В Музей „Ахинора“ в Казанлък с изложбата „И кое е родното?“ се отбелязва 120-годишнината от рождението на големия български художник Васил Стоилов и първата годишнина от създаването на дом на една от най-ярките твроби на Иван Милев, която той ще дари малко преди смъртта си на родния си град – „Ахинора“.
Картината „Триптих“ на Васил Стоилов бе изложена снощи в музея по повод годишнината, тя е мащабна композиция с размери 200 х 450 см, изпълнена с акварел и гваш върху платно.
Картината показват за първи път в Казанлък. В творбата са пресъздадени образите на художниците Васил Стоилов, Златю Бояджиев, Владимир Димитров – Майстора, Васил Захариев, Цанко Лавренов. Те са част от 35-та автори – до днес най-многолюдното наше национално представяне на Венецианското биенале през 1942 г.
Гостуването на картината в Казанлък е провокирано не само от желанието на екипа на Художествената галерия да отбележи 120-годишнината от рождението на нейния автор, да бъде припомнено важното му присъствие на българската художествена сцена през ХХ век, но и от не по-малко специален факт: „Триптих“ на Васил Стоилов е единствената известна ни днес картина, в която е увековечен и образът на художника Иван Милев.
„Триптих“ още в годината на своето създаване е откупена и вписана под инв. № 1131 в колекцията на Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“. Тя ще остане задълго в мрака на фондохранилището, за да го напусне за първи път преди само три години, когато бе показана в Националната галерия в София.
Картината ще остане на разположение на публиката до 24 ноември.
От Галерията публикуваха поздравителното слово на дъщерята на Васил Стоилов – г-жа Явора Стоилова, което тя е изпратила по повод откриването на изложбата „И кое е родното? 120 години от рождението на Васил Стоилов“:
ЯВОРА СТОИЛОВА: Може би ще прозвучи странно, но има много знаци по пътя на художника Васил Стоилов, свързващи го с Казанлък. И един от тях е розата, този прекрасен символ на вашия град. Баща ми засаждаше и отглеждаше рози в градината ни в Бистрица. Мотото на неговия живот беше: „Да се научим да обработваме градината си.“ Защото всичко е в тази градина – красотата на розите, силата на корена, величието в зелените корони на дърветата, песента на свободните птици и устремът на клоните към небесната шир…
Баща ми често поставяше рози в косите на децата в своя акварелен свят. Даже последната рисунка, създадена в градината му преди да се отправи към болницата и смъртта, беше образ на роза, скициран набързо върху кутия с цигари. Вгледан в него, съпругът ми, японският поет Кен Нагай, написа:
„Черни планини. Траур. Отсъствие.
Неговото отсъствие.
В градината от маргарити
остава една роза.
Неговата роза в пълен цъфтеж.
Само една роза.
След като тя прецъфти,
времето ще изчезне.“
Баща ми отричаше смъртта: „Няма смърт. Само вечен живот във Вселената.“ Отричаше я не само заради мистичните повеи в творческата си философия, но и просто защото беше влюбен в живота. Усмихнат и смеещ се човек, той имаше и едно Чудомировско чувство за хумор, което често учудваше събеседниците му. Когато Жорж Брак го попитал, докато Стоилов скицирал портрета му, защо не остане като други чуждестранни художници в Париж, той му отговорил: “ От шоп французин не става!“
А на поканата на Мадам Ротшилд да рисува за нея в Бразилия, се усмихнал иронично: „Не обичам скорпиони!“. Чудомировски смях звучи и в някои картини на баща ми. В композицията „Одумвачки“ цял рояк от бабички- клюкарки е накацал в гробището под едно оголяло, изсъхнало дърво.
Казанлък присъства в картините на Васил Стоилов и с образи от Казанлъшката гробница, слезли сред героите на светлия му живописен свят.
И четвъртата, най- силна връзка в изкуството на баща ми с Казанлък е изобразена в неговия „Триптих“, който той първоначално наричаше „Художници от трийсетте години“. Тази връзка е подчертана в словото на директора на Галерията в Казанлък, господин Пламен Петров по начин, който дълбоко ме впечатли.
В платното на баща ми са изобразени художници, вдъхновени от идеите на кръга „Родно изкуство“, приканващи завръщането на творците към извора на българската духовност. Около образа- символ на Мадоната в „Триптих“ са събрани освен Златю Бояджиев, Цанко Лавренов и Васил Захариев и трима художници, изобразили светостта на майчинството в много свои картините . Това са Владимир Димитров Майстора, Васил Стоилов и роденият в Казанлък Иван Милев. Независимо от дрехите, в които са облечени, тези Мадони са образи, вдъхновени от българските икони и носят ореола на закъснелия в България поради османското присъствие ренесанс. Докато Мадоните на Майстора и Васил Стоилов сияят в радостта на Рождеството, тези на Иван Милев са тъжни майки, прегърнали децата си сред несгодите на живота…
И за Иван Милев, и за Васил Стоилов българското в живописта не е етнографски проблем, а проникновение в дълбините на българската душевност. Неслучайно арт- критикът Андре Дюбоск подчертава по време на изложба на баща ми в прочутия „Есенен салон“:
“ Това, което е най- впечатляващо в изкуството на Васил Стоилов не е във верността на виждането, бита или етнографията, а в особения характер, леко халюциниращ и фантастичен, който той придава на всичко, което рисува“.
Васил Стоилов и Иван Милев – и двамата пишещи художници, изразяват в дневниците си ясно своите виждания и търсения в живописването и оставят след себе си следи и в литературата – “ Писма от степта“ на Иван Милев и книгите на Васил Стоилов за Майстора и за холандските майстори, написани под формата на диалози между сродни по дух художници.
Баща ми винаги се е чувствал като част от едно цяло, от общия светлинен поток в изкуството. Може би затова картините му са сътворени с любов, на разбираем за всички език. Картини, надникнали в душата на България.
Трудно е в няколко думи да проникнеш в едно многострунно и многопластово творчество, като това на Васил Стоилов, в което светлите образи на Мадоните и дечицата с цветя в косите, застават до стариците- Гостенки на този свят и до Еремита, потънал в себе си пред пещерата на познанието… Но поетът Димитър Манолов успява в стихотворението си „Художник“, посветено на баща ми. Поздравявам с това стихотворение организаторите на изложбата и всички присъстващи на този празник на изкуството!
…………….
Димитър Манолов
Художник
На Васил Стоилов
Той вземаше полека четката
и дълго вслушваше се в
себе си,
някакво пламтящо цвете
бавно се отваряше в сърцето му,
като разцъфнала кървяща рана
трептяха формите и цветовете
на приказните изгреви и залези,
а дивите сияйни пламъци
изгарящи в копнеж душата му
обагряха изцяло и платната,
и там, като насън се появяваха
селски мадони, светещи от сладост ябълки,
замислени лица, отрудени ръце
и кърмещи в притома нежна майки,
осмислили неведомите тайни на живота
със простичката радост на любящо майчинство…
Гореше той в пламтящата жарава,
звънеше, сякаш шпага тънката му четка,
и като древен варварин понякога
летеше смел духът му в далнината,
политнал викинг сам към Светлината
напомняше искряща пеперуда устремена
към тайнствения процеп между световете,
пърхаше неутолим над цветовете
със дъх на обич и на вечност,
сякаш Бог държеше трепетно ръката му,
нашепващ зов за братство на земята.
Рисуваше художникът,
тих и неразбран, самотен,
и прелестна, божествена дъга – душата му,
полека разцъфтяваше, като небесно цвете,
преливаше в картините сред тишината,
сякаш вълшебна земна приказка
звучеше с песента предвечна
на света…
Текст и снимки: Художествена галерия – Казанлък
Последвайте ни и в Телеграм
