Освен мемоарните книги на двамата основни герои в тази голяма шпионска игра – офицерът от Sicherherheitsdienst (SD) Лудвиг Мойзиш и Елиаза Базна, за мистерията Операция „Цицерон“ има още 11 книги, над 100 статии в специализирани сборници, вестникарските да не ги броим. И въпреки това цялата истина оставаше недоразкрита. До днес, когато ще я научите.
Доколкото тази афера е разтърсила и разгорещила „студения Албион“ говори фактът, че един от легендарните британски външни министри Ernest Bevin е принуден да дава отчет пред Камарата на общините, където дипломатично се опитва да омаловажи супер скандала“ – прислужник на посланика ни в Анкара е успял да преснима строго секретни документи на посолството и да ги предаде на германците.
Като заобикаля обяснение на факта, че не става дума просто за документи, a за такива, на които има гриф „ВIGOT“ – най-високо ограничение за сигурност, и че това са анализи на срещата на Сталин, Чърчил и Рузвелт в Техеран и обсъждането на операция „Overlord“, както и мястото и „D-Day“ – деня на откриването на Втория фронт.
Не можем да знаем дали Ърнест Бевин съзнателно крие нещо, но нека видим какво казва за аферата в „Master of Spies“ Алън Дълес: „В историята има много повече от това, което се казва в книгата“.
Ърнест Бевин
Сам Лудвиг Мойзиш през 1952 г., две години след излизането на книгата му „Der Fall Cicero“, в интервю за „Der Spiegel“ (Огледало) хвърля бомба: „Бях убеден, че някой помага на шпионина да снима документите… Германски експерти разгледаха 112 снимки, казаха същото, но нищо не можа да се установи“.
В същата година е заснет филма „Fivo Fingers“ („Пет пръста“).
През 1962 г. гръмва нова мощна бомба в тая голяма игра – сам Елиаза Базна излиза на историческия пазар с „l wаs Cicero“ („Aз бях Цицерон“), но още в първото изречение става ясно, че мъглата на премълчаването ще се сгъсти: „Моята жажда за славен живот беше неутолима“.
Джеферсън Адамс, разузнавач и историк, веднага написва „Cicero Affair“, където ясно твърди: „И Мойзиш и Базна имат фактически грешки, както съзнателни премълчавания и недобросъвестност“.
Антъни Браун, биограф на американската разузнавачка Корнелия Кап, в „Bodyguard of Spies“ направо сочи: „Cherchez la femme“ („Търсете жената“).
Перлата в тая шпионска корона поставя историкът Richard Wires в „The Cicero Spy Affair“: „Шпионската афера „Цицерон“ е сензационен разказ с погрешни изявления и пропуски“. След което в прав текст твърди: „С помощта на медицинската сестра на госпожа Букс (от английското консулство в Цариград, б.а.) Мара успя да получи достъп до безценни документи като шпионин“.
Това е! Но кой да си спомни добрият стар Шерлок Холмс: „Всички гледат, малцина виждат“. Една невинна на вид, всъщност невероятна българска разузнавачка, чието име никога няма да научим. Освен личното – Марика. Трансформирано от древноеврейското Мария, означаваща любима. Любимата разузнавачка на неотразимия Никола Гешев, който й дава и псевдоним „Мома англичанка“. И че е от Лом. Родена 1912 г.
До оскъдните данни се добира, притежавайки кратко архива на едно от подразделенията на Имперската служба за сигурност на Третия райх в София Стоян Владимиров Заимов. Това е прикрита под търговско дружество на улица „Хан Крум“3 служба на полковника от SD Вили Рау. Андрей Праматаров, полицай не по-малко способен от Никола Гешев, казва пред Народния съд (и в Москва), че това шпионско бюро било най-доброто сред останалите дузина централи на германците.
„Изпълняваха задачи и в Русия“, отбелязва още и това вече значи много. Дясна ръка на Вили Рау е индустриалецът Спас Топузов. С него са свързани вербовките за Райха на наши интелектуалци – писатели, поети, художници, които щедро черпи из кафене „България“ и „Широката механа“, раздава заеми, които не търси…
Спрях се по-подробно, защото само благодарение на централната на Вили Рау знаем личното име на нашата агентка, но имаме и малка, лошо качествена нейна снимка. Нея открива още през 1943 г. разследващият журналист от „Берлинер илюстрире цайтунг“ Алфред Герик, разбира се, съвсем нямащ представа за истината за Марика, като епизод в голямата му шпионска сага „ГПУ на Балканите“.
Часът на истината настъпва. Читателят знае от други мои публикации, че основният закон в шпионажа е „Нищо не е така, както изглежда“, затова не може да се доверяваме сляпо на мемоари. По много причини, често независими от самите автори (когато са добросъвестни), винаги са били самообрекли се на самоотричане в една затворена система със строго морални норми, на върха на която стои националната сигурност на страната, независимо какъв обществен строй има. Та са истинските рицари на честта. Понякога дори ще ги погребат в чужда страна, с чужди имена, неизвестни в родината си, както ще се случи със суперразузнавачката Марика…
Годината е 1940. За „Сикрет сървиз“ няма тайни в България. В английската легация на „Фердинанд“ 69 е пълно с професионални разузнавачи, из страната за тях работят около стотина души, има потенциална Пета колона.
Координатор на тази, обхванала страната паяжина на шпионаж, е военното аташе полковник Александър Рос. Дясна ръка е аташето по печата Норман Дейвис, бъдещ професор по история (след години неговият приятел разузнавач и писател Ян Флеминг ще го използва като един от прототипите на неувяхващата легенда на Запада Джеймс Бонд).
По-нататък ще покажем и други рицари на плаща и кинжала. Но английските master of spies (майстори на шпионажа) дори не са могли и да предполагат, както ще напише в спомените тогавашният пълномощен министър на Британската империя Джордж Рендъл (Мечът и маслината, Лондон, 1957), че за българското разузнаване съвсем пък нямало тайни, свързани с тях.
Там за свой човек е смятан журналистът Стефан Янчулев, агент на отделение Б в Дирекцията на полицията. Друг контраразузнавач под прикритие на журналист – Юрий Генов, стига до леглото на стенографистката на легацията Елена Окслей.
Креватите винаги са били важен обект за разузнаването и Петър Радоев (бъдещият кошмар за социалистическата ДС Питър Радлей) се намества направо под завивките на Анна Рендъл, совалката между София и легацията в Белград.
Тя е дъщеря на посланика, който е „старата школа“ – традиционалист, далече от шпионажа, затова пък Анна работи за трима. Неин гуру е Чарлз Андрюс – дипломат, четвърт век шпиониращ в страната ни без да познава провал. И двамата няма да се усъмнят в чистачката на апартамента на Норман Дейвис на „Аксаков“18 Сийка Славова, която работи за Никола Гешев.
Резидентът Владимир Гриневич няма да се усъмни в първия си помощник Георг Гелч, но той е за вербуван от отдела на Андрей Праматаров. Гриневич е белоемигрант, женен за англичанка, дълго време живяла в България и така получава английско гражданство и служба в легацията.
Най-големият удар на Онделение „Б“ е било прокопаването на тунел под булевард „Фердинанд“, който отвежда право в гаража на легацията. Портиерът водел лично шефа Праматаров в кабинетите и съдържанието ставало достояние на нашите контраразузнавачи.
Всичко това обаче един ден щяло да свърши, разсъждавал Никола Гешев, когато сме щели да скъсаме дипломатическите си отношения с Великобритания. И решава, че може да направи нещо много повече от колегата си (те често се надигравали) – да внедри сред дипломатите, които ще напуснат страната, свой агент. Той би бил безценен, независимо дали ще бъде в световната столица на шпионажа Цариград или в Анкара (поне там смятал, че ще се дислоцират голямата част от дипломатите шпиони, което се оказало вярно).
Започва прологът към Операция „Цицерон“.
19 януари 1941 г. На посещение в България е специалният пратеник на Франклин Делано Рузвелт (негов състудент и приятел) Бил Донован, полковник съначалник на англо-американската разузнавателна агенция Бюро за стратегически услуги. Цялото шпионско войнство – германско, английско, американско, японско и турско, е мобилизирано да следи всяка крачка на полковника и яките му бодигарди.
Бил Донован
Затова Гешев е спокоен, че може да си свърши необезпокояван работата си. Поканва на чашка Владимир Гриневич в душната кръчмичка „Соколец“ на гара Подуяне. Там слага картите на масата: Тебе те искат на първо място германците. Даже са се спазарили за главата ти с РО 2 (военното разузнаване, б. а.). За тия няма морал, няма задръжки. Иска те и съветското разузнаване. Има един майор Середа, недосегаем като дипломат, направо се е развихрил. Искат главата ти белогвардейците, смятат те за двоен агент. Толстоевият фонд от САЩ ( шпионска организация на Ватикана, б.а.). Не знам защо, но и японците точат зъби.
Гриневич пита има ли все пак някое тихо пристанище. „Моето“, отвръща Гешев. Кой е корабът? Гешев: „Имам едно момиче. Казва се Марика. Ще я вкараш във вашата легация. Ще представиш на ингилизите, те си падат по такива сълзливи викториански историйки, че си се влюбил до полуда в нея, не можеш без нея, ти си знаеш какво да разправяш… Ще кажеш на жена си, че това е шпионска игра, единствен изход да избягаш от въжето…
Аз ще ви спася от всички в момента преди тръгването на влака с английските дипломати за Турция… Няма да е след кой знае колко време. Германците ни натискат да подпишем Тристранния пакт. Ти и жена ти ще получите документи, с които ще се установите в Австралия, има и адрес“.
Излишно е да казвам, че Гриневич се справя успешно. Двамата с Марика разиграват любов необяснима из малки кафенета, германците даже записват разговор между двамата, правят снимката за която споменах. Гриневич уж открил момичето на живота си в някакъв локал преди две години, непожалил сили и средства да я превърне в „лейди“, овладяла английски…
„Искам да станеш порядъчно момиче“ – казва Гриневич, предададено в разследването на Алфред Герик, имал достъп до подслушвания и записан разговор. „Ще дойдат тука германците… ще трябва да изчезна“, „Вземи ме със себе си“, моли се Марика.
На 11 март 1941 г. английската легация напуска София. Мома англичанка поема пътя заедно с дипломатите.
На гара Свиленград се оказва, че Владимир Гриневич го няма. Рендъл, убеден, че е отвлечен от германците, заплашва с дипломатически скандал. Той ще се пренесе четири години по-късно и в Народния съд, когато петия състав ще съди германските шпиони. Никой няма да узнае истината, въпреки, че официално („Дневник“ на Богдан Филов) се приема, че българската полиция го предала на Гестапо (Алфред Герик го опровергава през 1943 г., но т.н. народни съдии не четат – разследването на немския журналист е преведено на български в списанието на Петър Атанасов, издържано от Райха,„Илюстрована политика“.
Супершпионката прохожда окончателно няколко дни преди отпътуването на англичаните, а вече във влака всички се привързват към безутешната нова Жулиета, чийто Ромео загадъчно изчезва. Марика се оказва великолепна артистка.
Време е да кажа още няколко думи за нея (според което знае Димитър Адамов Димитров, той – тайнственият генерал Доналд Доналдсън, най-големият български авантюрист на всички времена, в записан разговор през май 1998 г. в едно селце, някъде в България): През 1939 г. Никола Гешев е командирован в Лом, убит е комунистически функционер. Убиецът се оказва евреин, убийството чисто криминално – брат на еврейско момиче, който бил против любовта на сестра си към българин (традиционна за общността нетърпимост). Нищо политическо за отделение А на Дирекцията на полицията.
Гешев се връща в София, но се бои за хубавичката Марика и я взема със себе си, защото в Лом ставало вече опасно – родителите й са починали, живеела само с брат си, който вече бил арестуван. Отначало топ полицаят замисля да я внедри в партията на комунистите, случаят бил идеален – да продължи делото на убития си любим. Но бързо съзнава, че в момичето има много по-голям потенциал.
Така стига до намерението да я внедри на първо време като спяща клетка при англичаните. Това бил далечен прицел, в началото дори сам нямал представа, че това ще е и шах, и мат, както би казал брат му Георги, един блестящ гросмайстор.
Връщаме се във влака с дипломатите. С името Мара Марика вече е завързала много близки отношения със семейството Елеонора и Дъглас Бъск, които полагат трогателни грижи да я утешат. Вече в Турция Бъск получава длъжност секретар в посолството, госпожа Елеонора ражда бебе и неутешимата Мара иска да помага в отглеждането, което е добре дошло за младите.
По подготвен канал две години и половина Марика предава различна информация до Гешев, но не е доволна от себе си. Смята това, до което има достъп за доста обикновено. И разработва стратегия за големия удар.
Тя оплита в мрежата си Елиаза Базна (роден в Прищина през 1904 г.) – мечтател за бурен и dolce vita (сладък живот). Учил във военна академия, искал да стане оперен певец, работил като шофьор в италианската, немската и сръбска легации, в момента шофьор на Дъглас Бъск.
Елиаза Базна
И близката вече на семейството приятелка, домашна помощничка Мара разиграва нова викторианска драма – отново е влюбена, този път в чаровника Елиаза Базна, шофьор на господин Дъглас, представителен мъж, интелигентен, владеещ няколко езика, та възможно ли е господарят Дъглас да каже няколко добри думи за господин Елиаза на посланика сър Начбул-Хюгесън, който в момента си търси камериер. Това би било щастие неземно за новия Ромео.
Семейство Бъск са великодушни към добрата си приятелка. И Базна е назначен при възпитаника на „Итън“, дипломата от кариерата, носител на десетки държавни отличия, включително ордена за най- високи заслуги „Сейнт Майкъл и Сейнт Джордж“.
Посланикът е очарован от елегантния, препоръчан му досегашен аутсайдер в живота Елиаза Базна, който му е изпял няколко арии. Облича го в брокатена ливрея, нарежда да му се ушие униформа в стил средновековен ориент, запазва му ятаган и му поверява покоите си.
И Елиаза вече влиза в ролята, определена му от режисьорката Марика. Колко му е да извади дубликат от ключовете на касата на посланика. И отвреме навреме да тараши из нея.
След 19 години Базна, като отговор на книгата на Людвиг Мойзиш „Операция „Цицерон“. Най-голямата шпионска афера на Втората световна война“, ще напише: „Аз бях Цицерон“. Но няма да отдели и два реда за Мара, след като само мимоходом ще вметне, че му помогнала донякъде да си намери работа при сър Начбул-Хюгесън. Нито дума и за това, че Мара (така я знае) го снабдява с два фотоапарата и започват голямото преснимване на свръхсекретна документация. Безпрецедентен случай изобщо в световния шпионаж. Разбира се, при писане на спомени така да се постъпва си е практика.
Под давление на Марика Базна се свързва с германския резидент Людвиг Мойзиш, обергрупенфюрер (старши лидер на група, най-високо звание в SD, генерал, подчинен само на райхсфюрер), прикрит като търговско аташе в Анкара.
Людвиг Мойзиш
Целта на Гешев и Марика е при провал да имат закрилата на мощната Имперска служба за безопасност. Разбира се, да се вземат и винаги за всичко необходимите пари.
И към Берлин потича безценна информация. На 14 декември 1943 г. Базна предава най-важните от всички документи – анализите на протоколите на Техеранската конференция на тримата големи: Сталин, Рузвелт и Чърчил. В Берлин обаче сметнали всичко за дезинформация.
Веднага след излизането на „Операция „Цицерон“ на Мойзиш режисьорът от Холивуд Джозеф Манкевич се заема да заснеме филм за шпионската игра. Един ден, по време на подготовката за снимките на Златният рог в Истанбул, при Манкевич ще се яви представителен мъж и ще му предложи уникална възможност – да заснеме филма, като в него в главната роля играе самият Цицерон, защото, допълнил неканения гост, аз съм самия Елиаза Базна… аз съм Цицерон!
В същият ден при режисьора се явява още един загадъчен мъж – германски шпионин и дипломат Алберт Йенге, също играл роля в аферата, който казва, че ще съобщи нещо, което ще преобърне описанието на Мойзиш.
Манкевич му определя среща след два дни, но само час преди срещата Йенге се качва на лодка с приятели за разходка по Босфора, която се преобръща, всички се спасяват, удавя се само Йенге.
Режисьорът отказва на Базна мечтаната роля. И Базна се хваща да пише спомени и той. В тях ще твърди, че е работил сам с документацията, сам си служил с фотоапарат тип „Лайка“, осветявал си с обикновена стоватова крушка.
Само че в Берлин, под личния контрол на шефа на Имперската служба за безопасност Ернст Калтенбрунер, е извършена експертиза с германска прецизност. В протокола седем специалисти са единодушни: „Не е възможно Цицерон да е експонирал снимките сам, както и едва ли е снимано с „Лайка“. За такива фотографии е необходимо по-сложно устройство“.
Като връх на всичко експертите сочат снимка, на която случайно вторият човек е оставил топследа – два пръста, придържащи заснет документ.
Калтенбрунер, опитен в шпионажа мъж, споделя със самия Хитлер, че това е възможно не второ лице в шпионската игра, а може би направо първото, в зависимост от гледната точка.
Шефът на Имперската служба допълва, че проучванията на професионалния разузнавач Алберт Йенге показват, че Базна не владее до такова съвършенство английски език, че да може за малкото време, с което разполага, да се ориентира във важността на огромното количество документи, за да избере най- ценното.
Затова и протоколите от Техеран са приети за дезинформация. На Базна му се заплаща с фалшиви британски лири. А за Анкара заминава специален агент за разкриване на истината.
Над главата на супершпионката Марика надвисва облак. Тя е, както видяхме, снабдила Базна с два фотоапарата и те не са били тип „Лайка“. Снимано е всичко по два пъти. Веднъж за Мойзиш, лентите на който Базна предава, втори път – за Марика, които тя изпраща по специален канал до Гешев.
Той получава имената и псевдонимите на 52 агента на турското разузнаване, работещи съвместно със „Сикрет сървиз“. И най-важното – протоколите от Техеран.
Няколко месеца по-късно Георги Алексиев, поканен за личен секретар от новия министър на вътрешните работи Александър Станишев, ще ги открие в една папка в архива на министерството в приземния етаж на Съдебната палата и ще се смае (така ще го опише в спомените си през 1991 г.) както на постиженията на разузнаването ни, така и на несподелянето информацията с германците (Алексиев не знае подробности), въпреки близостта на Станишев с посланика Бекерле.
Важен за страната документ – датата на голямата бомбардировка на София на 10 януари 1944 г., обаче идва със закъснение. Но в Берлин той пристига на 1 януари. Но имперската служба не предупреждава съюзника си – решава, че то ще е един вид последна проверка на Цицерон.
За Гешев това пък е окончателно вземане на отрицателно отношение към германците. По това време Бюрото за стратегически услуги установява изтичане информация от английското посолство към Берлин.
В Анкара е изпратена опитната американска разузнавачка Корнелия Кап да разкрие загадката. Задачата й е дадена лично от Алън Дълес, координатор на Бюрото, който е в Берн. За изтичането на информация от Анкара го е уведомил съветникът от германското посолство в Швейцария Фриц Колбе, който чул за „загадъчния агент Цицерон“ лично от министъра на външните работи на Райха Йоаким Рибентроп.
В играта влиза и Александър Скотланд, работещ за „Сикрет сървиз“ още от Първата световна война, сега висш офицер от Вермахта. Ангажиран е и подполковник Монтегю Чилсън – един нов Арсен Люпен, за който няма невъзможен за отваряне сейф. Точно той ще стигне до Елиаза Базна, но ще реши, че е агент на италианското разузнаване. До Марика няма да стигне, но между нея и споменатата Корнелия Кап ще започне войната на амазонките.
Кап е дъщеря на германски дипломат. Живяла е в САЩ и няколко европейски столици. Когато била в Щатите имала голяма любов с Юърт Сийгър от Кливлънд. Той я вербувал за американското разузнаване. Нова среща между двамата се осъществява в софийския хотел „България“, където дипломатът е отседнал на път за Анкара. Без да подозира дъщеря си, Кап я урежда на служба като секретарка на Мойзиш.
Намесва се обаче случайността – Корнелия разкрива Базна като германски шпионин, но едновременно с това той разкрива нея, защото по силата на обстоятелствата познава Юърт Сийгър и я вижда случайно в магазин под ръка с него. Тича през глава при Мойзиш и съобщава, че секретарката му е американска шпионка. Сбогува се и с Мара, като я предупреждава за Корнелия Кап и изчезва.
Корнелия мигновено разбира грешката си, подстригва се като новобранец, облича униформа на жените от спомагателната служба на военноморските сили и се скрива и от германци, и от американци.
Марика се изтегля от опасната зона към предварително подготвено укриване по неин избор в Канада или Австралия.
В същото време агентът на Калтенбрунер стига до извода, че всичко около Цицерон е игра на „Сикрет сървиз“ и свива знамената. И това е краят на най-голямата шпионска афера на Втората световна война.
След войната журналистът Антъни Браун написва книга за Корнелия Кап, като твърди, че англичаните още в началото са разкрили Базна и са му подхвърляли между истинските документи и дезинформация.
Дали е така, не знаем, но за нас е по-важно, че дори този много добре запознат с шпионажа изследовател не успява да разкрие цялата истина: великолепният агент на Райха Елиаза Базна е работил под режисурата на българска разузнавачка, въртяла на пръста си и германски, и английски, и американски шпиони. Марика, Мома англичанка, чието истинско име никога няма да узнаем…
Десант нет
Последвайте ни и в Телеграм
