„Ако беше жив, тези дни са него щяха да са изпълнени с изключителна емоция и вълнение. И да ги съпреживява. Всеки път, по различен начин.
Защото затова е оставил даде част от душата си.
Жалко, че много от нещата на новото ни време, не видя .
А какъв човек беше само…
Какъв човек!..“
Думите са на 69 годишната Недка Мъникова, дългогодишна спътница в живота на Никола Дечков Мъников.
Младият и изключително харизматичен мъж, който има честта първи да рапортува в рамките на минута и половина пред бившия Първи- Тодор Живков, за започналите строителни дейности на Паметника на социалистическото движение на Бузлуджа, известен като Чинията.
За този славен и много емоционален момент от семейната история на фамилията Дечкови- Мъникови , съпругата и синовете на Никола Мъников, си спомниха покрай поредната кампания на фондация „Бузлуджа“, в която се събират историите на съвременници и участници в строителните дейности по изграждането на монумента.
В средата на 70-ти години Никола е млад и многообещаващ кадър на Арсеналския комсомол и водещо ОТК в Завод 1.
Заради харизматичността му и осанката на левент, през 1974 година е избрани за Кавалер на Розата, по време на градското шествие за Празника на розата. Снимката му на мотокара, с гащеризона и красивите момичета на Казанлък е една от тези, които световния видеобмен години по-късно ще „завърти“ за празника в Казанлък.
Предстои му бляскаво бъдеще, още повече, че дори бил приет за студент по право в София. Осигурили дори и жилище за младото тогава семейство. Но съпругата Недка не се решила на тази огромна промяна в общия им живот.
Така харизматичният Никола Дечков, който имал дарбата да увлича след себе си много хора, бил посочен от Градския комитет на партията и на Комсомола за командир на батальон от български студенти, които са първите участници, веднага след взривните и изкопни дейности, по съграждането на бъдещия паметник на връх Бузлуджа.
За цели три месеца.
Там, на върха, Никола Дечков поема ръководството на стотици млади хора от страната- студенти от Софийския, Медицинския, а по -късно и ВИНСА във Варна, които с присъщия на годините им младежки ентусиазъм участват в строителството на Чинията.
С убеждението, че създават новата българска история.
Имено тогава бившият Първи пристига за пръв път след като месеци преди това, през януари 1974 година започват първите изкопни дейности по изграждането на паметника.
Като ръководител Никола Дечков Мъников трябвало да рапортува на Тодор Живков за успешната работа.
Били му „отпуснати“ за това по протокол цяла минута и 30 секунди. За да не се изложи и посрами района, дори ходил на препитване и генерална репетиция в Градския комитет.
За важната задача писали тогавашните официози, имало репортаж в черно- бяло по БНТ.
Няколкото премествания на фамилията в различни жилища в годините след това, запратило незнайно къде събраните вестникарски изрезки за рапорта.
Спомените и гордостта за това сред порасналите вече синове на Никола- Дечко и Цонко, останала.
Именно единият от тях, живеещият от години в Сиатъл – Дечко Дечков стана причина да оживим тази семейна история.
В продължение на 3 месеца Никола Дечков е ръководител на студентите на Бузлуджа и тяхната работа. Бил особено горд с поверената му задача.
Студентите били работливи и го гледали почтително, с респект и уважение, спомня си съпругата му Недка Мъникова- дългогодишна арсеналка, отговаряща за Централния склад за брака в дружеството. Самата тя оставила в „Арсенал“ 32 години от живота си.
По времето на строителството на паметника Никола и Нуша имали само едно момче- невръстният тогава Дечко. Който също навъртял бузлуджански стаж от две седмици. При едно съботно посещение останал при баща си, с уверението, че за него „ще се погрижат и каките- студентки“, спомня си Нуша Мъникова.
Когато след 7 години, на 23 август 1981 година Бузлуджанската Чиния се открива официално, с безалтернативни за времето си национални тържества, на които присъства зелия тогавашен държавен политически и обществен елит, начело с генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, Никола Дечков е пак там. Сред първите. Във вихъра на емоцията. Среща другари и съратници, оставили години от живота си за съграждането на паметника, който поколенията след това ще унищожат за по- малко от петилетка.
След промените през 1989 година.
Никола остава верен на „Арсенал“ до трудната и разделителна 1997 година. Успява да види и първите знаци на промяната там.
Трудно преживява започналите тогава първи масови съкращения.
Отива си от живота преди да навърши 50 години: ,бързо внезапно, при странни обстоятелства, в годината, в която си отиват 5-тима от знаковите имена по него време за „Арсенал“.
Начело с бившия му директор Крум Христов.
Днес, почти 4 десетилетия от онези емоционални августовски дни, в които светва рубинената петолъчка на Бузлуджанския паметник, този символ на социалистическа България е признат за едно от 10-те архитектурни чудеса на света, потънали в разруха.
Монументалните му мащаби само подсилват усещането иза монументалността на човешката немара и разруха.
Мярка за исторически вандализъм и държавно безхаберие.
То обаче не е в състояние да приспи хилядите привърженици на каузата да се опознава миналото и да се пази заради ценните поуки, които то носи за настоящето и бъдещето.
Сред убедените привърженици на това са и наследниците на комсомолеца, рапортувал на Тато.
Които, макар и пръснати пръснати по света, живо пазят българското огънче и се опитват да помагат да помагат за съхраняване на безценните исторически паметници в страната. Без значение на епохата и времето, чийто порядки или личности възхваляват.
И да вярват, че с обединените усилия на всички, с отношение и подкрепа и от държавата, Чинията, съградена с усилията на повече от 6 хиляди души и доброволните дарения на милиони българи, един ден и то близък ден, може да стане част от културно- историческите акценти на България.
И на региона.
Каквато всъщност и беше.
Последвайте ни и в Телеграм
