Един чудесен български режисьор казваше „По-добре кратко и лошо, отколкото дълго и лошо“. Много ми се иска това да не са думите, с които да се изчерпва коментарът за „Барби“, първо, защото 2 часа не е „кратко“, и второ, защото Марго Роби и Райън Гослинг играят супер.
С целия този хайп около филма обаче, с могъщата му реклама, с тълпите тийнейджъри, облечени от горе до долу в розово, с лъскави блузи и очила във форма на сърца, очакванията за филма на Грета Гъруиг бяха големи, а оправдаването им просто не се случи.
Темата за куклата Барби, за съвършенството като порочен ролеви модел, за вредите от перфекционизма, за напрежението между двата пола и сложността в намирането на баланса в отношенията им, е широко поле за творчески интерпретации с богата почва. Хей, говорим за идеално изглеждащи кукли без полови органи: тук можем да накараме публиката да се дави от смях. А получихме само две плоски, беззъби шеги по темата, едната от които знаем още от тийзъра.
Хуморът в „Барби“ е на ниво, което тийнейджърската публика би следвало да определи като „криндж“, ако не изглеждаше предназначен именно за нея. Няма лошо. За да бъде един филм комедия, не е задължително да има изтънчен английски хумор, нито балканско-каруцарски такъв. Но смешните моменти в „Барби“ са обидно малко.
Когато един филм стъпва на темата „Мъжете са от Марс, жените – от Венера“ в 21 век, той носи със себе си потенциала едновременно да осмее кенсъл културата, да сближи половете и да освети проблемите на жените и на мъжете в шарения хаос на феминистките, ЛГБТИ обществата и токсичната мъжественост. „Барби“ не успява да направи нито едно от тези неща.
Вместо това, филмът изглежда като напън за забавление, което да не обиди никого, но все пак обижда някого – мъжете.
ВНИМАНИЕ! СПОЙЛЕРИ!
В Барбиленд „Кен“-овете не са нищо повече от придатък към своите Барбита: красиви, кастрирани и безволеви кукли, които не знаят къде се намират ако Барби не е наоколо. Както казва героят на Райън Гослинг към края на филма, „Има Барби и Кен. Няма само Кен“. И аха-аха да получим ключа към разрешаването на въпроса за откриването на собствената идентичност, независимо от пола, героинята на Роби казва нещо като „Трябва да откриеш себе си.“, след което Кен получава внезапен, абсолютно необясним и нелогичен инсайт и казва „Кен, това съм аз“, с което потисничеството, в което живее в света на Барби, приключва и всички заживяват щастливо.
Това не е единственият момент от филма, в който режисурата прибягва до евтиния трик Deus Ex Machina.
Първият облак в Рая на Барбиленд се появява на хоризонта, когато стереотипната Барби (Марго Роби) изведнъж споменава думата „смърт“ по време на бляскаво парти в мечтаната си Барби-къща. Как така смъртта изниква в безсмъртното кукленско съзнание? Какво трябва да се случи, за да бъде изгонен някой от Рая?
В Библията Адам и Ева ядат от дървото за познаване на добро и зло. В „Барби“ момичето, което си играе със своята кукла, минава през тежък момент в своя реален свят и порталът между двата свята някак се отваря. И вместо тук да бъдем конфронтирани с някой от милионите проблеми, с които се борят малките момичета, които още играят със своите кукли и проектират в играта си травмите, загубите и греховете на родителите си, разбираме, че момичето на Барби е „обикновена“ жена със скучен мъж, неоценено изкуство и дъщеря-тийнейджърка, която я мрази.
Банално и удобно. Когато Барби изпада в депресия и целулит (хахо-хихи) и тръгва на своето пътешествие към реалния свят заедно с Кен, заедно с неговото несъвършенство, тя открива своето момиче, което шофира като Мишел Родригез в „Бързи и яростни“.
Докато Барби се разочарова от истинския свят и вкусва от удоволствието да плачеш, Кен обаче се влюбва в образа на американския мачо и със завръщането си в Барбиленд прави революция, с която подчинява жените на мъжете, пълни хладилника с бира, започва да се облича като калифорнийски сводник и издига конете в култ.
И тук филмът още веднъж разочарова като обвързва токсичната мъжественост с някои характерно мъжки прояви, хобита и желания. Защото да обичаш да пиеш бири, не е токсична мъжественост. Да харесваш коне също не е такава. Да обичаш да гледаш футбол или бокс, да искаш да правиш секс с жена си/гаджето си, да настояваш да бъдеш чут, видян и поне донякъде разбран, нищо от това не е проявление на правото „на силния“.
В „Барби“ обаче внушението е такова. Със завръщането на нашата Барби, добрите времена за жените са приключили. Барбитата са с промити мозъци, сервират бира и масажират краката на своите Кен-ове и изобщо не искат да се връщат в своите роли на еманципирани жени, които работят във Върховния съд, печелят Нобелови награди и стоят начело на държавата. Тук филмът отново успява да обиди една група хора, загатвайки че жените, които нямат против да донесат една бира на мъжа си и не искат да са президенти, са лишени от смисъл и амбиция степфордски съпруги.
Героинята на Америка Ферера (Глория) и нейната дъщеря (в ролята Ариана Грийнблат) стоят като кръпка в сюжета, сложена набързо с цел да прикрие липсата на интересни ходове и решения.
След завръщането си в Барбиленд (вече Kendom), Барби потъва в екзистенциална криза, от която я измъква именно нейната Глория с нещо, което притеснително много прилича на поемата на Камил Рейнвил „Be a lady, they said“, която Синтия Никсън изпълни в едноименното видео през 2020 г., но тук е казано с по-лоши думи.
Изведнъж, без логика и по магически път, думите на Глория връщат Барбитата към своето нормално ментално функциониране. Те се обединяват и използват най-гнусните женски похвати, за да си върнат Барбиленд: флиртуване, измама и провокиране на ревност с цел конфликт между мъжете.
Не беше ли точно образът на жената като хитра лисица, която използва слабостите на мъжа, за да получи своето, внушение, срещу което феминизмът се бори наравно с патриархалния модел?
В края на филма, равновесието в Барбиленд е реабилитирано. Жените си връщат властта, а мъжете някак успяват да се почувстват „себе си“. А Барби? Барби стига до финала на Пинокио и пожелава от своята създателка да стане истинско момиче. Разликата е че за да стане истинско момче, Пиникио изминава целия „път на героя“, бива подложен на ред унизителни и опасни събития, спасява баща си от търбуха на кита и изживява заслужен катарзис.
Барби, която също е кукла, просто се сблъсква с цинизма на няколко работници на строеж в истинския свят, с несъвършенството на живота и с трудността в намирането на смисъл, преживява разочарованието от бунта на Кен и му предлага недостоверна утеха, с което явно печели възможността да стане част от света на смъртните и шанса да отиде на гинеколог.
В заключение може да се каже, че след „Малки жени“ и Ladybird, от Грета Гъруиг се очакваше повече. Но ако искате да прекарате 2 часа на хлад в някой кино салон, да послушате готин (макар и малко клиширан) саундтрак и да гледате красивите Марго Роби и Райън Гослинг в красиви тоалети на фона на красиви, розови гледки, защо не?
Все пак, „По-добре кратко и лошо, отколкото дълго и лошо“. А лятото може би е време за малко повече красота.
Булевард България
Последвайте ни и в Телеграм
