-Из размислите и страстите на един студент по журналистика
„Добре дошли в 21 век, където завистта, интригите и лъжите преобладават. Любовта е само секс. Приятелството е само общи интереси. Малки момиченца бързат да пораснат – изкуствени и празни отвътре. Момчета, търсещи евтиното, а не истинското. Където самочувствието е без покритие. Унижението и мачкането на хора е на почит.. Е, приятен живот“ – неизвестен автор.
Отварям очи. Алармата продължава да звъни, а аз нямам сили да се протегна и да я спра. Денят започва… Носи се аромат на току-що приготвено кафе, и сякаш с вълшебна пръчица ме притегля и ми говори: „Ела! Чакам те… вкуси ме!“.
Като всеки средностатистически себеуващаващ се младеж, непосредствено след първата глътка кафе, отварям Instagram. Съобщенията и известията ме връхлитат като буря. Едно приковава вниманието ми:
„Само ако знаеш какво сънувах! Стояхме край някаква река, бях облегнал глава на рамото ти. Интересното беше, че не си говорихме. Държахме телефоните си и си „чатихме“. По едно време просто спря да отговаряш на съобщенията ми. Погледнах те, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започнеш да пишеш, но погледа ти бе празен, блуждаещ някъде в далечината. Стреснато те попитах: „Какво има?!“. Не получих отговор. Зададох въпроса си отново. Никакъв отговор. Тогава получих известие. Гласеше: „NO CONNECTION“. Уплаших се. Чу се шепот: „Съжалявам, няма интернет… съжалявам, няма интернет!“. Погледа ми се премрежи, с последни сили се обърнах към теб. Ти просто хвърли телефона си и падна назад… аз също… Беше много странно, сякаш и ние самите бяхме свързани към мрежата…“
Тези няколко реда ме карат да се замисля и да си задам въпросите: „До къде стигнахме… накъде отиваме…?“, и „Какво е да си човек в 21. век?“…
Тагни ме!
Живеем в свят, в който социалните мрежи са на почит, а така наречените инфлуенсъри просперират и това се превръща в една от най-желаните „професии“. За практикуването ѝ не е нужно висше образование, дори не е нужно каквото и да е образование. Трябват няколко основни неща – телефон (нещо, което над 80% от хората над 6-годишна възраст имат), профил в някоя от най-бързо развиващите се платформи (било то Instagram, Tik Tok, YouTube или каквато и да е друга), няколко хиляди последователи и най-важното – Photoshop, все пак всичко трябва да е перфектно, изпипано до най-малкия детайл. За какво са ни пори по лицето, лунички… или недай си Боже някоя бръчка! Ужас! Но какво всъщност прави един инфлуенсър и какво дава той на света?
Инфлуенсър произлиза от английската дума influence, влияние. Важно е да споменем, че на италиански пък, influenza, освен влияние, означава вирус… Защо е важно? Ще стигнем и до там. Тоест, какво прави един инфлуенсър – чрез съдържанието, което публикува, повлиява на публиката си – било при закупуване на даден продукт или за промотиране на някоя кампания. Това е на теория. Какво се получава на практика обаче. Създава се една фалшива представа за реалността. Показва се само хубавата страна на нещата. Гледа се материалното, а духовно и морал са отдавна забравени понятия. Светът се изкривява през призмата на недостижимото съвършенство – перфектни тела, лица, къщи, коли… перфектен живот. Всеки, отварайки Instagram, се пренася в този паралелен свят на идеално „всичко“, сравнява себе си с другите и си създава комплекс за малоценност в момента, в който осъзнае, че никога няма да изглежда по даден начин, няма да притежава определен имот и така нататък. Но не, неговите последователи не бива да знаят, че днес едва е платил сметката си за ток… трябва да се „тагне“ от най-изисканото кафене в града… не, не в града… може би в Дубай! Как ще стане ли? Ами, някой преди него вече е помислил за това – идва на помощ най-верният приятел, който човекът от 21. век би могъл да си пожелае – Photoshop. Така с няколко клика на мишката сутринта е пил кафе в Burj Al Arab, а привечер пътува с първа класа към Карибските острови. Така се създава един порочен кръг, от който трудно можеш да се измъкнеш. Съзнанието вече е промито, простичкият, скромен живот, е тема табу – дори в действителност да си касиер във верига супермаркети, в Instagram не можеш да бъдеш нещо по-нисше от биснесмен, с няколко успешни фирми зад гърба си. Това безсмислено търсене на съвършенството е световна пандемия, за която рядко се говори, а животът, представян в мрежата е вирус, в пъти по-опасен от Чумата, Испанският грип или COVID-19, особено за подрастващите поколения, родени с телефон в ръка.
Интернет се превръща в зависимост, социалните мрежи са новата дрога.
Огледалце, огледалце на стената…
Живеем ли, или просто съществуваме, прекарвайки всеки ден, опитвайки се да се впишем в една невъзможна рамка. Стараем се да догоним недостижими стандарти за красота. Огледалото се превръща бавно, но славно, в най-големия ни враг. Какво виждаме, когато застанем пред него? Какво отразява то? Външен вид, може би? Първоначално, да. Но колкото по-дълго се вглеждаме в собственото си отражение, толкова повече се превръща в отражението на някого другиго.
Този феномен се наблюдава не само в огледалото, закачено на стената в спалнята. Открива се и на една друга стена, малко по-модерна. Тя не е направена от тухли и мазилка. О-о, съвсем не! По-скоро от милиарди малки пиксели, които заедно създават така известната „стена“ във Facebook. Макар да не изпълнява пряко функцията на огледало, тя отразява повече, отколкото което и да е стъкло.
Всеки статус, всяка снимка… всяка публикация, цели да ни представи в дадена светлина. Тук проблемът се поражда, когато в истинския живот, извън социалните мрежи, не можем да покрием това, за което сме се представили на „стената“ си. Състезаваме се не с кого да е, а със собственото си отражение. И това е загубена битка.
Трудно е да разбереш кога някой е истински, когато не е честен дори спрямо себе си. Изграждаме си представа за даден човек по това, което публикува. Когато се срещнем наживо с него, тази представа или се потвърждава или напълно се променя. Във втория случай започваме да се чудим кога е искрен и кога не.
В свят, в който всичко е на един клик разстояние и можем да общуваме с хора от всяка точка на земното кълбо, се поражда въпросът: „Дали сме по-свързани един с друг или сме по-отдалечени от всякога?“.
„Здр, ко пр“
Почти невъзможно е да си човек от 21. век и да не си получавал поне едно съобщение, гласящо „здр, ко пр“. Това е „езикът на младите“… Дори няма да говорим за нивото на грамотност на подобни съобщения, това е друга тема, много дълга при това. Тук отново става дума за отношенията между хората.
Стигнахме до момент, в който социалните мрежи се превърнаха в „каталог“, всеки един профил е не на човек, а на потенциална „свалка“. Дали е по-лесно да открием любовта сега, когато има толкова голям избор в мрежата, отколкото е било преди 50 години например? Донякъде, може би, да. Но когато ние самите не сме напълно искрени в профилите си, истинска ли е любовта? Това е парадокс, на който за жалост не мога да отговоря. Не мисля, че който и да е, би могъл. Оставям тази част с отворен финал… с тема за размисъл…
Свободата, Санчо, е като салама…
Едно от най-големите предимства да си човек, живеещ в 21. век, е чувството за свобода. Живеем в демократично общество, което би трябвало да означава, че всеки един от нас има равно право на глас. Но колко сме свободни всъщност и дали не си налагаме автоцензура?
Какво е свободата? Всеки разбира това понятие по различен начин. Може би в свят, в който всеки се опитва да се впише в рамка, да си свободен означава да бъдеш истински, себе си и да намериш съмишленици, които разсъждават по същия начин като теб. Може би означава да говориш за това, което мислиш, без да се притесняваш от мнението на околните. Но ако беше така, нямаше да съществува „спиралата на мълчанието“ – феномен, при който премълчаваш собствената си позиция, с цел придържане към всеобщото мнение. Това явление, наблюдавано при все по-голям брой хора, се поражда от страх от отхвърляне. Човекът е социално животно, винаги е било така и винаги ще бъде. Страхът ражда конформистите. Воден от уплах да останеш сам, би могъл да сториш неща, които са немислими, неща, които по принцип никога не би направил, но са ти наложени от масата. Спиралата се наблюдава не само у обикновения човек, типично е и за медиите, които си налагат цензура, защото пазят нечии чужди интереси…
… и така нататък…
Тогава какво е свободата? Съществува ли наистина или е понятие, което дори ние самите не можем да си обясним напълно, защото винаги сме били приковани към невидими окови?
Човекът от 21. век е страхлив! Казва си: „Аз мога да направя всичко, все пак живея в новото време, време, в което всичко е позволено и имам неограничени възможности! “. Да, това е така… но в следващия момент се оказва, че напразно се бие в гърдите и не върви напред, а продължава да „отъпква“ почвата под краката си.
Човекът от 21. век не е по-свободен, напротив. Сякаш всичките възможности, които има пред себе си, го ограничават и още повече го затварят в рамката. Закачат го на стената… и не го пускат да изкачи стълбата… Има и изключения от правилото разбира се, но те са рядкост. Тези изключения обикновено остават неразбрани, изолирани. Наричани са „глупаци“, „нехранимайковци“ и с какви ли не още епитети. Тези… „различните“… тези… „неудачниците“… те са Човеците, но човешкото у тях бива потъпквано от „нормалните“… от „стандартаните“…
Айде викнете, и я уловете, Райна Попгеоргиева…
Ръка за ръка с глобализацията върви глокализацията. Светът ни е толкова свързан и динамичен, че малко по малко културните различия се размиват, всичко се уеднаквява. Ценностите се забравят, традициите и обичаите остават на заден план. Богатите стават все по-богати, бедните си остават бедни, а тези, които пазят културата си съвсем скоро ще останат в историята.
Човекът от 21. век пази спомена за традициите, но не се бори да ги съхрани във времето. Човекът от 22. век няма да има дори и бегъл спомен за тях… Това се поражда от факта, че повечето млади се срамуват от корените си. Отново се връщаме на въпроса с „отражението“ и как всеки подръжава на някого другиго. Когато „другият“ е индивид без морал и различна ценностна система, как обичаите да се съхранят във времето. Тези индивиди са хора… но не и човеци. О-о, не! Всъщност са просто от 21.век.
Практически съвети за оцеляване…
Как да оцелеем? Може би трябва просто да сложим край на статуквото и да се опитаме да бъдем човеци, но не Бай Ганьо на Новото време, а „истински“, тоест различни. Дори да не се вписваме в рамката, гледайки отражението си в огледалото, да виждаме себе си, а не още хиляди. Хората не сме листи хартия, напечатани с принтер, всеки е личност със своите индивидуалности и за това всички ние сме специални, полезни по свой си начин. Когато се научим да ценим отражението си, ще разберем, че към човекът от 21. век не бива да се подхожда с негативизъм и ненавист, а напротив. Трябва да си много силен, за да успееш да се запазиш във време като нашето.
Минали са само две десетилетия от началото на века, а вече светът е коренно различен. Какво ли ще се случи за още две? Ами за три? Предполагам има достатъчно време да разберем. А до тогава – приятен живот!
Последвайте ни и в Телеграм
