От студентството ми, та до днес, „македонският въпрос“ не ме е вълнувал професионално, въпреки че по времето, в което следвах в ИФ на СУ, той бе сериозна част от учебните програми и вече се разглеждаше обективно, а не “ традиционно“ коминтерновски – схоластично. Може би фактът, че много мои колеги се втурнаха да се занимават с историята на Македония – разбирана, естествено, като част от България, в другия лагер не се нареди нито един от състудентите ми – ме накара да се отдръпна от този проблем. За мен Македония, нейното настояще и минало, бяха свързани преди всичко с мемоарите на Христо Силянов, в които авторът, сам виден участник в революционните борби, довели до Илинденско-Преображенското въстание, описва с такива подробности садистичните зверства на турците, извършени над бунтовниците, свещениците и мирното население, че те заседнаха завинаги в паметта ми и всяко споменаване на тая земя възкресяваше единствено това нечовешко, непоносимо страдание.
В огромното платно на борбите срещу турското робство в Македония, което рисува, Христо Силянов не назовава нито един въстаник “ македонец“ или “ сърбин“, всички революционни дейци и четници са българи, родени в македонската земя или в нововоосвободена България. Нека това отвори очите на днешните български „македонисти “ за истината кой е лял кръвта си за Македония – кой друг, освен нейният народ – българският народ! Подир Балканските войни, Македония бе разделена на три части – между България и хиените, които плячкосаха българските победи. Гърция реши на бърза ръка своя „македонски въпрос“ като изкла, извади очите на егейските българи (стар прийом) и прогони българското население, замествайки го с малоазийско.
За жалост, българските властници, които, с малки изключения, винаги са били измекяри на т.нар.“ Велики сили“, след Първата световна война плюха върху пролятата кръв и естественото национално самоопределение на братята ни във Вардарска Македония. Така измина едно столетие на насилствено отречение от българското име, кървави братоубийствени войни в самата ВМРО, сърбизиране на населението под престъпно равнодушния поглед на българските управници, създаването на коминтерновска „македонска нация“ – за да се стигне до днешния абсурд – една недъгава „самостоятелна държава“ с българофобски „елит“ и надъхано срещу България младо поколение, чиито интереси срещу нашия народ и истината, са се заели да „защитават“ ЕС и САЩ. Щом Държавният департамент на САЩ в лицето на своя специален пратеник за Западните Балкани, е заявил, че „не е правилно“ България „да спира Македония“ т.е.да се противопоставя на кражбата на българската история и култура от страна на „македонските“ сърбомански политически елити, „то значи, че следващото българско правителство, което и да е то, ще отстъпи по всички фронтове“ ( част от интервю на В.Вацев за Радио Фокус, публикувано във в.Нова Зора). Самото „втвърдяване“ на българската позиция по време на управлението на ГЕРБ ме караше да мисля, че то не става по национални и патриотични съображения, нито в защита на историческата истина, а само за да се даде възможност на Световното правителство още веднъж да наложи волята си над нас и да стъпи на българския врат ( това пък е мое убеждение – кога гербаджийските карикатури са защитили българските интереси? ).
От българите, родени в Македония, имам двояко впечатление. То се създаде, от една страна, чрез общуването ми със старата българска ванчемихайловистка емиграция в Западна Европа, в периода на работата ми в БНР – и от друга – чрез случайните ми срещи с „македонски“ пришълци – млади или на средна възраст – в Швейцария, предпочитаната от тях страна, където те са добре поставени и никой от тях не се препитава с труд по-тежък от продавач в магазин. Първите се държаха тежко и господарски, имаха самочувствието на „успели“ в Европата господа, бяха женени за французойки и белгийки, но изтъкваха над всичко българската си националност. Вторите бяха нагли момченца, с пошъл жаргон – ако си позволях да ги попитам дали са българи, те изпадаха в бяс и вряскаха: „Кви ги плещеш, ма? Ти чула ли си за Александър Македонски?“ Не облажавам Александър Велики за тия самозвани изтърсаци. Веднъж в Локарно край един блок с евтини апартаменти, срещнах „млада баба“ – млада по възраст, руса и румена, с ангелски гладка кожа – която бавеше внучето си и му говореше на чудно чист, кристален български селски език, толкова български, че се просълзих. Запитах я :“ Българка ли си?“ А тя тихо и уплашено отговори: „Мигар смея да кажа? От Куманово съм, съди сама“.
Такива са в общи линии моите лични допирни точки с „македонците“, като пропускам факта, че бившият ми съпруг е потомък на бежанци от Егейска Македония, установили се след доста перипетии в София и възприели всички лоши привички на софийската сиромашия, която по време на следването ми и нашето запознанство, се бе утвърдила като част от „столичаните-кореняци“, мърморещи по пазарските опашки срещу „провинциалистите“ , каквато, уви, се явявах аз. Безпощадно ясно е, че бракът с “ македонец“, особено когато е приключил с развод, не е повод за избухване на прекалено топли чувства към македонските ни братя. Но в конкретния случай, разбира се, става дума за Егейска, а не за Вардарска Македония, унизена от гърците с подлия етикет Северномакедонска република, за която се отнасят по-горните редове. В интерес на истината, длъжна съм да подчертая, че бившият ми мъж, както и родителите му, както и баба му, която до 92-годишна възраст не сваляше от пояса си ключовете от родния си дом в с.Зарово, Солунско, винаги са заявявали, че са българи.
На целия този фон, в който не преобладават светлите краски, на моето вземане-даване с Македония, отведнъж името ѝ обсебващо ме завладя. Откъде идва то, какво означава? Може би патосът в заглавието на текста, написан от Андрей Киряков ме спечели, въпреки че идеите на колегата за мен са неприемливи или пък са изказани по неприемлив за мен начин. Но блясъкът на неговата фраза “ Името на Македония трябва да живее вечно!“ озари бездни от древност и като свистяща комета отлетя в бъдещето…Името на Македония наистина е вечно – защото е написано с кръв.
Забелязвате ли, че когато говорим за Македония, винаги я споменаваме – нея, кръвта. В тая мъченическа земя от памтивека се лее кръвта на нейните синове. Македония и кръв са неразделни понятия. В статията си за древния аморейски град Макед в Ханаан, в която разгледах вероятно първия случай на споменаване на идентично с това на балканската Македония име (Библия, Книга на Исус Навин) , припомних, че македонците – нашите, българите – простичко извеждат названието на родната си земя от „мъка“. Или от “ майка“. Андрей Киряков се намеси с коментар, че най-старото познато име на Македония на Балканите, е Ематия. И аз веднага се провикнах – т.е. написах – „Ематия – кръв? Но Ематия ще рече и „майка“ – Е- Матия, Е- Матья! Колко прави са били „простите македонци“, които инстинктивно обясняват етимологическото, както и историческо значение на името Македония.
В поредица от коментари нашият колега Иван Симеонов защити гледището, че думата “ мак“ означава „червен“ и че „мак“ в името на Македония, както и в шотландското формиране на фамилните имена, има един и същи смисъл – “ син“( дете, потомък ).
Но нима понятието „син“ не е свързано с пъпна връв с понятията “ майка “ и “ кръв“?
Не можете да си представите в какви дълбини, в какви тайнства ни въвеждат тези разсъждения. Като от някакъв приглушен, но безспирен водовъртеж на съзнанието ми тогава изскочи прочетеното в „Тибетска книга на живота и смъртта“ на лама Согиал Ринпоче, в която този изключителен хуманист разкрива за западните хора едни от най-съкровените познания на тибетската будистка философия – точното физиологично обяснение на зачатието и на последния етап от умирането, което надхвърля всички предели на днешната саката западна медицинска наука. Книгата на Согиал Ринпоче представлява коментар на древната Тибетска книга на мъртвите, предназначен за „непосветените“ хора от Запада, които никога не биха разбрали оригинала. И наистина, аз намерих древната Тибетска книга – тънка книжица – в градската библиотека в Лугано, но въпреки че я прелиствах цял месец, успях да схвана съвсем нищожна част от повествованието – тя цялата е символика и кодове, не е за профани. Ние имаме шанса, благодарение на човеколюбивия труд на тибетския ерудит Согиал Ринпоче, да се запознаем с това скрито знание, разсекретено и поднесено на достъпен език. Чрез описанието на „духовната“ физиология – ако мога така да се изразя, въпреки че понятията изглеждат несъвместими – на зачатието и умирането – ние откриваме изначалния смисъл на майчиното присъствие в нас, чедата, както и дълбокото значение на един от най-скъпите за българското сърце символи – мартеницата.
Ето какво е разбирането на тибетския будизъм за последния етап от процеса на умирането, в текста на Согиал Ринпоче ( стр.275, 276 ):
“ В сърцето остава малко топлина. Всички признаци на живот са изчезнали и на този етап в една съвременна клиника човекът се приема за „мъртъв“. Но тибетските учители говорят за вътрешен процес, който все още не е прекратен. Казано е, че времето между спирането на външното дишане и края на „вътрешното“ , е приблизително „колкото да се нахраниш“, или двадесет минути. Но това не е много сигурно и процесът може да завърши и съвсем бързо.
При вътрешното разграждане, когато изчезват грубите и фините мисловни състояния и емоции, могат да се разграничат четири нива на съзнанието.
Тук процесът на смъртта повтаря в обратен порядък процеса на зачатието. В момента, когато сперматозоидът и яйцеклетката на нашите родители се слеят, съзнанието ни, по силата на собствената си карма, се привлича от този процес.По време на развитието на плода, нашата бащина „есенция“ – ядро, което е “ бяло и благодатно“ , се установява в коронарната чакра, в горния край на централния канал. Майчината „есенция“ – ядро, което е „червено и горещо“ – се установява в чакрата, която е на четири пръста под пъпа.
От тези две есенции започва следващата фаза на процеса на разграждане.
Когато изчезнат ветровете, които я задържат там, бялата “ есенция“, наследена от нашия баща, се спуска от края на централния канал към сърцето. Като външен признак възприятието е като видение на „белота“, подобна на „ясно небе, осветено от луната“. Като вътрешен – съзнанието се прояснява и всички мисловни състояния, произлизащи от гнева – тридесет и три на брой, – изчезват. Тази фаза се нарича “ Поява“.
С изчезването на вятъра, който я държи там, „есенцията“, наследена от майката, започва да се изкачва към сърцето. Външният признак е възприятие, подобно на „червенина“, като слънце, осветяващо ясно небе. Като вътрешен признак изпитваме голямо блаженство и всичките мисловни състояния, произлизащи от желанието, четиридесет на брой, престават да функционират. Тази фаза се нарича “ Увеличаване“.
Когато червената и бялата „есенции“ се съберат в сърцето, съзнанието се затваря между тях. Тулку Ургьен Ринпоче, известен учител който живееше в Непал, пише:“ Преживяването е сякаш се срещат небето и земята“.
Не продължавам да цитирам по-нататък, въпреки изключителната познавателна стойност на текста, защото тъкмо този откъс ме интересува като потвърждение на идеята, че имената Макед и Македония (те са идентични) означават „МАЙКА“ . Майката е „червена“ , свързана е директно с кръвта, ето защо и понятието „син, дете“ – „мак“ в шотландската традиция на фамилните имена, означава „червен,майчин“. Оказва се, че синът носи цвета на „майчината есенция“, а не на бащината. Македония ще рече „червена, майчина, кръв“.
Името на прекрасното цвете мак, сияещо в пролетните поля, също означава “ червен“. Каква чудна тавтология -„червен като мак!“
А сега нека си припомним българската мартеница. Пендо, мъжът, бащата, е изработен от бели конци, а Пенда, жената, майката – от червени. Това не е случайно съвпадение с тайното тибетско познание, а поредното доказателство за древността на нашия народ, чиито символи сме длъжни да съхраним в тяхната първична чистота.
Името на МАЙКАТА наистина ще живее вечно!
Автор: Милена ВЪРБАНОВА
Факти бг
Последвайте ни и в Телеграм
