132 години от рождението на Чудомир отбелязваме днес. Творецът е роден на Благовещение в село Турия, община Павел баня, но целият му съзнателен живот преминава в Казанлък.
Малцина си спомнят истинското му име – Димитър Христов Чорбаджийски, но като Чудомир го знаят всички. Защото хумористът с този псевдоним напълно се препокрива с името – той наистина е мирско, световно чудо. При Чудомир човек не може да определи кой от талантите му е по-голям – писането, или рисуването.
По повод годишнината избираме да публикуваме превъзходната статия на Марин Бодаков „Чудомир като медиен критик“.
ЧУДОМИР КАТО МЕДИЕН КРИТИК
Марин Бодаков
| И търпиш ти, а градината е отдавна непорината и спокойно из лехите – нека си го кажем правата! – бродят на Стамул козите и на Стефан Циин кравата. |
| Чудомир към „Искра“ (1927) |
Бих искал да посветя следващия небрежен колаж на двама души.
Единият, разбира се, е проф. Никола Георгиев, който видя там, където други виждат вестникарско издребняване в прозата, промяна в типа литературност и художествена условност, при която жанрови черти на репортажа, фейлетона, дневника, вестникарското съобщение, научнопопулярното четиво проникват в кръга на художествената литература и още един път разместват нейните противоречиво подвижни граници и природа. Преоткривателят на Чудомир – така нарича професора Яни Милчаков.
Вторият е самият Яни. Непрежалимия проф. Яни Милчаков има много съчинения, посветени на Чудомир, но едно познаваме само като пет тези – „Чудомир като литературен критик“. В тази недописана статия той казва, че дългът на хуманитаристиката към Чудомир е да бъде разбран в своето време и във всички последвали го български културни епохи, на които той остава вечен и обаятелен съвременник. Защото Чудомир, посредством изследванията на Яни Милчаков, вече – най-после – е модерен автор. И му се пада да бъде в компанията на модернистите, а не тяхна доморасла опозиция.
Да започнем тогава отрано. От модернистите. От тези, които сами се назовават модернисти. Чудомир не е от тях. Да започнем от тяхното отношение на любов и омраза към вестниците и списанията.
…Пенчо П. Славейков никога не е уважавал вестниците и вестникарите. Ето само един пример. На 20 юни 1910 г. той пита: „Защо бръмнаха всички тия вестникарски мухи, накацали на трупът на българската съвест.“ Това става в Речта му, произнесена на протестационното събрание против славянския събор в Народния дом в София. Повод са „акробатите на славянската идея“, които по „недостолепен начин“ пропъждат участниците, представители на свободолюбивата и прогресивна руска интелигенция. Ето как продължава поетът:
Ние казахме само една истина! А истини да се казват, още не е дошло време – тъй поне мислят нашите улични вестникари, покрай които живота минава незабелязано и които ги интересува сам кой циганин отде откраднал кокошки и дали от Русия ще дойде делегата на Славянския събор Череп Спиридович…
Чудомир е там. Той е на двайсетина години, макар в спомена „Ттеатърра!“, посветен на Славейков, да се представя за 16-17-годишен, току-що постъпил в Рисувалното училище. Пенчо Славейков е на вече 44 години: къс, набит, брадат, с високо чело и очи, които пронизват… Чудомир си спомня, как той се качва на сцената, застава, подпрян на бастона си, и като леко се полюлява, започва да мята такива остроти, такива духовитости, че сграбчва изведнъж публиката в двора на една пивница срещу банята…
„Колко съжалявам, че в паметта ми е оставало твърде малко от тая знаменита реч!“, възклицава през 1939 г. Чудомир. Безспорно словото на Пенчо Славейков е крайно впечатляващо със своите крайности. Пенчо Славейков е кабинетен човек – все пак той е поддиректор и директор на Народната библиотека и директор на Народния театър; няма никаква изненада в това, той да се противопостави на уличното вестникарство. Свръхчовекът да громи тълпата…
По-интересно е как точно си спомня и не си спомня тази знаменита реч Чудомир? Той я препредава ето как: „За вестникарите пък каза, че когато животът течал пред тях с всичката стихийност, те едва смогвали да отбележат как някой циганин откраднал две кокошки и пр., и пр.“
Ето как кокошките станаха две. Стоян Михайловски, за когото Пенчо Славейков казва, че неговата „мисъл скача ту напред – ту назад, както децата скачат на прескочи-кобила – и който от 30 години насам все полог търси, да снесе яйцето на своята запъртъчена мисъл, и пропъждан отвред, само куткудяка – а яйцето го няма, та няма!…“ Няма да коментираме изисканата реч на вожда на българския модернизъм. Чудомир си спомня репликата на Пенчо Славейков като: „шейсетгодишен дърдорко, който все търси полог да снесе и все не намира“…
Но и това не е най-интересното. У Славейков вестникарите не забелязват живота – или поне не забелязват значимото в живота… Чудомир обаче помни, че вестникарите не насмогват на стихията на живота. Не забелязват нищо – у Славейков. Забелязват, но не могат да се справят със забелязаното му и най-вече със степенуването му по важност. Славейков е казал едно, но Чудомир е запомнил друго.
И нито дума за истината, която си стои в бъдещето.
В миналото обаче е фейлетонът „Вестниците“ на Чудомир, отпечатан на с. 2 на вестник „Зора“ от 23 септември 1934.
Защо той е важен за мен?
Защото в него, вече извън контекста на Славянския събор, Чудомир цитира репликата на Славейков за вестниците: „Едно време покойният Пенчо Славейков зле беше охарактеризирал вестникарите и вестниците въобще. Когато, беше казал той, животът тече с всичката си стихийност, те едва смогват да отбележат в хрониките си как някой циганин откраднал две кокошки. За Пенча може да е тъй, но за мене не. Аз обичам да чета вестници“.
Иронията на Чудомир не е очевидна. Тя е направо очевадна. В един възкъс текст, какъвто представлява „Вестниците“, Чудомир цели пет пъти казва, че обича вестници – не за да увещае сам себе си, че това е така. А за да разбере и най-невнимателният читател, че в това твърдение има нещо крайно съмнително. Че то препраща към Сократ, който казва едно, за да разберем твърде друго. (Този герой толкова обича вестници, че е досущ като героя от „Бал в клуба“ – бай Теню чете вестника отначало, след като вече веднъж го е прочел целия, до малките обявления, но в средата на статията заспива.)
Както и в спомена си от 1939 г., така и тук Чудомир срещне ли на улицата Пенчо Славейков, тръгва подире му да се любува. Като на Господ. Дали той е Господ за Чудомир и по отношение на вестникарската тема. Защото Чудомир дължи известността си на разказите и фейлетоните, които излизат като подлистник. Да, но „теснотията, която и до днес цари в долните етажи на нашата преса, не им позволи да пораснат, те останаха дребни и някак недоразвити. (…) Въпреки многото им недостатъци те продължават да се търсят от читателите, което не говори много добре за тях.“
И все пак, Чудомир в спомена си за в. Искра от 1954 г. ще признае, че освен задържащ фактор за обемите, в които той пише, тъкмо чрез „Искра“ той успява да надникне в много повече клонове на живота, научава се да сглобява мислите си и да пооформя стила си. В този спомен за бай Петър Топузов има ключ към фейлетона „Вестниците“, който вече цитирах. Авторът на въпросния фейлетон намира екстатични „основания“ срещу злословията на Пенчо Славейков в четири вестникарски обяви. Ето какво пише в спомена си Чудомир: „Но най-редовен сътрудник ни беше съдебният пристав със своите обявления, които често заемаха цялата четвърта страница. Тези обявления се заплащаха и с годежите и др. покриваха доходите на вестника.“
Да, във фейлетона „Вестниците“ става дума за годеж. Ето я неговата обява:
Марийка (Миче, Муцинка) Рангел Кокошинкова и Борислав Тричков Тараторковский (притежател на разплодник за питомни зайци) СГОДЕНИ
Като прекалено редовен четец на героя на „Вестниците“ му се налага да преглътне и обява, досежна на обява на съдебния пристав: „Бившата ми жена Мара Кокошинката е пазарувала и е сключвала заеми от частни лица и магазини на мое име. Съобщавам на близки и познати, че поради нетърпимия ѝ характер и леко поведение, аз от 3 месеца съм в законен развод с нея, и като така, не поемам никаква отговорност за сделките й. Боршислав Т. Тараторковский (притежател на разплодник за питомни зайци и птицевъд).“ Ето как разграничаването от бившата съпруга – две в едно – става повод за рекламка и на новоосветеното птичарство на г-н Тараторковский.
Още по-смешна е последната от четирите обяви: в нея бащата Шаблат Бенбасат от Карнобат сам се държи като съдебен пристав и издирва сина си:
„Руфат Шабат Бенбасат от Карнобат, 17-годишен, нисък, пълен, с червени коси, преди няколко дена е отворил касата в магазина ми, задигнал цялата наличност и изчезнал безследно. Умоляват се гражданите, които го познаят, да съобщят в полицията или лично на баща му“… А само преди 17 години влюбеният във вестниците разказвач си е представял новородения Руфат – дундьо, с червени косички, с дяволити очички и пръстчетата му мърдат, мърдат, сякаш броят пари…
Разказвачът на Чудомир оборва Пенчо. Ето, във вестника има всичко – има ги и щастливите обяви, има ги и злощастните обяви на съдебния пристав – и едните, и другите досущ като във вестник „Искра“, очевидно вдъхновил тази изпипана отвсякъде история. Вестникът – чрез тези обяви – отбелязва всичко от стихията на живота, на животеца, казва героят на вестниците, далеч не само циганина и кокошката. Да, само дето животът е сведен до животец. Да, само дето Пенчо Славейков никъде не говори за стихия.
Съвсем различен е въпросът доколко обявленията правят от едно печатно издание вестник – дори в условията на цензура, която не позволява появата на един истински издържан вестник. Той е по-скоро писмо от родния град за казанлъчени, както красиво казва Чудомир през 1954 г.
„През свободните часове на деня събирах хроника, за която читателите държаха много, а вечер пишех статии, подлистници или преглеждах и поправях изпратените ръкописи“, спомня си Чудомир. Но обявите доминират – и във фейлетона, и в спомена на писателя. И така два от четирите броя месечно на „Искра“ редакторът Чудомир прави, разбира се, безплатно… Редакцията буквално е неговият джоб.
През 1941 г. обаче той отказва да публикува ръкописа на злополучен депутат либерал, който си приписва несъществуващи заслуги към Казанлък и околията. Настоятелството на читалището не се осмелява да защити Чудомир – публикува саморекламата на депутата, а Чудомир се оттегля от вестника. Оттегля се и от публикациите в столичната преса.
Колкото и да обича вестниците, колкото да ги чете изцяло, заедно с годежните и сватбените обявления, Чудомир заедно със своя герой знаят, че всичко има своите граници – и границата е истината. Не разликата между частния и публичния живот, а именно истината. Затова космополитът Пенчо Славейков и провинциалистът Чудомир са от една и съща страна на медийната барикада на модернизма. От другата страна е ахчийницата на бай Петър Топузов, който казва: „Господа, един вестник като нашия, според мене, трябва да е като една ахчийница. Там трябва да има супа, и бульон, и разни други тънки гозби, но ако на мющериите им се прияде и шкембе-чорба, ще им направим! Ще им сготвим! И шкембе-чорба да има! И фасул с люта чушка да има! Турям точка!“ Видяхме докъде стигнахме днес с фасула и фасулковците, както наричаше тези читатели Пенчо Славейков, но да не се отклонявам…
Значи така: от едната страна е бай Петър Топузов. От другата страна са Пенчо и Чудомир. Но ако Пенчо Славейков ще роптае срещу уличните вестникари, то Чудомир ще натъртва, че ги обича. Обича всички вестници. И наистина ще ги обича, колкото и да не му е лесно.
Между тях, разбира се, е „Искра“, към която през 1927 г. Чудомир ще се обърне ето така: „Наша хубава „Искра“ е едничко украшение…/…/ Преизпълнена с търпение,/ ти понасяш стоически/ най-лудешките хора,/ сказки, речи героически,/ всеки опит на новака/ и безкрайните дебати/ на съграждани устати…/ ти си все тъй възхитителна, снизходителна, снизходителна.. (…) оправи ни ти посоките/ и бъди ни дом за всички,/ за големи и мънички.“
Чудомир обича „Искра“. Обича всички вестници. Обича дори и старите вестници. „Най-любимият, най-търсеният и употребяваният и най-разпространеният е безспорно старият прочетен вестник“, пише в „Старият вестник“ през 1940 г. Чудомир. В този текст виртуозно хумористът изброява всички прагматични цели – от заместник на счупените стъкла на прозорците до постелка за бездомниците под мостовете на Сена – за които може да бъде употребен един прочетен, и поради това, вече ненужен вестник.
Но… Но това вече е друга тема.
Последвайте ни и в Телеграм
