Д-р Михайлов: Позитивното мислене е метафизика за домакини

Д-р Михайлов, напоследък върви един дебат за това положително ли е позитивното мислене. Нека първо ви попитам – смятате ли за нужна изобщо подобна дискусия?

Добре е да има подобна дискусия. Ще бъде занимание, встрани от битовата грижа. Няма да е лошо да помислим и по „отвлечени” въпроси.

Според психолога д-р Пламен Димитров модата позитивно мислене е бизнес за милиарди, който се развива с подкрепата на политически и финансови кръгове, които имат интерес от примитивизация и инфантилизация на населението. Съгласен ли сте с подобно твърдение?

Не знам доколко тази „мода”, както справедливо я наричате, е задкулисно организирана и „финансово подкрепяна”, като технология на глобалния контрол. Въздържам се от такъв тип обобщения, защото отвеждат при „Ротшилд” и „Протоколите на сионските мъдреци”. Това ще е клопка на отрицателното мислене, а сме се решили да страним от него. Старая се да мисля „позитивно”, в духа на нормативния оптимизъм. Представям си световната олигархия, загрижена за общото благо, натъжена от световното зло и напълно безкористна. Не искам да изключвам тази олигархия от обсега на „положителното мислене” и тя носи душа. Пъдя мрака, сиреч.

Иронията настрана, позицията на д-р Димитров ми се струва задълбочена, встрани от плиткия „професионален” стандарт и от трафаретите на конвенционалната психотерапия. Позицията на д-р Димитров има заслугата да е и провокативна за клиентите на тази психотерапия, доколкото оспорва тяхната неутолима потребност да бъдат обнадеждавани, въпреки реалността и бих казал въпреки здравия разум.

Противниците на тази нова мода твърдят, че позитивното мислене не може да е постоянна величина, че то дори е опасно, защото притъпява критичността, самокритичността. Според защитниците й – позитивно мислене не е реакция на дадена ситуация, а вътрешна нагласа, вътрешна толерантност към различното, но и към подобното. Кои аргументи ви се струват по-силни?

Позитивното мислене е елемент на ню ейдж културата, на консюмеризма и рекламата. Това „мислене” е нещо като кредо на модерния човек, бон тон на цивилизования консуматор. Нищо по-кичозно от тази култура, обаче, нищо по-умствено безпомощно и дръзвам да кажа – естетически отблъскващо. Метафизика за домакини. Вселената е преживявана, в рамките на това умозрение, като лоно на нарцистичните тайнства, като космически спа център. В центъра, фигуративно казано, е клекнал новоевропейския потребител, в поза лотос, реализиран и „зрял”, способен да прави „избори” в свой интерес, алтруистичен и „емпатичен”, в пълна хармония на духа, душата и тялото. Блестящо образован в екзотичната кулинария и тантричния секс. Злото е илюзия, вярва той, преодолима по финансов и медитативен път. Достатъчно е да се разведеш.

Християнството е тоталитарно суеверие, фашизоидна репресия върху светостта на „желанието”.

Вината е кастрационен страх, инфантилен свръхазов ужас, мазохистична патология. Крайно плитка идеология, същински кич. Много вреден кич.

Генезисът на тази масова душеспасителна утопия е свързан с перипетиите на модерния секуларизъм, с атеизма на Новото време. И с това което нарекоха пермисивна корнукопия – фантазия за безотказно действащ и всеобщо достъпен „рог на изобилието”. Положителното мислене е правило на ведрия потребител, консюмеристки канон. Препоръчват това „мислене” като стил и добродетел на благоразумието, като дълг на „добротата”, но няма в него нищо повече от елементарен психологизъм и евтина препоръка за повече „бодрост”.

Тази стратегия не издържа съприкосновение с реалността и се разпада при критичен анализ.

Пазарът е пълен с книги за самопомощ. Критиците на подобен тип литература твърдят, че те причиняват повече вреди, отколкото ползи – защото говорим за едностранчиво мислене, което пречи да се справяме със собствените си недостатъци, както и, че се влошава качеството на отношенията между хората. Вие какво мислите за тази литература?

Може и да помогне, но само в границите на генералната илюзия. Някои от тези ръководства за щастие в джобен формат тласкат на Изток, към духовната родина на медитацията и превъплъщенията. Към профанизирания източен мистицизъм на калифорнийските ашрами. Подвластна му е, например, Опра Уинфри, знаменития ментор на американските домакини, подкокоросвана от Дипак Чопра и Ерхард Толе. Америка е луда по индуизирания кич. От това умонастроение е изпъдено трагичното чувство за живота, проблематичния контакт със сложната и загадъчна реалност, то капитулира с лесни решения пред изпитанието да си жив. Откъде си се взел, как си възникнал е безинтересен въпрос, защото има ясен и „научен” отговор – от Дарвин и нищото. Мисли положително, обаче. А на какво основание? На никакво. Мисли положително, за да не питаш. Търсещият смисъла страда от невроза, казва Зигмунд Фройд.

По-неутралните, трезви четива, за които питате, ориентират в банални грешки на съзнанието и могат да бъдат полезни като форма на самообучение в решаване на прости психологически задачи. Но дълбоката човешка култура не се продава в джобни издания на летищата и гарите, а се търси, за да се намери. Човешката култура не е „положително мислене”, а памет за вечните ценности. Назад към първоизточниците, следователно. Няма как да си спестим образованието, усилието и болката на проумяването. Истината изобщо не е мода, а голямо отклонение от общоприетото. За да бъде разбрано, каквото и да е, извън официалната пропаганда са необходими кураж и безкористност. Иначе – круиз по течението, за разтуха и мимолетни запознанства. Ако не потъне, разбира се.

Може ли да се каже, че положителното мислене е свят на пожелателно мислене и е бягство от действителността? Или напротив – един усмихнат начин да я приемеш?

Това е същественият въпрос. Доктрината на положителното мислене паразитира върху неотстранимата човешка надежда, върху една от добродетелите на богословска триада: вяра, надежда и любов.Тези три са едно, едно с три имена. Надеждата е дълбока духовна категория, изворна ориентация на човешкото същество. Надеждата умира последна.

Надеждата не е оптимизъм, както си мислят, суеверна вяра, че „всичко ще се уреди накрая”, а интуитивно знание за ненакърнимия смисъл на живота, за неговия дълбок и тайнствен произход.

Надеждата встъпва в правомощията си, когато нямаме основания за оптимизъм, когато сме „в ъгъла”. Надеждата е упование и смисъл в „безнадеждна” ситуация. Което означава, че надеждата е немислима без вяра, а те двете без любов. Любовта е абсолютното оправдание на живота, ултимативния му Смисъл. Бог е любов. Всяко дълбоко самоописание ни натъква на тази истина, чрез която човекът е жив независимо от това дали знае, не знае, или само се досеща. Но всичко това няма нищо общо с положителното мислене, в неговия банален и широко рекламиран смисъл. Положителното мислене не е тананикане, развеселена и игрива пошлост, а ориентация към Смисъл, естествен дебит на надежда.

Според Виргиния Захариева идеята за позитивното мислене намира почва в България като баланс на песимизма ни, на вечното ни хленчене. Смятате ли, че това е причината все повече хора да се обръщат към подобен тип литература?

Има основание Виргиния Захариева. Човекът е духовно същество, осведомено по „инстинкт” за това, че животът е вкоренен в неизтощим смисъл, че животът е дар и че е добре да си жив. Всяка идеология, която оспорва тази дълбока човешка очевидност, тази бих казал аксиома на нормалността, фалшифицира човешкия опит. От погрешното описание на човешката реалност произтичат големите патологии. От ума потеглят болестите.

Всъщност може ли подобна литература или пък масова терапия да доведе до обществена промяна в нагласите? Или точно обратното – ще се засили индивидуалистичното?

Човешкото спасение не е проблем на самовнушение. Тази литература е палиатив, транквилизатор. Тя създава илюзии за лесни решения и още по-лошо – затлачва в казуистиката на вътрешние драми, в капризите на самоусета. Дори и когато ги оспорва. Доминиращата терапевтична идеология остава в границите на егото, това е нейният фундаментален недъг. На финала на една „пълноценна терапия” се появява подгизнал в егото клиент с измамно самочувствие и новопридобита лексика да бърбори за чувствата си. Много по-често, отколкото би ни се искало, става точно така.

Всичко зависи от културата на терапевта и от капацитета му за хумор. Тази работа трябва да се извършва методологически „несериозно”, сякаш „между другото”, в стила на „случайната” среща на човека с човек, а не в стила на гуру и неофит или на предприемач и потребител. Трябва да се извършва „несериозно” и много отговорно. Отвъд нарцисизма.

ПО ТЕМАТА

• ЙОАНА ГЪНДОВСКАД-р Николай Михайлов: Мачизмът плаче за женски реванш
• ЖЕНАТА ДНЕСОптимизмът и песимизмът имат общ недостатък – не са реализъм!
• МИЛЕНА ВЪЛКАНОВАСъкровищата се крият на дъното
• ПОЛИНА ПАУНОВАНито положително, нито мислене
• МИХАЕЛА ПЕТРОВАПренасочване на енергията

Вие бихте ли препоръчали на хората, които имат нужда от промяна в нагласата към живота, да четат книги за самопомощ? Или опитът и терапията са по-важни?

Не трябва да се четат ню ейдж четива, окултна литература и мъдреци от Изток. Не трябва да се чете Фройд – гениален човек, но и гениален профанатор. Трябва да се бяга от всички „посветени”, включително и от тези от психотерапевтичния бранш. От „харизматичните” психотерапевти трябва да се бяга панически, защото става дума за болест, която нарича себе си лечение, най-коварната от всички болести. Трябва да се чете класика. Епиктет, Сенека, Марк Аврелий. Монтен и Паскал. Френските моралисти. Великата руска литература. Библията и отците. Животът е кратък, книгите много. Не е важно колко си чел, а какво и как. Мъдростта не е изводима от прочетеното, а от изживяното и премисленото. Мъдрата душа не е задължително начетена душа, душа – ерудит, но е за предпочитане да бъде образована душа, душа с постигнат „образ”, с реализиран лик. Днес културният човек се разпознава не по това, което е чел, а по това, което не е чел. Строга диета е необходима, никакво преяждане с генномодифицирани храни.

Според мен хората имат различно виждане за това какво точно е положително мислене – някои си го представят като това да са вечно нахилени, други – като вътрешна усмивка към себе си и света, трети – като собствен вътрешен баланс, четвърти – като културна идентификация и т.н. Вие как бихте го описали?

Като дълг на надеждата.

Жената днес

Последвайте PRESSTV вече и в Telegram