Nomen est omen, или името е предзнаменование, споделил е преди векове римският драматург Плавт. А на нашия континент изобилства с древни държави и народи, с крайно интересни и понякога противоречиви като значение имена – толкова стари, че даже сме загубили смисъла им. Ще видим имена на митологични създатели, намесени исторически личности, природни описания, изгубени езици и различна флора и фауна.
Да започнем със самото понятие Европа. В гръцката митология Европа е финикийска принцеса, която е отвлечена от бог Зевс, приел образа на бик и отнесена на остров Крит. От любовта им се ражда бъдещият цар Минос. За Омир Европа (Ευρώπη) е митологична царица на остров Крит, а не географско обозначение. По-късно Европа означава континентална Гърция, а към 500 г. пр.Хр. значението ѝ се разширява до земите на север. Самият термин Европа произлиза от гръцките думи широк (ευρυς) и лице (ὄψ). Други изследователи виждат семитски произход (каквато е и финикийката Европа), като посочват акадската дума gharoob или erebu, която означава „залез“. От гледна точка на Близкия изток слънцето залязва над Европа, тоест земите на запад. По същия начин се смята, че терминът Азия също произлиза от акадската дума asu, която означава „изгрев“ и е земята на изток от месопотамска гледна точка.
Австрия – от старовисоконемската дума Ostarrîch – „Източна граница/област, източно царство“, Österreich. При Карл Велики регионът е бил най-източната част от империята на франките, последен пост пред нападенията на аварите.
Албания – българското название на страната произлиза от средновековното латинско име Albania – „Планинска земя“/ „Земя на планинците“. Албания е кръстена на племето Albanoi, записано за пръв път от Птолемей, географ и астроном от Александрия, който през 150 г. сл. Хр. съставя карта, на която е показан град Албанополис, разположен североизточно от днешния град Дуръс (Драч). Самите албанци днес назовават страната си Шкипърѝя Shqipëri.
Англия – името произлиза от староанглийското Englaland, „Земя на англите“. Англите са били саксонско племе, нападнало британските острови, а преди това населяващо земите около полуостров Ангелн, област Шлезвиг-Холщайн в днешна Германия. Има няколко теории какво означава понятието „англи“ (Ængle). Според датския летопис „За делата на датчаните“ (Gesta Danorum) имало двама братя Дан и Ангул (Ангел), синове на някой си Хумбли, които станали владетели със съгласието на народа заради храбростта си. Дан дал име на датчаните и станал техен пръв крал, а Ангул – на англите. Втората теория е, че името произхожда от германския корен за „тесен“ (сравни немското и нидерландското eng = „тесен“), което означавало „тясната [вода]“, т.е. устието на река Шлай; коренът би трябвало да е *h₂enǵʰ, „тесен“. Третата хипотеза за произхода на името е от „кука“ (за ловене на риба), във връзка с формата на полуострова. Индоевропейският лингвист Юлиус Покорни (Julius Pokorny) го извежда от протоиндоевропейското *h₂enk-, „огъвам се“. Англите може да са били наречени така, защото са били рибарски народ или първоначално са произлезли от такъв.
Андора – най-старата версия за произход на името е от гръцкия историк Полибий (Всеобща история III, 35, 1), който описва андосините, иберийско предримско племе, като исторически разположени в долините на Андора и изправени срещу картагенската армия при преминаването ѝ през Пиренеите по време на Пуническите войни. Думата андосини или андосини (Ἀνδοσίνοι) може да произлиза от баското handia, което означава „голям“ или „гигант“. Друга версия за името е „Земя, покрита с храсти“ – от наварската дума andurrial. Според народната етимология Карл Велики е нарекъл региона като препратка към библейската ханаанска долина Ендор или Андор (където са били победени мидийците, Исус Навин 17:11). Името е дадено от неговия наследник и син Луи Благочестиви след победата над маврите в „дивите долини на Ада“.
Армения – Старото арменско име за страната им е Хайк (Հայք), но то днес се ползва рядко. Самото име означава „Земята на Хайк“. Днешната форма на името е на страната на арменски е Хаястан (Հայաստան). Арменците вярват, че са наследници на Хайк – пра-пра-внук на Ной, а връх Арарат, който някога е бил част от арменската държава, е било мястото, където бил заседнал Ноевият ковчег. Екзонимът Армения е засвидетелстван в староперсийския надпис Бехистун (515 г. пр.Хр.) като Armina. Древногръцките термини Ἀρμενία (Армения) и Ἀρμένιοι („арменци“) се споменават за първи път от Хекатай от Милет (ок. 550 г. пр.Хр. – ок. 476 г. пр.Хр.). Гръцкият генерал Ксенофонт, служил в някои от персийските експедиции, описва много аспекти на арменския селски живот и гостоприемство около 401 г. пр.Хр. в труда си „Анабазис„, IV. 2–9. Според историите на Мойсей Хоренски и Михаил Чамчиан Армения произлиза от името на Арам, пряк потомък на Хайк. В „Юдейските древности“ (Antiquitates Iudaicae) Йосиф Флавий посочва, че „Арам създал арамитите, които гърците наричали сирийци, както Лауд основал лаудитите, които сега се наричат лидийци. От четиримата синове на Арам Уз основа Трахонитис и Дамаск: тази страна се намира между Палестина и Келесирия. Ул основава Армения, а Гатер – бактрийците…“.
Беларус – „Бяла Рус“ – по името на историческата област Рус. Терминът „Рус“ обикновено се слива с латинската си форма Рутения (Ruthenia) и Русия. Затова Беларус понякога се нарича Бяла Рутения или Бяла Русия. Названието „Бяла Русия“ се появява в латинската и немската средновековна литература; в хрониката на Ян-Чарнков (Jan-Czarnkow), в която се споменава, че литовският велик княз Йогайла е заточен през 1381 г. в „Albae Russiae, Poloczk-dicto„. Руските царе използват израза „Бяла Рус“, когато говорят за земите, които анексират от Литва (Жечпосполита) през XVII век.
Белгия – името на кралството произлиза от названието на голяма конфедерация от племена белги – лат. Belgae, живели между реките Сена и Рейн. Самата дума може да се преведе (малко по-свободно) като „надигам се по време на битка“, а белгите са тези, които се надигат за бой. Римляните са дали това име на северната част на Галия, която Юлий Цезар завладява няколко десетилетия преди началото на новата ера, описано от самия него в „Записки за Галската война“ (De Bello Gallico).
Босна и Херцеговина – първата част на името е хидроним и идва от река Босна, за което се смята, че е с предславянски произход. Възможно е реката да е спомената за първи път през I век сл.Хр.. от римския историк Марк Велей Патеркул под името Батинус флумен (Bathinus flumen). Друг основен източник, свързан с хидронима Батинус, е Солунският надпис на управителя на Далмация Публий Корнелий Долабела, където се посочва, че река Батинум разделя илирийските племена Бреуци от Осериати. Някои учени свързват с Босна и римската пътна станция Ad Basante, засвидетелствана за първи път през V в. в картата на римския свят Tabula Peutingeriana. Според филолога Антон Майер (Anton Mayer) името Босна по същество би могло да се изведе от илирийското Bass-an-as(-ā), което би било отклонение от протоиндоевропейския корен *bhoĝ-, означаващ „течаща вода“. Втората част на името Херцеговина идва от старосръбското „херцег“ – „дук, херцог“ и „ов“ – „на някого“, или „собственост на херцога“.
България – Много е трудно да се каже какво означава „България“ от българин, тъй като произходът на името е неизменно свързан с дискусията за нашия произход, което е пиперлива тема и обидна дори за мнозина. Със сигурност името „България“, носещо и така спечифичния за нас звук и буква ъ, е етноним и означава Страната на българите. Големият въпрос е какво означава българин? Теориите са няколко – едното обяснение е „хора от Болг“, тоест река Волга, по чиито брегове сме живели до VI в. сл. Хр. Друго обяснение е тюркския глагол bulga* „смесвам, разбърквам“. Племенните групи във Вътрешна Азия с фонологично близки имена често са описвани по подобен начин, като булуоджи, компонент на „петте варварски“ групи, които през IV в.сл.Хр. са представяни от китайците като: „смесена раса“ и „размирници“. Други изследователи твърдят, че произходът на името е тотемен и се отнася до думи, обозначаващи мартеница или животното собол. Едно е сигурно – нашите предци, чийто етноним носим непроменен до днес, са били свирепи и уважавани воини, но и носители на цивилизация.
Германия – българската дума произлиза от латинското название Germania, което започва да се използва, след като Юлий Цезар назовава така народите на изток от река Рейн, отново в своя труд „Записки за Галската война“ (De Bello Gallico). Германският термин Deutschland, първоначално diutisciu land („германските земи“), произлиза от deutsch , произхождащ от старовисоконемското diutisc „на народа“ (от diot или diota „народ“), първоначално използвано за разграничаване на езика на обикновените хора от латинския и неговите романски наследници. Това на свой ред произлиза от протогерманското *þiudiskaz „от народа“ (вж. също латинизираната форма Theodiscus), произлизащо от *þeudō, произлизащо от протоиндоевропейското *tewtéh₂ – „народ“, от което произлиза и названието тевтонци. Възприетото у нас и в някои славянски държави обръщение за германците като за „немци“ идва от „неми“/“неможещи да говорят“.
Грузия – самоназованието на грузинците за тяхната страна е Сакартвело (საქართველო). Българският екзоним е взаимстват от руския Грузия, а този на съседите арменци е Vrastan. В западния свят страната е назовавана Georgia. Грузинското име идва от арабски и персийски думи kurj и gurj, които означават „страна“ или „земя“. През годините земите на днешна Грузия са били известни и като Хиберния/Иберия (IBHPΩN, да не се бърка с Иберийския полуостров в Западна Европа), Хиркания (Ὑρκανία). Западноевропейското Georgia вероятно произлиза от персийското название на грузинците – gurğ (گرج), достигнало до западноевропейските кръстоносци и поклонници в Светите земи, които предават името като Georgia (също Jorgania, Giorginia и др.) и обясняват произхода му с популярността на култа към Свети Георги сред грузинците. Друга теория, популяризирана от такива като Жан Шарден (Jean Chardin), семантично свързва Georgia с гръцкото γεωργός („обработващ земята“). Привържениците на това обяснение понякога се позовават на класически автори, по-специално на Плиний и Помпоний Мела. Georgia, споменати от тези автори са били просто земеделските племена, наречени така, за да се отличават от своите неуседнали и скотовъдни съседи от другата страна на река Пантикапей (в Таврия). Руският екзоним Грузия също има персийски произход, от گرجستان Gorjestân (турски Gürcistan Gurjistan, осетински: Гуырдзыстон Gwyrdzyston, монголски Гүрж Gürj.), а от руски името влиза и в българския език.
Гърция – макар да наричат сами себе си елини, а държавата си Елада (Ἑλλάς, Ἑλλάδα), самото име Гърция и гърци идва от латинския екзоним Graecia – „Земя на гърците“. Името „гърци“ най-вероятно идва от митичния герой Грек – син на Пандора (внучката на другата Пандора – онази, с кутията с бедите) и Зевс. Според Хезиод той дава името си на всички, които спазват традициите и обичаите на Елада. Името Елада произхожда от историята на Елин (Έλλην), син на Девкалион и Пира. След потоп, който унищожава човечеството (сходна история с библейския Потоп и Ной), оцеляват единствено Девкалион и Пира, които трябвало да хвърлят зад гърба си „костите на прамайката“, за да възродят човечеството. Девкалион се досетил, че това са камъните и изпълнил задачата. От камъните, които хвърлил той, се появили мъже, а от тези на Пира – жени. Девкалион и Пира имали 3 деца: Елин, Амфиктион и Протогенея, които станали родоначалници на гръцките племена Самият Елин става основател на всички гръцки племена, по едно от всеки от синовете му: от Еол произлизат еолийците, от Дор – дорийците, а синовете на Ксут, — Ахей и Йон — дават началото на ахейците и йонийците, съответно. Според Хезиод, от връзката на сестрата на Елин, Пандора със Зевс, се ражда Грек (Γραικός) който е става епоним на гърците (Graikoi), а от връзката на другата сестра на Елин, Тия, със Зевс, се раждат Македон, родоначалник на македоните и Магн (Магнес) основател и първи цар на Магнезия.
Дания – както споменах по-горе, историята ни отвежда към средновековната книга „За делата на датчаните“ (Gesta Danorum) и двамата митични братя Дан и Ангул (Ангел), синове на някой си Хумбли, които станали владетели със съгласието на народа заради храбростта си. Дан дал име на датчаните и станал техен пръв крал под името Дан I. Името на страната Danmark означава страна на датчаните. На старонорвежки език страната се наричала Danmǫrk, което се отнасяло до Датския марш, т.е. походите на датчаните. На латински и гръцки името е Dania., откъдето тази форма влиза и в българския език.
Естония – името означава вероятно „земя на естите“, местни племена. Какво е самото значение на името обаче остава неясно. Свързва се с етнонима Аести (Aesti), споменат за първи път от Тацит около 98 г. сл.Хр. в съчинението му за различните германски племена De origine et situ Germanorum, по-известно само като Germania. Съвременното географско значение на името идва от Естланд, Естия и Хестия (Eistland, Estia, Hestia) в средновековните скандинавски източници. Естонците го възприемат като ендоним в средата на XIX в., като преди това се наричат обикновено maarahvas, което означава „хора от земята“ или „селски хора“.
Ирландия – Едната теория за името е, че означава „Земята на запад“ – Iar–en–land, от келтското iar – „запад“. Другата теория за произхода на името Ирландия и Ейре (Éire) е, че произлизат от староирландското Ériu и староанглийската и старонемска дума за земя land. Ериу е била богиня в ирландската митология, която се споменава за първи път през IX век. Етимологията на Ériu е спорна, но може да произлиза от протоиндоевропейския корен *h2uer, който се отнася до течаща вода заради многото реки на острова. Друго вероятно значение на името на богинята идва от протоиндоевропейското *piHwerjon-, означаващо дебел, богат (за земя) . Във всеки случай, от това название идва и древногръцкото име на острова – Йерне (Ἰέρνη) и римското име на острова Хиберния (Hibernia).
Исландия – името означава „Ледена земя“. Първоначалното му име било Snæland, което се превежда „снежна земя“. Името е дадено от откривателя на земята, норвежецът Надод (Naddodd), според Сагите за исландците (Íslendingasögur). След Надод на острова пристигнал и шведът Гардар Сваварсон (Garðar Svavarsson) и островът получава името Гардаршолмур (Garðarshólmur), което означава „Островът на Гардар“. След това пристигнал викинг на име Флоки Вилгердарсон (Flóki Vilgerðarson). Дъщеря му се удавила по пътя, а след това добитъкът му умрял от глад. Сагите разказват, че доста отчаяният Флоки се изкачил на една планина и видял фиорд (Arnarfjörður), пълен с айсберги, което го накарало да даде на острова последното му и настояще име. Схващането, че викингите са избрали това име, за да възпрат прекомерното заселване на зеления остров, е мит.
Испания – друго много старо име, за което име множество теории. Ренесансовият учен Антонио де Небриха (Antonio de Nebrija) предлага, че думата Hispania да произлиза от иберийската дума Hispalis (старото име на днешния град Севиля в Испания), която означава „град на западния свят“. Друг учен, Хесус Луис Кунчилос (Jesús Luis Cunchillos), предполага, че коренът на термина span е финикийската дума spy, която означава „коване на метали“. Следователно i-spn-ya би означавало „земя, където се коват метали“. Третата и особено популярна теория за значение на името е от финикийско-пуническото I-Shpania, означаваща „остров на зайците“, „земя на зайците“ или „край“, препратка към местоположението на Испания в края на Средиземно море. Римските монети, сечени в региона от времето на император Адриан, показват женска фигура със заек в краката ѝ, а Страбон я нарича „земята на зайците“. Въпросната дума (сравни съвременния иврит Shafan) всъщност означава хиракс, вероятно поради това, че финикийците са объркали двете животни. Твърди се, че финикийците и картагенците са открили, че страната е препълнена с тези гризачи, и затова са я нарекли на тяхно име. Друга теория е, че произлиза от sphan, „север“, от обстоятелството, че страната се намирала на север от Картаген, точно както гърците наричали Италия Хесперия (Hesperia), защото това била западната им граница, или земята на залеза (Хеспера, Hespera). Някои баскофили пък твърдят, че името на Испания има баски произход: Españia, „Земя на рамото“, защото тя образувала западното рамо на древна Европа.
Италия – друго древно име, за което има повече от една сериозна теортия. Едната е, естествено, че името идва от велик прародител, а другата – „страна на крави“. В древността земите на днешна Калабрия са били известни като Италия. Древните елини, колонизиращи юга на полуострова, посочват произхода на името в Уйтулия (Ouitoulía) от думата „Italói“ (множествено число на Italós) – термин, с който ахейските заселници, пристигнали в земите на днешната южна провинция Калабрия, двусмислено обозначават витулите – население, обитавало земите на днешна южна Калабрия, чийто етноним е етимологично свързан с думата, обозначаваща бика – свещено за витулите животно. Така Италия може да бъде изведена от Виталия – „страна на добитъка“, защото южната й част е изобилствала от пасящи стада. Съществуват различни легенди за образа на митичния Итал, цар на енотрийците, който живял 16 поколения преди Троянската война. Дадено е първо на областта, съответстваща на царството му, т.е. почти цяла Калабрия, с изключение на северната част. Цар Итал превръща енотрийците от номадски в земеделски народ, като ги установява в крайния откос на европейските брегове, в днешния провлак Катандзаро между залива Скуилас на изток и залива Света Евфимия на запад. Столицата на царството му според Страбон е била Пандозия Брузия, днес вероятно съответстваща на град Акри.
Косово – да, това е държава, призната от Република България. Името е доста просто за разбиране – идва от птицата кос. Самото име е идва от историческата битка при Косово поле, разположено в източната половина на днешно Косово и мястото на известната битка с османските турци от 1389 г. Името на равнината е използвано за новосъздадения османски вилает през 1864 г. Албанскоезичното име е Дардания – по името на древното царство, а по-късно римска провинция, която е обхващала територията на днешно Косово. Името произлиза от древното племе дардани, вероятно свързано с протоалбанската дума dardā, която означава „круша“. Бившият косовски президент Ибрахим Ругова е ентусиазиран поддръжник на „дарданската“ идентичност, а косовските президентско знаме и печат ползват тази национална идентичност. Въпреки това името „Косово“ остава по-широко използвано сред албанското население, което е и мнозинството в страната.
Кипър – Най-ранното засвидетелствано споменаване на името Кипър е микенското гръцко ku-pi-ri-jo, означаващо „кипърски“ (на гръцки: Κύπριος), написано на сричково писмо в Линеар Б. Класическата гръцка форма на името е Κύπρος. Етимологията на името е неизвестна, но има няколко предположения – произходът може би е от гръцката дума за средиземноморски кипарис (Cupressus sempervirens), κυπάρισσος. Друга теория е за гръцкото наименование на дървото къна (Lawsonia inermis), κύπρος (kýpros). Третото и най-интересно предложение е от етеокипърската (пред-индоевропейски език, говорен в Кипър от пред-елинското население до желязната епоха) дума за метала мед. Предполага се например, че тя има корени в шумерската дума за мед (zubar) или за бронз (kubar), от големите залежи на медна руда, открити на острова. Интересен е фактът, че независимо кое от трите предположения е вярно, чрез отвъдморската търговия островът е дал името си на класическата латинска дума за мед чрез израза aes Cyprium, „метал от Кипър“, по-късно съкратен на Cuprum.
Латвия – Името Латвия значи „Земя на латвийците“. Самият етноним произлиза от името на древното племе латгали, едно от четирите индоевропейски балтийски племена (заедно с куруни/курши, селони и семигали), които заедно с финските ливонци образуват етническото ядро на съвременните латвийци. Хенрих Латвийски е свещеник, мисионер и историк, написал Ливонската хроника на Хенрих (Heinrici Cronicon Lyvoniae), в която описва покръстването на регионите, които днес са част от Естония и Латвия, по време на Северните кръстоносни походи. Той създава латинизираните названия на страната – „Lettigallia“ и „Lethia“, които произлизат от латгалите. Термините са вдъхновили вариациите на името на страната в романските езици като „Letonia“ и в няколко германски езика като „Lettland“.
Литва – Първият известен запис на името на Литва (на литовски: Lietuva) е от 9 март 1009 г. в разказа за свети Бруно в Кведлинбургската хроника (Annales Quedlinburgense). В хрониката е записана латинизираната форма на името Литва: Litua. Поради липсата на надеждни доказателства истинското значение на името е неизвестно. Тъй като Литва има суфикс (-uva), оригиналната дума не би трябвало да има суфикс. Вероятен кандидат е Lietā. Тъй като много балтийски етноними са възникнали от хидроними, лингвистите са търсили произхода ѝ сред местните хидроними. Обикновено такива имена се развиват чрез следния процес: хидроним → топоним → етноним, като източник на името обикновено се сочи Летавка, малка река недалеч от Кернаве, централната област на ранната литовска държава и възможна първа столица на Великото литовско княжество. Лингвистът Артурас Дубонис предлага друга хипотеза, според която Литва се свързва с думата leičiai (множествено число на leitis). От средата на XIII в. leičiai са обособена войнствена социална група на литовското общество, подчинена на литовския владетел или на самата държава. Думата leičiai се използва в историческите източници от XIV-XVI век като етноним на литовците и все още се използва, обикновено в поетичен или исторически контекст, в латвийския език, който е тясно свързан с литовския.
Лихтенщайн – Една от най-малките държави в Европа и света, тя е остатък от феодалното разделение. Името на малката монархия идва от рода Лихтенщайн, господари на замъка Лихтенщайн, създали страната при обединяването на Вадуц и Шеленберг през 1699 г. Обединението станало след като Ханс-Адам I, принц на Лихтенщайн, купил Шеленберг за 115 000 гулдена. Самото име Liechtenstein означава „светъл камък“.
Люксембург – друга от малките европейски страни, свързана с феодалното минало на Западна Европа, която продължава да е монархия и до днес. Смята се, че историята на Люксембург започва през 963 г., когато граф Зигфрид придобива скалистата местност и укрепленията от римската епоха, известни като Lucilinburhuc, „малък замък“, и околностите от императорското абатство „Свети Максимин“ в близкия Трир.
Малта – В древни времена средиземноморският остров, който дава името на днешната страна, е бил известен с меда си и уникалния си вид пчели, от които се добива. Наричан е Μελίτη от елините заради тяхната дума за мед – μέλι. Много подобна е латинската дума за мед – mel. Островът е споменат и в Новия завет, в Деяния 28:1 – Καὶ διασωθέντες τότε ἐπέγνωμεν ὅτι Μελίτη ἡ νῆσος καλεῖται – 1 И когато се избавихме, познахме, че островът се наричаше Малта (превод от 1940 г.).
Молдова – Името на Молдова идва от река Молдова. Долината на тази река е била политическия център по време на основаването на Княжество Молдова през 1359 г. Според легенда, разказана от молдовските летописци Димитрие Кантемир и Григоре Урече, княз Драгош дал името на реката след лов на зубър, който завършил трагичто. след преследването на говедата, изтощеното любимо куче на княза Молда се удавило в реката. Голяма част от Молдова исторически е била наричана и Бесарабия. Името Бесарабия произхожда от династията на влашките войводи Басараби, които в края на XIV и началото на XV век владеят за кратко района между Килия и Белгород Днестровски.
Монако – Полисът е основан от колонисти от елинския полис Фокея, понастоящем намиращ се в Турция, през VI век пр. Хр.. Името му идва от думата μόνοικος – „една къща“/“един храм“ и бележело място, където търговците могат да починат. Според древния мит героят Херакъл (Херкулес) преминал през района на Монако и прогонил предишните богове.В резултат на това там бил издигнат храм в негова чест, тъй като той станал едно от божествата на Олимп след смъртта си. Тъй като този храм на Херакъл бил единственият в района, градът получил това име. В крайна сметка той се озовал в ръцете на Свещената римска империя, която го подарила на генуезците.
Нидерландия – мнозина неправилно наричат тази страна по името на една от нейните провинции – Холандия. Името ѝ Nederland значи „Ниска земя“ на нидерландски език – от особеността на самата земя, която на места е значително под морското равнище и отвоювана от морето с дългогодишни усилия.
Норвегия – страната име две официални имена на двата различни стандарта на норвежкия език – Norge на стандарта Bokmål и Noreg на Nynorsk. Английското название, от което произлиза и българското име, Norway идва от староанглийското Norþweg, записано през 880 г. и значещо „северен път“ или „пътят водещ на север“. По точи начин англосаксонците са наричали атлантическото крайбрежие на Норвегия, сходно с водещата теория за произхода на името на норвежкия език. Англосаксонците в Британия също така са наричали кралство Норвегия през 880 г. Norðmanna land – очевидна връзка с онези викинги, които ще се заселят във френската област Нормандия, кръстена на тях. В латински ръкопис от 840 г. се споменава името Northuagia.В изданието на „Световна история“ на крал Алфред (от 880 г.) се използва терминът Norðweg. Във френска хроника от около 900 г. се използват имената Northwegia и Norwegia.
Полша – Местното полско име на Полша е Polska.Името произлиза от името на поляните – западнославянско племе, обитавало басейна на река Варта в днешния регион на Велика Полша (VI-VIII в. сл.Хр.).Името на племето произлиза от праславянското съществително pole, означаващо поле, което само по себе си произлиза от праиндоевропейската дума *pleh₂-, обозначаваща равнина. Етимологията загатва за топографията на региона и за равнинния пейзаж на Велика Полша. В средновековието масово е ползвана латинската форма Polonia.
Португалия – макар да звучи много близо до думата за оранжев и вкусен цитрусов плод, името на страната всъщност няма нищо общо. Името означава „Топло пристанище“ и прозлиза от келто-римския пристанищен град Portus Cale, намиращ се до устието на река Дуро, близо до днешния град Порто.
Румъния – името произлиза от местното название на румънците (român), което на свой ред произлиза от латинското romanus, което означава „римлянин“ или „от Рим“.Този етноним за румънците е засвидетелстван за първи път през XVI в. от италиански хуманисти, пътуващи в Трансилвания, Молдова и Влашко. Най-старият известен оцелял документ, написан на румънски език, писмо от 1521 г., известно като „Писмото на Неашу от Камбулунг“, е забележително с това, че включва първата документирана поява на румънски език в името на държава: Влашко е споменато като Țeara Rumânească. Самото име Рим пък е названието на град, кръстен на основателя си Ромул.
Сан Марино – По името на св. Мариний, християнски каменоделец, а после и светец. Според преданията той пристига от остров в Далмация и работи като зидар в град Римини. По време на гоненията срещу християните от император Диоклециан, бяга и се крие в полите на планината Титано. Там изгражда малка църква и така поставя основите на Сан Марино. Богатата римлянка Феличисима, приела християнството, му дарява планината Титано.
Северна Македония – да, понастоящем съществува такава отделна държава, която към написването на този текст носи името „Република Северна Македония“. Името на държавата произлиза от старогръцкото Μακεδονία – царство (по-късно област), кръстено на етнонима на древните македони -племе, етнически близко до илири и траки, но със силно елинизиран елит. Етнонимът на македоните Μακεδόνες произлиза от древногръцкото прилагателно μακεδνός, означаващо „висок“ или „конусовиден“, което има същия корен като прилагателното μακρός („дълъг, висок, голям“) на старогръцки. Смята се, че първоначално името е означавало или „високопланинци“, или „високи хора“, което вероятно е описателно за народа. Според лингвиста Робърт С. П. Бекес (Robert S. P. Beekes) и двата термина са с предгръцки субстратен произход и не могат да бъдат обяснени от гледна точка на индоевропейската морфология.
Словакия – Името на Словакия на теория означава „Земя на славяните“ (Slovensko на словашки произлиза от по-старата форма Sloven/Slovienin). В този смисъл то е родствено на името на съседната държава Словения, с която често ги бъркат, и хърватската областо Славония. В средновековните латински, немски и дори в някои славянски източници едно и също име често се използва за словаци, словенци, славони и славяни като цяло. Според една от теориите между XIII и XIV в., вероятно поради чуждо влияние, се е формирала нова форма на национално име за предците на словаците; чешката дума Slovák (в средновековните източници от 1291 г. нататък).
Словения – името на Словения има същия произход като Словакия – „земя на славяните“. Тук вече идва голямата дискусия какво означава „славянин“. Реконструираният автоним *Slověninъ обикновено се извежда от думата slovo „слово“, която първоначално е означавала „хора, които говорят (един и същ език)“, т.е. хора, които се разбират помежду си. Това е в контраст със славянската дума, обозначаваща германците, а именно *němьcь, означаваща ‘мълчалив, ням народ’ (от славянското *němъ ‘ням, мърморещ’), което прави паралел с разделението в древния свят на цивилизовани народи и варвари, тоест блеещи ба ба, като овце. Думата слово и свързаните с нея слава и слух произлизат от протоиндоевропейския корен *ḱlew– ‘да се говори за мен, слава’, сроден с древногръцкия κλέος (слава), както в името Перикъл, латинското clueo да се наричам’ и английското loud.
Сърбия – точното име на страната означава „страна на сърбите“, но самият етноним е с неясен произход. В исторически план различни летописци споменават сърбите (на сръбски: Srbi / Срби) и лужишките сърби в Източна Германия (на горнолужишки: Serbja; на долнолужишки: Serby) по различни начини: Сред тях са: Cervetiis (Servetiis), gentis (S)urbiorum, Suurbi, Sorabi, Soraborum, Sorabos, Surpe, Sorabici, Sorabiet, Sarbin, Swrbjn, Servians, Sorbi, Sirbia, Sribia, Zirbia, Zribia, Suurbelant, Surbia, Serbulia / Sorbulia. Тези автори използват тези имена за обозначаване на сърби и лужишки сърби в области, в които тяхното историческо и настоящо присъствие не е спорно (по-специално на Балканите и в Лужица). Съществуват обаче и източници, които споменават същите или подобни имена в други части на света (най-вече в Азиатска Сарматия в Кавказ). Съществуват две преобладаващи теории за произхода на етнонима *Sŕbъ – едната от праславянски език с апелативно значение на „семейно родство“ и „съюз“, а другата от ирано-сарматски език с различни значения. В своя труд De Administrando Imperio византийският император Константин VII Порфирогенет предполага, че сърбите произхождат от Бяла Сърбия, намираща се близо до земите на франките. Според записаната традиция белите сърби се разделят на две, като половината, станала известна като сърби, слиза на юг да засели византийските и български земи.
Уелс – българското име на тази страна се различава от тяхното самоназоваване Cymru Къмру. Приели сме английското название на страната Wales, което произлиза от староанглийски корен (единствено число Wealh, множествено число Wēalas), потомък на протогерманския *Walhaz, който пък произлиза от името на галския народ, известен на римляните като Volcae. По-късно този термин се използва безразборно за жителите на Западната римска империя. Англосаксонците започват да използват термина, за да обозначат по-специално местните британци на острова. Постепенно това име се смалява до територията на днешен Уелс и живеещите там хора Welsh и, в известен смисъл, английското име ги обозначава като „онези чуждите“. Уелското самоназвание на народа им Cymry и на страната им Cymru произлиза от бритската дума combrogi, която означава „сънародници“.
Украйна – името означава „Гранична земя“/“Крайна земя“ – границата между земята на русите и Азия на изток и поляците и литовците – на запад. Най-старото споменаване на думата Украйна датира от 1187 г. и е спомената във връзка със смъртта на Владимир Хлебович, владетел на Переяславското княжество. В Хипатския летопис (Ипатьевская летопись) се казва: „Украйна стенеше за него“, ѡ нем же Оукраина много постона. През следващите десетилетия и векове този термин се прилага за укрепените гранични територии на различни руски княжества без конкретно географско фиксиране: Халич-Волиния, Псков, Рязан и т.н.
Унгария – Латинизираното име на страната Hungaria най-вероятно произлиза от историческите връзки с хуните, които са се заселили в Унгария преди аварите. Останалата част от думата идва от латинизираната форма на византийското гръцко Οὔγγροι. Гръцкото име може да е заимствано от старобългарски, на свой ред заимствано от огурско-тюркското Onogur („десет [племена на] огурите“). Оногур е събирателното име на племената, които по-късно се присъединяват към българската държава, управлявала източните части на Унгария след разгрома на аварите от хан Крум. Унгарският ендоним е Magyarország, съставен от magyar („унгарски“) и ország („страна“). Названието маджари, което се отнася до народа на страната, по-точно отразява наименованието на страната в някои други езици като турски, персийски и други езици като Маджаристан или Земя на маджарите или други подобни. Думата маджари е взета от името на едно от седемте големи полуномадски унгарски племена – magyeri. Първият елемент magy вероятно е от протоугърското *mäńć– човек, личност, което се среща и в името на народа манси (mäńćī, mańśi, måńś). Вторият елемент eri, мъж, хора, род, оцелява в унгарския férj съпруг и е сроден с марийския erge син, финския архаичен yrkä – млад мъж.
Финландия – името на български език означава „Земя на фините“, но отново се различава от самоназованието Suomi на местния език. Името има неясен произход, но се предполага обща етимология със saame (племето саами, коренното население на Лапландия) и Häme (провинция във вътрешността на страната) (протофински *hämä от по-старо *šämä, вероятно заимствано в протосаамски като *sāmē), чийто източник може да е протобалтийската дума *źemē, означаваща „(ниска) земя“. Предполага се, че финландската дума Suomi е засвидетелствана за първи път в Кралските франкски хроники (Annales regni Francorum) през 811 г. като име на човек от датската делегация, участващ в мирните преговори с франките. Първото известно споменаване на финландците е в староанглийската поема Widsith, съставена през X в., макар че съдържанието ѝ вероятно е по-старо. Сред първите писмени източници, които вероятно определят Западна Финландия като страната на финландците, са и два рунически камъка. Единият от тях се намира в Сьодерби, Швеция, с надпис finlont (U 582), а другият – в Готланд, шведски остров в Балтийско море, с надпис finlandi (G 319 M), датиращ от XI в.
Франция – Първоначално името Франция се отнася за цялата Франкска империя и идва от латинското Francia, или „кралство на франките“.Съвременна Франция и днес се нарича Francia на италиански и испански, а Frankreich на немски, Frankrijk на нидерландски и Frankrike на шведски означават „земя/кралство на франките“. Франките са били германско племе, което нахлуло в римската провинция Галия и я заселило, създавайки свое силно кралство. Името им е свързано с английската дума frank („свободен“). Тя произлиза от старофренското franc („свободен, благороден, искрен“), от своя страна идващ от средновековното латинско francus („свободен, освободен от служба; свободен човек“), обобщение на племенното име, възникнало като къснолатинска заемка от реконструирания франкски ендоним *Frank. Предполага се, че значението „свободен“ е възприето, защото след завладяването на Галия само франките са били свободни от данъци или по-общо, защото са имали статут на свободни хора за разлика от слугите или робите.
Хърватия – Името на Хърватия произлиза от средновековнолатинското Croātia, което от своя страна е производно на северозападния славянски език *Xərwate, чрез течна метатеза от общославянския период *Xorvat, от предложеното праславянско *Xъrvátъ, което вероятно произлиза от скито-сарматската форма от III в. сл. Хр., засвидетелствана в Танаиските плочки като Χοροάθος (Khoroáthos, алтернативните форми включват Khoróatos и Khoroúathos). Произходът не е сигурен, но най-вероятно е от протоосетински/алански *xurvæt- или *xurvāt-, в значение „този, който пази“ („пазител, защитник“). Най-старият запазен запис на хърватския етноним *xъrvatъ е с променлива основа, засвидетелстван в Башката плоча zvъnъmirъ kralъ xrъvatъskъ (Звонимир, хърватски крал), въпреки че археологически е потвърдено, че етнонимът Croatorum се споменава в църковен надпис, намерен в Биячи край Трогир, датиран към края на VIII или началото на IX в. Вероятно най-старият запазен каменен надпис е Бранимировият надпис от IX в., намерен край Бенковац, където княз Бранимир е стилизиран като Dux Cruatorvm, вероятно датиран между 879 и 892 г., по време на неговото управление.
Черна гора – името на страната Црна Гора означава буквално – „Черна планина“ (гора на старобългарски и на някои днешни български диалекти също е запазило старото си значение). Името е дадено на планината Ловчен, част от Динарските планини, която, ами, си изглежда доста черна и през деня. Името за първи път се споменава в грамота, издадена от сръбския крал Стефан Милутин. С него се обозначава по-голямата част от съвременна Черна гора през XV в. Съвременна Черна гора става все по-известна с това име в историческия период след падането на Сръбското деспотство.Първоначално то се е отнасяло само за малка ивица земя под властта на племето Паштровичи, но в крайна сметка името започва да се използва за по-обширната планинска област, след като благородническата фамилия Църноевичи завзема властта в Горна Зета. Към XIX в. гореспоменатата област става известна като Стара Черна гора, за да се разграничи независимата област от съседната окупирана от османците черногорска територия Бърдо. До XX в. Черна гора увеличава площта си няколко пъти в резултат на войните срещу Османската империя, при които са анексирани Стара Херцеговина и части от Метохия и Южна Рашка. Оттогава границите ѝ са се променили незначително, като тя губи Метохия и получава в замяна Которския залив.
Чехия – традиционното латинско име на страната Bohemia произлиза от латински: Boiohaemum, което означава „дом на боите“ (галско племе). Името Чехия идва от полския етноним, свързан с областта, който в крайна сметка произлиза от чешката дума Čech.[22] Името идва от славянското племе (на чешки: Češi, Čechové) и според легендата от техния водач Чех, който ги довежда в Бохемия, за да се заселят на планината Рип. Етимологията на думата Čech може да се проследи до праславянския корен *čel-, означаващ „член на народа; роднина“, като по този начин я прави родствена на чешката дума člověk (човек).
Швейцария – страната е една от безспорно най-странните в Европа, нямайки официална столица и имаща особено отношение към живота и политическата автономия на всички свои етноси. Това дава отражение и върху името ѝ, изписано на някой от четирите официални езика и на латински – на немски страната е die Schweiz , На френски : Suisse, на италиански: Svizzera, на романшки: Svizr – име, идващо от един от първите свободни кантони един от първите кантони на страната Schwyz, създали федерацията. Официалното име на страната е Швейцарска конфедерация (на латински: Confoederatio Helvetica, на немски: Schweizerische Eidgenossenschaft, на френски: Confédération suisse, на италиански: Confederazione Svizzera, на романшки: Confederaziun svizra) . Самият топоним Швиц е засвидетелстван за пръв път през 972 г. като старовисоконемски Suittes, в крайна сметка може би свързан със swedan „горя“ (срв. старонорвежкото svíða „печеля, изгарям“), отнасящо се до площта на гората, която е била опожарена и изсечена, за да се строи.Името се разпростира върху областта, доминирана от кантона, а след Швабската война от 1499 г. постепенно започва да се използва за цялата Конфедерация.
Швеция – името „Швеция“ произлиза от средния нидерландски и средния долнонемски език от XVII век. Още през 1287 г. в среднонидерландския език се срещат споменавания на lande van sweden („земя на (шведите)“), като формата за единствено число е swede. В староанглийския език страната е наречена Swéoland и Swíoríce (старонорвежки Svíþjóð). В англо-нормандския език от XII и XIII век се използва Suane, Swane (с прилагателното като Suaneis). В шотландския език Swane, Swaine се появява през XVI век. В ранномодерния английски се използва Swedeland. Шведското име на страната Sverige (съчетание от думите Svea и rike, с удължаване на съгласната [k], за пръв път регистрирано в сродното Swēorice в поемата за Беоулф буквално означава „царство на шведите“. Германското племе на шведите се е наричало Svíþjóð на старонорвежки. Последното е композитум, състоящ се от Sví, което означава швед, и þjóð, което означава хора. Думата þjóð произлиза от по-старата индоевропейска дума teuteh. Името на Свиар произлиза от самоназвание, съдържащо германското възвратно *s(w)e „свой“ или „себе си“ – или шведи буквално значи „наши хора“.
Шотландия – думата „шотландец“ се среща в латински текстове от IV век сл. Хр., в които се описва племе, отплавало от Ирландия, за да нападне римска Британия.Тя започва да се използва за всички гали. Не се смята, че някоя от галските групи се е наричала Скоти в древността, освен когато за тях е писано на латински. Самото название Scot бива тълкумвано от историка Чарлз Оман като развитие на Scuit – „човек, който е отрязан“, предполагайки, че Scuit не е бил просто гал, а един от отцепниците, заселили се в частта на Ълстър, която по-късно става отделно кралство. Къснолатинската дума Scotia (земя на шотландците), макар че първоначално се използва за Ирландия, най-късно през XI в. името Шотландия се използва от английските писатели за обозначаване на (говорещото галски език) кралство Алба на север от река Форт. Някои от най-ранните оцелели документи, в които се споменава думата Шотландия, включват версии на англосаксонската хроника от Абингдън, Уорчестър и Лауд, написани през XI век, в които се посочва, че преди битката при Стамфорд Бридж през 1066 г. граф Тостиг е потърсил убежище в Шотландия под закрилата на Малкълм III, крал на Шотландия. „Шотландия“ се използва наред с Албания или Албания, от галското Alba. Използването на думите Шотландия и Шотландия за обхващане на цялата територия на днешна Шотландия става обичайно едва през Късното средновековие.
Последвайте ни и в Телеграм
