95години години щеше да навърши патронът на Казанлъшкия театър – Любомир Кабакчиев, ако не беше напуснал този свят ненадейно през 1986 г. От създаването си през 1998 г. досега театърът в родния град на талантливия актьор носи неговото име. По повод годишнината Пресс ТВ предлага на читателите си един текст на Борислав Гърдев, публикуван наскоро в Десант.нет.
Актьорът бе от тази генерация, която с таланта и възможностите си формира нашия критерий за качествено актьорско превъплъщение в театъра, телевизията и киното
Любомир Кабакчиев е от поколението, което наричаха пръвопроходци, създателите на социалистическото ни изкуството, генерация, която с таланта и възможностите си формира нашия критерий за качествено актьорско превъплъщение в театъра, телевизията и киното.
Имената на тези титани вече избледняват и малко говорят на младите – Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Ружа Делчева, Георги Георгиев – Гец, Стефан Гецов, Андрей Чапразов, Георги Стаматов, Никола Попов… В тази кохорта заема своето достойно място и Любомир Кабакчиев, от чието рождение на 1 декември се навършват 95 години.
Той е от малцината творци с две висши образования – право (1950 г.) и актьорско майсторство (1953 при проф.д-р Кръстьо Мирски).
Роден е в учителско семейство и е възпитаник на сцената на народно читалище „Искра“ в Казанлък, притежава забележителен талант и веднага след като завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ постъпва в Народния театър „Иван Вазов“ и играе в „Под игото“ на Боян Дановски, в чиято трупа е до смъртта си на 11 август 1986 г.
Става един от стълбовете на първата ни театрална сцена, впоследствие е преподавател в Театралната академия от 1960 г., професор по актьорско майсторство от 1985 г., депутат в IX НС, председател на Съюза на артистите в България (1970 – 1986 г.), председател на българо-гръцкото дружество за приятелство, народен артист от 1970 г.
Изброявам подробно длъжностите и постовете, за да посоча къде се крие драмата на артиста Кабакчиев. Любимият актьор на Тодор Живков постепенно се превръща в човек – институция, в олицетворение на честния и неподкупен комунистически властник, комуто хората безрезервно вярват, в пример за подражание и коментари.
Необходимо е уточнението защо Живков толкова цени Кабакчиев? Според Юлиан Вучков, тъй като „Кабакчиев бе човек без никакви врагове. Намираше общ език с всякакви фигури. Не мразеше никого. Майсторски събираше и дори сдружаваше хора, които са се карали преди намесата му. Живков го ценеше много тъкмо заради способността му да бъде деликатен, фин.
Тъпите комунисти сред театралите все тръбяха, че Кабакчиев бил легионер, че не заслужавал доверието на властта в него. Той не стигна до унижението да се оправдава. Даже спасяваше от Държавна сигурност по-свободомислещите си колеги, които нямаха мярка на езика си и на висок глас посочваха недъзите на държавата.“
Овластеният творец обаче губи своя характерен облик.
Любомир Кабакчиев е роден да гради с плам и ентусиазъм романтични образи – в театъра не случайно блесна в постановките на „Ромео и Жулиета“, „В полите на Витоша“, „Дон Карлос“, „Деца на слънцето“, а също ярки и обременени драматични персонажи – „Цената“, „Опит за летене“.
Заедно с тях обаче му се налага да играе и в „Тази малка земя“ и в „Протокол на едно заседание“, в които създава правдиво и непринудено запазената негова марка на положително прекрасните ни съвременници.
Не забравяме, разбира се, „Почивка в Арко Ирис“ със знаковата му изява на българския интербригадист Естаниславо Браво и това, че бе и Георги Димитров в „Пожарът“ и си спомняме с тъга, че едва на финала на живота си разкри пълноценно драматичния си талант в „Дългият път на деня към нощта“.
В киното ситуацията е още по-смущаваща. Необичайно малко роли – само 16, прекъсвания на участия за дълъг интервал от време – до 5 години, и съвсем малко стойностни интерпретации.
А дебютира в легендарния хит на Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев „Утро над родината“.
Любомир Кабакчиев участва и в строителната сага на Никола Корабов и Дучо Мундров „Димитровградци“ и отново при Маринович в „Ребро Адамово“ създава следващата си значима роля на учителя Стефанов, който подава ръка на мохамеданката Зюлкер – Емилия Радева, да завърши висшето си образование, след което двамата влюбени се връщат да преподават в родното й село.
Кабакчиев дори е използван да чете задкадрово стихове да Валери Петров в „Първи урок“ на Рангел Вълчанов, както и текстът на великолепния документален опус, посветен на колежката му Мила Павлова „Аз не вярвам в смъртта на звездите…“ на Румен Григоров, създавайки при Владимир Петров може би най-добрата си – естествено романтична – кинороля в кариерата си: на Дмитрий Инсаров във „В навечерието“.
Той е длъжен да отдаде дължимото на традицията с „13 дни“ на Стефан Сърчаджиев като майор Есев, апология на деветосептемврийския преврат и да изгради може би най – добрата версия на съвременника си – Дамян, в драмата на Янко Янков „Стръмната пътека“.
Всенародна популярност Кабакчиев получи след участието си в двете легендарни серийни продукции на Неделчо Чернев, втората в сътрудничество с Любомир Шарланджиев – „С пагоните на дявола“ и „На всеки километър“.
Той не можеше да играе друго освен съветски разузнавач, който независимо дали се казваше Степан Краснов или Алексей Вершинин като истински голям брат помагаше на своите съратници в борбата им с немските и американски империалисти. Как тогава Юрий Озеров да не го избере за ролята на шефа на италианските комунисти Палмиро Толиати във „Войници на свободата“, който в интерес на истината и заради подкупващата и по човешки топла интерпретация на Кабакчиев се оказа много по-успешна и правдива от дървеното официозно присъствие на Стефан Гецов като Георги Димитров.
Любо Кабакчиев ни изненада с ролята на ген. Йордан Пеев в тв драмата „Годежна вечеря“ на Георги Аврамов и като шефа на института Михаил Рибаков в първата ни телевизионна фантастика на приемливо ниво – „Хора и богове“ на Петър Пайнавелов.
Насладихме се на зрялото му присъствие като патриарх Методий в „Константин Философ“ на Георги Стоянов и аплодирахме първата му значима и качествена отрицателна роля на стария следовател Сарафов в „Забравете този случай“ на Красимир Спасов.
Без съмнение това означаваше решителен завой и нов етап в кариерното развитие на любимия артист.
Кабакчиев гостува двукратно на Кеворк Кеворкян във „Всяка недел“ – на 29 юни 1980 г. и на 8 декември 1985 г. Държа се на ниво и с достойнство.
При първото му участие Кеворкян го атакува с коварен въпрос: „Вие като един от най-изтъкнатите ни актьори и като председател на Съюза не сте ли в състояние да си издействате една роля сам?“, на което Кабакчиев отговори подобаващо: „Не, не бих искал да бъда в състояние. Защото аз съм председател на Съюза, но в себе си съм се зарекъл да остана редови актьор и се стремя да бъда редови актьор.“
За творческата си мисия той разсъждава и в последното си интервю пред вестник „Земеделско знаме“ от 22 декември 1985 г. :„ Няколко елемента са най-важни в актьорската работа: любовта към творчеството, гражданската позиция на нашето изкуство, идеята, която носи пиесата и образът. И всичко това – пречупено през една мисъл и през едно сърце…
Новаторството е предимно във времето. На сцената то се ражда, ако усещаме пулса на нашето време… Социалните функции на театъра сега, в наше време, са да направи хората по-добри. Казвате, че ме обичат. То е, защото и аз обичам. Това е взаимност, много важна в нашето, а и във всяко изкуство.“
Той не искаше да тъпче на едно място, мечтаеше да се развива, не желаеше да бъде само човека от портрета, обаятелния комунистически функционер – това го умееше блестящо и го доказа по много убедителен начин в доста от участията си в телевизионния театър – „Човекът от досието“, „Рожден ден“, „Рози за доктор Шомов“, „Не подлежи на обжалване“, „Силни времена“, „Първият удар“…
А на финала на творческия си път създаде феноменално силния образ на Чмутин в „Ретро“ по Александър Галин. Спомням си тъжната му деликатна усмивка, с която напусна малкия екран в края на постановката.
Знаел ли съм през лятото на 1986 г. – тогава все още регулярно се излъчваха тв постановки, дори през отпускарския период – че това е неговото сбогуване с многобройната телевизионна аудитория, в блестящ спектакъл, представил го на завидна висота?
Какво друго може да иска един голям артист – кариера, аплодисменти, обич от зрители, серия от силни и значими драматични роли, в които да разкрие пълноценно и убедително своя неизчерпаем творчески диапазон…
Парадоксалното е, че Кабакчиев уцели момента на сбогуване с публиката – когато бе във върхова форма направи поредица от ярки роли, доказа, че е еднакво добър в киното, телевизията и театъра, като преподавател и общественик, харесван и уважаван искрено от хора, които обичаха и ценяха изкуството.
Сега само мога да гадая как щеше да приеме периода на малокартинието през 90 -те години на миналия век, чалга агресията, охулването на погребания социализъм, а той бе част от старата номенклатура, шоковата терапия, скокът на цените, фалитът на банките, обедняването на населението…
И си мисля, че все пак съдбата постъпи милостиво, прибра го на време, когато бе на върха, спестявайки му разочарования и куриозни компромиси.
Остава тъжната усмивка на големия романтик и мечтател Любомир Кабакчиев, превърнат от обстоятелствата в меродавна фигура и властник, комуто искрено вярваха…
Десант.нет
Последвайте ни и в Телеграм
