гребат; канят приятели на гости, организират концерти и четения, вечерят и флиртуват. Чехов работи върху няколко разказа и една пиеса („Дървеният демон“).
В писмата си той пише с умиление за времето, прекарано в Украйна, която тогава е провинция на Руската империя.
Аббазия (днешна Опатия, Хърватия) и Адриатическо море са хубави, но Лука и Псьол са по-добри.
Брат му Николай умира от туберкулоза на второто лято и е погребан в местното гробище; след погребението семейството прекарва известно време в манастира в близката Ахтирка. Домакините им в Лука стават приятели за цял живот; регионът и неговите жители са източник на богато вдъхновение за младия писател.
Чехов често е смятан за най-великия писател на разкази в света и може би отстъпва само на Шекспир по броя адаптациите на неговови творби. Той е не само руски писател, но и световен. Суми с право се гордее, че е изиграл важна роля в живота му и че продължава да почита наследството му от 1960 г., стогодишнината от рождението му, когато бунгалото, превърнато от болшевиките в училищна библиотека, е възстановено в първоначалния си вид и се превръща в музей.
Бунгалото е разположено встрани от пътя, водещ към реката, срещу разрушеното имение; има собствена градина с ириси и беседка, а по време на посещението ми в него живееше коте. Малко е – шест стаи – в сравнение с другите музеи на Чехов, намиращи се в Москва, Мелихово и Ялта. Но спомените, които писателят е отнесъл от тези несравними лета на своята младост, звучат и до днес изключително въздействащи. В разказите и пиесите, които е предал на безброй читатели и театрали, включително и на офицерите и войниците, които сега се борят за Суми: всички са учили Чехов в училище.
Не след дълго получих още едно съобщение по електронната поща, този път от университетски преподавател в Русия, който също е приятел на Оля:
Ежедневно поддържам връзка със Суми и новините са опустошителни. Людмила Николаевна е в Суми, почти невъзможно е да се говори с нея – тя не искаше да говори за музея, който се намираше в зоната на войната и към този момент не знам какво се е случило с него. Свързах се с един колегa, който изследва Чехов в Москва и го помолих да се обърне към Министерството на отбраната с молба да запазят музея. Той се обади на сегашния директор на музея и той каза, че няма защо да се притесняваме. Аз също се опитах да се обадя на директора, но той не пожела да разговаря с мен.
Оля вече е на сигурно място в Германия заедно с децата си. Продължавам да търся в интернет новини за музея – може да е обстрелван или просто разграбен – и липсата на новини, докато прелиствам предупрежденията за въздушни набези и прекъсвания на електрозахранването, предстоящи евакуационни коридори и смъртни случаи, ми се струва, по един перверзен начин, като добра новина.
В мащаба на нещата това е само една малка лятна къща с няколко ценни експоната, дарени от сестрата или вдовицата на писателя: медицинските му инструменти, пенсне, портрет, нарисуван от брат му Николай, градинарска шапка, носена от сестра му Маша. Народът на Украйна губи, губил е безкрайно, неизмеримо повече, но музеят представлява много повече – хранилище за вярата в човечеството, място за поклонение към една неразрушима воля.
След завръщането си в Москва през септември 1889 г. Чехов не посещава повече Лука. Той пише на една от дъщерите на Линтварьов: „Оставих душата си в Лука.“ Тонът на останалата част от писмото е шеговит, но ми се иска да мисля, че тези думи са написани абсолютно сериозно; предупреждение към потомците.
Артакция
Последвайте ни и в Телеграм
