Излиза „Гарванът“ от Едгар Алън По в превод на Елин Пелин
През 1921 г. големият български художник Иван Милев рисува корица на „Гарванът” от Едгар По и едва сега, 99 г. по-късно, проектът му става реалност в издание на „Лист“. Преводът на поемата е на т.нар. „певец на българското село“ Елин Пелин.
Идеята за новото издание възниква от изложбата „Посоки” с картини на Иван Милев (1897 – 1927) в Софийската градска художествена галерия през 2017-а. Сред произведенията е представен и негов проект за корица на „Гарванът” от 1921 г., собственост на Художествената галерия в Казанлък. От тяхната колекция е и рисунката с туш и гваш върху картон, по която Милена Вълнарова създава корицата на настоящата книга.
В оригинала заглавието е „Гарванѧт”, а горе вдясно се чете „по Хан Силенциум 921 г.“. Макар по времето на Иван Милев старобългарската буква малък юс да е била архаизъм, художникът държи на нея и при възможност я използва. Това е един от начините му да покаже усещането си за принадлежност към духа и наследството на старобългарската култура. В наши дни малцина биха различили малката носовка, затова редакторът на изданието я заменя с „ъ”.
Вижте още: ПЕТ ЛЕВА ЗА БЕДНИЯ ХУДОЖНИК
„Гарванът” е издаван многократно у нас. „Лист” избират превода на Елин Пелин от 1906 г., защото е първият поетически превод на български език. Изданието е двуезично.
Предлагаме ви послеслова на книгата от редактора Елена Кръстева.
ПОема с криле от неволя
„Гарванът” лети в световната литература с криле от неволя. Когато през януари 1845 г. публикува поемата си, Едгар Алън По е познал всички измерения на загубата – година след неговото раждане баща му напуска семейството, след още една година умира майка му. Към осиротяването се прибавя и раздялата с по-големия му брат и сестра му, която още не е навършила годинка. Трите невръстни деца се озовават в различни домове, отглеждани от чужди хора.
На фона на тези огромни житейски загуби всяка следваща за Едгар По ще е просто статистика – загуба на любима, загуба на комар, загуба на приятели, загуба на доверие. Разочарованието, меланхолията и алкохолът са постоянните му спътници. Единствено желанието да бъде поет и писател е по-силно от тях, но те са неизменният печат в творбите му.
Така е и с „Гарванът”. Той пише поемата с ужас в жилите, защото знае, че му предстои още една загуба – обичната му съпруга Вирджиния е болна от туберкулоза и краят ѝ е близо.
Едгар По изпраща творбата си най-напред до Graham’s Magazine, но редакторите на изданието я отхвърлят. Леко обезкуражен той я предлага на The American Review, подписана с псевдонима Куарлз. През януари 1845-а „Гарванът” излиза в The New York Mirror с истинското име на По. Препечатан е в различни издания, получава куп отзиви. Скоро По става толкова разпознаваем, че децата го следват по улиците с възгласи, а той се обръща и ги стряска с отговор: „Никога вече!”. Поемата пък е толкова популярна, че я използват за реклама.
Нищо от това обаче не носи пари на поета. Според тогавашните закони за авторско право препечатките не се хоноруват и Едгар Алън По остава само с хонорара от 5 долара, получен от нюйоркския вестник. По свидетелства от епохата бил толкова беден, че носел единственото си палто закопчано до брадичката, за да скрие износената си риза. Бил погълнат от борбата за прехраната на семейството и грижите за болната Вирджиния. Тяхна близка, посетила ги през 1846-а, описва така ситуацията у дома им:
„Вирджиния лежеше на сламеното легло, завита с палтото на съпруга си, с огромна котка, свитка на кълбо върху гърдите ѝ… Палтото и котката бяха единственият източник на топлина за страдалката“.*
По българските земи „Гарванът” на Едгар се загнездва през 1893-та под името „Враната”. Тогава в брой 12 на сп. „Искра-Шумен” е публикуван анонимен превод на творбата, но не от оригинала на английски, а от френския превод на Шарл Бодлер. Той е и в основата на втория превод, дело на Иван Андрейчин, от 1894 г.
За разлика от английския оригинал и поетичната му версия на френски, българският „Гарван” първо грачи в проза. Чак четвъртият опит е в мерена реч и заслугата е на Елин Пелин.
Човекът, който десетилетия наред ще бъде изучаван като „певец на българското село”, през 1906-а построява мост към символизма отвъд Атлантика с… руска помощ.
По онова време Елин Пелин е на 29 години. Мечтател и леко срамежлив. Поне такива нотки долавяме днес от предговора към книгата му „От прозореца”, отпечатана за първи път преди повече от век в столичната печатница „П. Глушков и Сие”. Сред 66-те ѝ страници наред с шегата в едно действие „Орден”, разказа „Кръстопът”, стихотворението „Катя” влиза и поемата „Гарван” от Едгар Пое, както е изписан авторът по тогавашния руски стандарт.
В предговора към изданието Елин Пелин се обръща към читателите си с описание:
„Ето тая малка моя книжка.
Лятна вечер е.
Преди малко над града премина буря. Черни облаци, малки, големи, развълнувани и разпокъсани, с грозна замисъл прииждаха от всички страни на застрашителен съвет… Плачевно шумяха и се огъваха дърветата под разюздената стихия на вятъра. Хората бягаха по улиците и се криеха. Две врани на съседния покрив, подплашени и смутени, търсеха подслон под комините. Сгъстиха се облаците. Стъмни се. Засвятка се. Затрещяха небесата… С хвучение и гняв халата замина надалече…
Преди малко“.
След отминалата буря Витоша е „свежа, девствена и хубава, потънала в мечти като момиче, събудено след сладък и вълшебен сън. Всичко е спокойно. Като че нищо не се е случило. Но все пак стихията сякаш е оставила малко от своята игра и сила във всяка душа”.
Години наред литературоведите четат тази книга на Елин Пелин с прекомерна строгост. Обявяват я за „хонорарен грях”**, намират драматичните му опити за бледи, поемата му „Катя” – за откровено несполучлива. А преводът му „Гарван” – без художествени достойнства.
Елин Пелин може и да е очаквал подобен прием, защото в края на предговора си недвусмислено приканва:
„Не искайте от поета да бъде много сериозен, защото той ще пожелае да има собствена къща на земята и сърдцето му ще изстине… Ако не обичате капризите на поета и ако искате от него много нещо, вий сте човек без сърце“.
Как Елин Пелин стига до Едгар По, е недостатъчно изследвана тема. Литературните историци са единодушни, че е използвал руския превод, и повечето разпознават като първоизточник този на Сергей Аркадиевич Андреевски от 1878 г. Възможно е. Вариантът на Андреевски е най-старият и безспорно към 1906-а, когато излиза българският поетичен превод, е достатъчно добре познат.
При запознаване с останалите руски преводи на „Гарванът” от онази епоха обаче се вижда, че Елин-Пелиновият е много по-близък до „Ворон”, преведен от Валерий Яковлевич Брюсов. В началото на миналия век тъкмо Брюсов е най-задълбоченият познавач на творчеството на Едгар По и негов разпространител в Русия. Първият му превод на „Гарванът” е през 1905 г. и е много вероятно Елин Пелин да е използвал именно него.
За съжаление, тази среща на бъдещия класик на българската литература с първия голям разказвач от американската литература не се задълбочава. Елин Пелин повече не дръзва да превежда По с цел издаване.
Може би разочарован от хладния прием на сборника си „От прозореца” в края на същата 1906 г., той пише:
„Аз позанемарих детските работи и се занимавам повече с дъртешки, за да изкарам по-скоро някоя пара и друга, защото съм загазил страшно”***.
Посланието е ясно – първият поетичен превод на български език на „Гарванът” се появява „за добро. А не от добро” – както обобщава един герой на Елин Пелин по друг повод.
Каквито и забележки да имат по-късните критици към него, той е исторически значим културен факт. Затова и го избрахме.
* Описанието е на Мери Гоув, цит. по: Meyers, Jeffrey. Edgar Allan Poe: His Life and Legacy, Cooper Square. Ed. 2000
** Генов, Кръстьо. Елин Пелин. Живот и творчество. София, 1956.
*** Писмо на Елин Пелин до Иван Пенов от 20 декември 1906. Цит. по: Генов, Кръстьо. Елин Пелин. Живот и творчество. София, 1956.
На снимката: Рисунка на корицата: Иван Милев, 1921 г., Художествена галерия – Казанлък
Площад СЛАВЕЙКОВ
Последвайте ни и в Телеграм
