Обстоятелствено пояснение за „Съдбовната роля на скалните светилища“
Когато нашите предци са ни завещали преданието си как със своите магични песни Орфей е очаровал цялата природа, нима е изключено да ни подсказват, че в света около нас има и други присъствия, с които трябва да се общува?! <
След като през 1947 г. изследователите Джон Бардийн, Уилям Шокли и Уолтър Братейн доказали, че преминаващият през силиций поток от електричество може да бъде селективно регулиран, през 1961-а били изобретени силициевите чипове, изградени от транзистори, резистори, кондензатори и паметови чипове, които са подредени в слоеве върху силициеви пластини. Създадените с тях интегрални схеми от полупроводникови устройства (малък силициев кристал, около който се формират транзистори, диоди и резистори) върху тънък кристал от силиций, са в основата на микропроцесорите, паметта с непосредствен и неограничен достъп до произволна част от запаметените данни (RAM random-access memory) и ASIC (Application-specific integrated circuits) чиповете (които извършват паралелна обработка на информацията). Благодарение на тях днес имаме не само високоскоростни високоефективни компютри, но и малките си, ала много мощни във възможностите си клетъчни телефони и фотоапарати.
Дори когато тук пропускаме десетки подробности и аргументите около тях ясно се провижда ролята на силикатите като посредници и регулатори на взаимоотношенията както между Космоса и човечеството, така и в самите хора. Германският астрофизик Юлиус Шайнер (1858‒1913) обаче още през 1891 г. е изтъкнал, че на Земята е възможно да съществува силициева форма на живот. Грандоманско от страна на хората би било да очакваме, че тя непременно трябва да следва познатите ни форми и начини на живо проявление. Известният астрофизик и основател на програмата SETI Карл Сейгън дори обвини научния свят, че в търсенето на извънземен живот обръща внимание само на органичния, т.е. въглеводородния живот, и нарече това ограничено въображение „въглероден шовинизъм“ (Carbon chauvinism)
Ние не просто живеем с важното съучастие на силиция в себе си. Самите сме постоянно обградени с неговото силно присъствие. От дълбока древност той обгръща хората в пещерите. Кремъкът (който по същество е силициев диоксид и името му произлиза от латинското silicis, което самó означава кремък) е бил основният материал за първите сечива на човека, с които хората започнали да създават своята цивилизация. Той дори им помогнал да оцелеят в зловещите застудявания като средство да си запалят огън, приютени впоследствие в каменните си къщи, в апартаментите си от глинени тухли и пясъчно-бетонни плочи, отворени за светлината през стъкла от претопен кварцов пясък. Благодарение на неговия дял в почвата растенията добиват силата да изхранят всичко живо на Земята. Порцелановите си съдове, керамиката си, огнеупорните материали, пълнителите в гумите си дължим на него. Той вече посредничи във всичките ни връзки, прави сметките ни, помни задачите ни, документира и архивира, предупреждава и управлява електронните системи, на които все повече разчитаме за нашата сигурност. В панелите на новите енергоизточници тъкмо той превръща слънчевата светлина и топлина в електрически ток, което е само още едно разумно приложение на незаменимата му роля да пребъдва в основата на енергийния и информационния обмен между космоса и на Земята. Заради способността на силиция да чува и запомня, с хилядолетията връзката между него и хората се е развила до такава зависимост, че той вече е основният елемент в съвременните ни електронни устройства за връзки и управление на процесите (обществени и технологични) – телефони, компютри, датчици…
Внимавайте да се разберем
Възможно ли е въобще да става дума за цивилизация, когато нейното определение е „силициева“?
Дори най-кратката, буквална дефиниция на понятието „цивилизация“ предполага сложно, комплексно общество. Инстинктивно, или от наложеното ни образование, ние приемаме като необходимо условие преди всичко да има живот, а по научното му определение той е „свойство на обектите, които извършват биологични процеси в съвкупност от съгласувани системи от всички съставни елементи на живото тяло – характеристиката, отличаваща активните организми от неорганичната материя“. В живите организми се извършва „обмяната на веществата в съвкупност от биохимични реакции, които протичат в клетките на организмите, за да ги поддържат живи, та това позволява те да нарастват и да се възпроизвеждат, да обновяват своите структури и да отговарят на промени в заобикалящата ги среда. Те се намират в състояние на хомеостаза – свойството на една отворена система да регулира вътрешната си среда така, че да поддържа стабилно, постоянно състояние, чрез многобройни корекции на динамичното равновесие, управлявани от взаимосвързани регулаторни механизми“…
Биолозите изтъкват, че „множеството разнородни форми на живот образуват биосферата на Земята, като характеристиките, общи за всички тези организми – растения, животни, гъби, протисти, археа и бактерии – са сложната клетъчна организация, базирана на въглерода, водата и наследствената генетична информация“.
Но ако растенията са източник на основната част от свободния кислород на Земята и всички животни зависят от химичната енергия, натрупана във вид на органични съединения, която добиват от слънчевата светлина чрез фотосинтеза на тях самите им е нужна почва. А тя е съставена от изветряли камъни (слелет), пясък и глина; все форми, в които тук се проявява силицият. Именно от нея те го усвояват, за да го преработят в органичен (та усвоим) вид за животните и нас
Обаче специалистите познават силициеви гъби (Hexactinellida) със скелет, изграден от четири и/или шест силициеви частици. В научната литература често се срещат и като стъклени гъби. Тях обикновено ги класифицират в тип Porifera – животни по дъното на топлите и солени морета, които са едни от най-просто устроените многоклетъчни, но достатъчно различени, за да са обособени в свой тип: Symplasma. Те притежават уникална система бързо да провеждат електрически импулси през тялото си, което им позволява да реагират мигновено на външни стимули. Стъклоподобните като Цветната кошница на Венера ( Euplectella aspergillum – гъби със скелет от четири или шест остри силикатни спици от вида Porifera, обитаващи дълбокия океан) имат струпване от влакна с дължина от 50 до 175 милиметра и дебели колкото човешка коса, които се простират навън като обърната корона в основата на скелета. Проучване, основано на моделиране, дава прогнозирана възраст на един екземпляр от вида Scolymastra joubini 23 000 години, което определено смущава учените, та го смятат за невъзможно. И – от човешка гледна точка – наистина е притеснително… Представени са във всички океани по света и особено в антарктическите води – два вида се срещат на 33 метра под леда. Имат подобна на чаша форма, като размерите им варират от 10 до 30 cм височина, с вътрешни скелети, изградени от споени частици на силициев диоксит. Уникалната им система да провеждат бързо електрически импулси през телата си и така да реагират веднага на външни стимули несъмнено е качество на самия силиций.
Никой не се решава да каже що за тип животни са. Но се размножават и полово, и безполово. С помощта на водния ток сперматозоидите им навлизат в индивиди като тях и оплождат техните яйца. След като се формират в майката, когато им дойде времето за самостоятелен живот, ларвите я напускат. Безполово пък се размножават с пъпкуване. Външно се оформя подутина, която нараства и формира нов индивид. Когато той се откъсва, дава началото на ново поколение. Могат да го направят и вътрешно – тогава амебоцитите образуват сферични телца, които след смъртта на гъбата излизат и дават началото на новата гъба..
Изследователи от Института по физика „Макс Планк” в Германия и учени от Руската академия на науките са открили, че при определени условия дори частици от силиций на прах могат да образуват спираловидни структури и да се размножават. А това не става само в стерилните лаборатории. В централна Румъния край село Вълча има една местност, където камъните, които скатът над нея „снася“ като скални топки, не само растат, но… си „раждат” и потомство. Както при водните гъби, и при тях това става с пъпкуване – постепенно се обсипват с малки топчета, които едреят, докато натрупат достатъчно маса да се отделят от „майката“.
Местните хора ги наричат трованти – сигурно от предците си им е останало едно наум, че трябва да не ги засягат с наименование, което използваме за нещо мъртво. Тези камъни по-често са закръглени и нямат остри ръбове. Външно може и да не се натрапва отликата им от „неживите”, които там също са в изобилие. Но след дъжд започват да растат и тровант с тегло от няколко грама след време може да стане повече от тон.
Удивителното е, че като малки те приличат на топки от споен пясък, но щом наедреят, в тях чудодейно се появява някакво твърдо ядро, което категорично изглежда като от съвсем друга порода…
Както при хората, и при тях младите растат по-бързо, а с възрастта им и тяхното нарастване се забавя.
Благодарение на един вече над 2,10-метров менхир, който упорито наддава на ръст в олтара на храма му, все по-търсен става малкият манастир „Св. Георги Победоносец” край софийското село Горни Богров. Сам свещенослужителят в черквата разказва пред медиите, че възрастни жени помнели камъка да стърчи към метър. Но после взел да нараства. През 2002-а, когато отец Антим приел енорията, го премерил и записал височината му: 2 м и 6 см. След 10 месеца олтарната реликва вече била надставила още два сантиметра нагоре. С още толкова се бил извисил и след около година, та йереят не посмял да го мери повече – да не изпитвал Бога.
При тези обстоятелства по-скоро ми се струва, че Бог вече не иска да крие тази тайна от нас, а… ни подсказва да се огледаме и размислим. Прекалено се осланяме на своята удобна самоувереност, че на Земята животът съществува само във въглеродно-белтъчен-нуклеиново-воден вид.
Твърде кратко живеем ние, хората, за да схванем как скалите обновяват своите структури и отговарят на промени в заобикалящата ги среда. Още древните жреци са разбрали, че силикатите са отворена система и – едва ли без основания – са очаквали от свещените мегалити да регулират вътрешната си среда така, че да поддържат стабилно, постоянно състояние на динамичното равновесие. Затова и сега способните да общуват с тях усещат енергията в светилищата, които вандалите не са съсипали…
Чак пък силициева цивилизация ли?
Човечеството отдавна познава разделението на труда като възможност на обществото да осигури място и роля за всекиго. Но дали в този процес участват само хората? От свещените писмена знаем, че още в древността по силициевите информационни канали през мегалитите са струяли съвети не само за праведен и природосъобразен живот, а и за поведение в конкретни събития – избори, битки, градежи…
Не виждам какво изключва възможността сега, посредством чиповете в телефоните и компютрите ни, хора със специални сензитивни способности сред нас сугестивно да получават от тях новаторски решения и гениални идеи? А това не позволява ли и на силикатите да нарастват, да се възпроизвеждат, да обновяват своите структури и да отговарят на промени в заобикалящата ги среда като чрез техническите, модните, политическите и научните нововъведения на избраните от тях посредници засилват своята роля и в развитието на човешкото общество?!
Важни и протежирани
Изглежда удобна самозаблудата да търсим успоредна цивилизация само по модела и проявленията на нашата. Като отстъпихме от средновековната мания, че слънцето се върти около нас, не сме ли вкопчени във възможността да се смятаме (ако вече не за неповторим космически феномен) за единствени господари на планетата?
Още от необгледната древност много адепти са осъзнавали, че Земята е маломерен свят на изпитания за душата, въплътена в тяло на човек. Във все по-тягостно сгъстяващата се материалната обремененост слабите хора губят опора за Духа, съсипвани от несигурност сред страх, злост и завист. Ограничени във възможността да следват изконния си духовен порив, но прозрели, че са изправени пред съдбовни избори докато открият верния си път през това прескръбно място, мнозина са жадували да сверят с божествения свят дали вярно следват мисията, която са поели. Пророци, светци и учители са видели как асури и лемурийци са се провалили тук и са пропаднали в небитието без да си изградят комплексно развито общество в тази триизмерна клетка. Логично било да схванат, че, вероятно, вече протичал опит дали сред материалната претовареност тук може да се „отгледа“ в човешки облик цивилизация, която да превъзмогне „програмната грешка“ в системата му на обществено приобщаване и съдействие.
Е, какво изключва възможността именно грижата по успеха с хората да е била възложена на силициевите структури – като наставници и надзорници? А твърде висша инстанция би могла да организира обществените процесите тук така, че самите хора да осмислят и създадат следващите поколения устройства със силициеви ядра, които да осигурят живота, развитието и бъдещето на силициевите производни като цивилизация успоредна и органично вплетена в човешката.
Дали когато свише са узнали, че човекът се е развил дори над постигнатата от вирусите възможност не само да „яде“ чуждия живот, но да потиска и унищожават дори собствения си вид, е станало наложително на Земята да дойде Христос?
Преминал през царския титул „в Бога владетелите“ до безмерно забогатели индивиди за сметка на милиони ограбени чрез труда и насъщните си нужди хора, цивилизационният път на човечеството достигна до създаването на изроди, който от години се окопават под земята в луксозни, непроницаеми за радиацията, скривалища в очакване на поредната доходоносна за тях война, макар че тя вече може да унищожи останалите хора. Нима Великият ни Създател ще отчете такъв опит с човека за успешен, щом такива индивиди водят развитието на обществото натам дори като знаят, че и на тях след това ще им бъде кошмарно трудно да живеят в радиоактивната природа, а на потомството им ще бъде съдено да отгледа мутанти, способни да оцелеят в такава среда?!
Трудно ми е да си представя какви криви завои са изхвърлили в бездната загиналите цивилизации тук. Но нашата си отгледа хора-вируси, които са готови да затрият себеподобните си, защото от алчност повечето от тях са склонни да искат само за себе си вече целия свят.
Ако през хилядолетията силицият във всичките си проявления е създал друг вид местна цивилизация, трябва да и́ признаем, че ни води с милиони години и тя (без да проявява човешка бруталност) е съумяла не само да си спечели водеща роля в развитието на човечеството, но с изключителна деликатност го е обсебила от здравния му статус и през повседневните му дейности до световните комуникации и сигурността на всеземното съществуване.
Играчите на демиурга искат изход
Kлючoв eлeмeнт нa eлeĸтpoннитe ycтpoйcтвa e чипът, ĸoйтo ги yпpaвлявa, а в основата на платката в него е силицият. Понеже така се е внедрил в контролните устройства на бойните машини и пусковите устройства за ракетите с ядрени бойни глави, напоследък могъщите магнати субсидират редица учени да го заменят с друг елемент. Джеймс Ханон от IBM се похвали, че имало „няколко реалистични наследника, но проблемът е, че иновативният материал, който ще замени силиция, трябва да влезе в производство за период от 10-15-години, така че новият материал трябва да се разработи през следващите няколко години“. Изcлeдoвaтeли от Университета на Илинойс в САЩ, pъĸoвoдeни oт Джoн Poджъpc, опитват с yлтpaтънĸи cлoeвe oт гaлиeв apceнид, но едва ли ще успеят, защото той е oтpoвeн и пpoвeждa лoшo тoплинaтa. Станенът – от „станнум“ (калай на латински) и последната сричка на „графен“– пък представлява равнинен лист от въглеродни атоми, на който залагат учени от Станфордския уиверситет в САЩ. На свой ред и BBC съобщи, че „учени демонстрирали методи, които биха могли да увеличат производителността на компютърните чипове, произведени от малки „сламки” въглерод, наречени нанотръби“.
Въглеродът е от нашата цивилизация. Вероятно се очаква лесно да подхрани вируса на хората към унищожение на себеподобните им. Но… във всички електронни устройства, които ще обслужват процеса, в който обслужващите учени и технолози ще създават новия вид платки, силицият твърдо е заел отговорната си позиция. И да вярваме, че бди.
Дано му е вменено в дълг да не ни изоставя. Където и да е положен. А той умее да води и направлява процесите така, че попътно да преумножи положителния ефект от магичното си взаимодействие с новите структури, в които хората се стремят да преутвърдят човешкия облик на своята цивилизация. Май трябва да признаем, че са негови пътищата, на които разчита човешката цивилизация. Включително и към Бога.
Настана време да се видят, осмислят и прогласят неща, над които ембаргото за мълчание е изтекло.
Автор: Христо Буковски
Източник: museumperushtitsa.com
Последвайте ни и в Телеграм
