„Пътеводител на историческия стопаджия“ е сборник с есета на проф. д.и.н. Пенчо Пенчев, който ще бъде представен в Казанлък на 1 април от 16:00 часа в музея на Чудомир в рамките на едноименните празници. С представянето на книгата е ангажиран директорът на Историческия музей „Искра“ д-р Момчил Маринов.
„Пътеводителят“ е продължение и допълнение на сборника с есета „Минало несвършено. Пропуснати уроци от българската история“ на проф. Пенчев.
В част от ревюто към изданието се казва: „Подборът на лица, събития и процеси в настоящата книга до голяма степен е случаен. Есетата се представени приблизително хронологично, без хронологичният принцип да се възприема като ненарушим канон. Анархистичният подбор на теми се съчетава със строга дисциплина по отношение на фактите и обстоятелствата. Направен е искрен опит за приближаване до истината, а не за „пренаписване“ на историята заради самото пренаписване. Това, разбира се, е непосилна задача, но е важно стремежът за разкриване на истината да е искрен. Книгата е и покана за разговор с непознати. Разговор, който цели всеки да достигне до отговор на въпроса за смисъла на историческото познание и за това дали познаването на историята може по някакъв начин да промени настоящето и да форматира бъдещето“.
Пенчо Д. Пенчев е роден на 24 април 1971 г. в Казанлък. Завършва история във ВТУ през 1994 г., след това работи като учител в родния си град в Хуманитарна гимназия „Кирил и Методий“. През 2000 г. става асистент в катедра „История на УНСС. Професор е по икономика и доктор на историческите науки. Преподава Стопанска история, История на икономическите теории и Сравнителна политическа икономия. Автор е на няколко книги, сред които „Как се наливаха основите. Към ранната история на българската корупция (1879-1912 г.)“. Публикувал е десетки студии и статии в авторитетни български и международни списания. Член е на Европейското дружество за история на икономическата мисъл и на Центъра за стопанско-исторически изследвания.
Предлагаме фрагмент от книгата:
Ред без държава
В средата на 19 век френският икономист Фредерик Бастиа дава може би най-блестящото определение на това що е държава. Тя „е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали“. По същото време друг иконо-мист франкофон, Густав де Молинари, пише статия, в коя-то подлага на съмнение държавния монопол в производ-ството на сигурност. Той поставя въпроса: ако приемаме, че конкуренцията е най-доброто познато средство за дос-тавка на стоки и услуги, защо се прибягва към държавния монопол в доставката на сигурност? През 20 и в началото на 21 век провокативните мисли на Молинари и Бастиа са доразвити от анархокапиталистите. Те отричат необходимостта от държава, без да отхвърлят частната собственост. Сред аргументите срещу анархокапиталистите е твърдението, че трудно може да се открият успешни общности без държавна организация. Аргументът е неубедителен. Примерите за наличието на ред без държава не са малко. Сред тях са богомилските общини през Средновековието, пиратите, т. нар. Див Запад в Америка и т. н. Тук ще пред-ставим кратко някои повече или по-малко успешни бездържавни структури. Тяхната история ще помогне да отгово-им на въпросите: възможен ли е ред без държава и луди ли са анархокапиталистите?
Далече, далече
Класически пример за функционираща бездържавна общност представлява средновековна Исландия за периода приблизително от 930 г. до 1262 г. Тя е заселена предимно от норвежки викинги и от жители на днешна Ирландия и Шотландия, а през 1262 г. е завладяна от Норвегия. След заселването местните първенци осъзнават нуждата от ред. Те създават парламент, който разполага със съдебна власт. Изпълнението на присъдите е поставено в частни ръце, местата в парламента могат да се купуват. Няма сведения за това нивото на насилие при условията на частно изпълнение на присъдите да е по-високо в сравнение със средновековните европейски държави. Престъпления като изнасилвания, убийства на жени и деца дори са по-рядко срещани. Свободолюбивите викинги не желаят да търпят крал или някакъв главатар над себе си, затова не създават монархия. Изпълнителната власт и държавна армия липсват. Няколко елемента от живота на Исландия в бездържавния период показват, че там има достатъчно добър за времето си ред. На първо място, броят на населението нараства. Предполага се, че към 930 г. то е между 55 000 и 60 000 души, а към 1262 г. е приблизително 80 000. От съвременна гледна точка увеличението не е впечатляващо, но е типично за Средновековието. Друг важен детайл – норвежкият крал облага с данък поданиците си, които емигрират към Исландия. Това показва, че бездържавната територия привлича заселници. Изводът от тези факти е, че населе-нието на Исландия живее не по-зле спрямо онова, което е включено в държавни структури. Вероятно дори по-добре. Съвременните изследователи полагат усилия да сравнят качеството на живота на исландците с този на норвежци, ирландци, англичани, шведи и шотландци. Един от показателите за сравнение е средният ръст. Знае се, че хората, които се хранят по-добре, особено в ранното си детство, са по-високи от недохранените. Въз основа на археологически данни е установено, че исландците за периода от 10 до 13 век вероятно са по-високи от тогавашните жители на Норвегия и на днешните Шотландия, Ирландия и Дания. Единствено жителите на днешна Швеция са по-високи от исландците. Изглежда, жизненият стандарт в Исландия е по-добър в сравнение с повечето от държавите със сходни природноклиматични условия. Други изчисления сочат, че реалните доходи на исландците са приблизително равни на тези на англичаните. Забележителен е фактът, че християнизирането на Исландия през 1000 г. протича като мирен и безконфликтен процес. То е резултат от взаимно съгласие и компромис от страна на всички жители. С приемането на християнството се отменя робството, но се запазват някои езически остатъци във всекидневната култура. За сравнение ще напомним, че покръстването на България става по еднолично решение на нейния владетел и предизвиква антихристиянски бунт, с който княз Борис се разправя жестоко.
Хайдути и харамии разбойници
Общата представа за Османската империя, особено след превземането на Константинопол през 1453 г., е за сил-но централизирана държава. В нея султанът е върховен собственик на цялата обработваема земя. Той е върховен главнокомандващ, практически неограничаван от нищо абсолютен монарх. В неговата държава липсва типичната за средновековна Европа наследствена аристокрация. Тази характеристика е най-малкото непълна. Административни-ят капацитет на империята не позволява налагането на тотален контрол над всички поданици от централната власт. През вековната история на империята самите ѝ поданици далеч невинаги са лоялни и склонни да се подчиняват на заповеди от властта.Практически през целия период от 15 до 19 век на Балканския полуостров, включително и по българските земи, съществуват хайдутство, харамийство и разбойничество. Термините на практика са идентични, с тях се обозначават по-големи или по-малки групи въоръжени мъже, а понякога и жени, които не се подчиняват на централната власт. Според документи, произхождащи от органи на държавата, те извършват грабежи и убийства, от които най-често страдат представители на мирната рая, търговци и пътници. При стабилна централна власт броят на хайдутите намаля-ва, докато при вътрешно и външнополитическа нестабилност те се увеличават. Внимателният прочит на официалните документи за хайдутството показва, че в определени исторически мо-менти и в конкретни региони те си създават практически независими от държавата общности. Така в средата на 17 век много от селата около град Битоля (днес Северна Македония) се определят от централната власт като ки. Те не се подчиняват на централната власт и на нейните местни представители. Някои от хайдутите се занимават с този занаят повече от десетилетия, извършват грабежи на чиновници и когато са призовавани на съд, прогонват хората на султана. Забележителното е, че според властта това води до обедняване на раята. Когато през втората половина на 17 век известният пътешественик Евлия Челеби посещава района, той отбелязва наличието на „цветущи села с кули“ с железни врати, като пише, че дори някои от мест-ните власти сътрудничат с хайдутите. Явно население-то не живее толкова зле, колкото смятат представителите на властта. Държавата всъщност полага системни усилия за унищожаването на хайдутите, защото губи приходи от местното население.
Как на Балканите може (временно) да се промъкнеш между шамарите
През юли 1878 г. е подписан известният Берлински договор. Той урежда промените в положението на Османската империя след приключването на Руско-турската война от 1877-1878 г. Голяма част от договора се отнася до съдбата на българите, но в него има редица постановки, които ка-саят целия Балкански полуостров. Според договора границата между Австро-Унгария и Румъния, от една страна, и Сърбия и България, от друга, минава по талвега, т. е. най-дълбоката част на река Дунав. Оказва се, че има една териториална единица, която сякаш е оставена в нищото. На Дунав, след т. нар. Железни врата на границата между Сърбия, Румъния и Австро-Унгария, е разположен големият остров Ада-Кале, населен с турци, чието население наброява между 3500 и 4000 души. Преди Берлинския договор там е имало турско военно по-деление. След подписването на договора тази войскова част е изтеглена в пределите на Османската империя, а султанът губи властта си там. Друга особеност на острова е, че двата ръкава на река Дунав, които го заобикалят, са приблизително еднакви и не може да се определи лесно къде е талвегът и съответно в коя държава трябва да попадне Ада-Кале. В продължение на 20 години след подписването на Берлинския договор островът остава забравен и бездържавен. През този двадесетгодишен период жителите на острова уреждат живота си така, както те намират за добре. Поми-нъкът им е отчасти в земеделието, отчасти в търговията, някои са заети като лодкари, кафеджии, прислужници по дунавските параходи и всички до един са контрабандисти. На острова няма кмет, управител, чиновници, войска, по-лиция, митничари, затвор и дори съдилище. Не се плащат и никакви данъци. Доколкото възникват някакви съдебни спорове, те се решават въз основа на традиционното право от местния ходжа. Общо събрание на жителите наема учители и ходжата. Чрез самооблагане местните жители изплащат възнагражденията им. Прави впечатление, че животът в градчето протича мирно. Само след оттеглянето на турските власти са отбелязани някакви грабежи, но грабителите са заловени и принудени да върнат заграбеното. По спомени на съвременници дюкяните в градчето са до-бре заредени, стоката евтина, самото градче е доста чис-то и спретнато, жителите са услужливи и гостоприемни, а частната собственост е добре защитена.През юли 1898 г. на острова слиза австро-унгарска вой-ска и Ада-Кале е присъединен към Хабсбургската империя.
Страната „Свобода или смърт“
Така френският журналист Албер Лондр нарича Пиринска Македония в началото на 30-те години на 20 век. Той не е особено благосклонен към видяното в района, но наиме-нованието е точно. Пиринска Македония е присъединена към България след войните от второто десетилетие на 20 век. Българското население в Македония, тласкано от кла-сическия либерален принцип за самоопределение, води въ-оръжена борба срещу Османската империя от края на 19 век. Нейната цел е автономия на Македония с национални права за всичките ѝ жители.
След края на Първата световна война Македония е разделена между Сърбия, Гърция и България. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), водена от Тодор Александров и след него – от Иван Михайлов, продължава борбата за автономия. По думите на Иван Михайлов идеята е Македония да се превърне в Швейцария на Балканите, без денационализаторски спрямо местните българи режими. Осъществяването на плановете означава откъсване на Пиринска Македония от България и вливане-то ѝ в бъдещата Македонска федерация. Както съвременните изследователи на въпроса уточняват, тази борба до голяма степен е обречена на неуспех.За период от приблизително 12 години в Пиринска Македония ВМРО изгражда на практика независима от централната власт в България област. В нея ВМРО раздава правосъдие, събира данъци, отбранява местното население, ограничава корупцията и административни произволи, разбойничеството и партийните дрязги. Строят се хижи, осъществяват се и някои инфраструктурни проекти. Местното население е въоръжено и съставлява своеобразна милиция, която има основна заслуга за отблъскване на гръцкото въоръжено нападение срещу България през 1925 г. Дейността на ВМРО не е без недостатъци. Тя със сигурност не се харесва на централистично и авторитарно настроените български държавни патриоти. След военния преврат на 19 май 1934 г., заедно с всички политически партии, и ВМРО е поставена извън закона, а държавната власт възстановява контрола си над областта.
Изводите
От посочените случаи е очевидно, че отделни неголеми общности са в състояние да се самоорганизират, да поддържат приемлив ред и жизнен стандарт. Държавата е агресивната страна, защото тя унищожава независимите от нея структури. На базата на поднесените факти може да се направи и по-общ извод. В определени условия и за постигането на свои цели малките децентрализирани общности могат да вземат адекватни решения. С тях се преодоляват недостатъците на централната административна власт, коя-то, дори да е добронамерена, не разполага с цялата необходима информация, за да управлява със заповеди. Разработката на подобни концепции носи през 2009 г. на Елинор Остром първата Нобелова награда на жена за икономика. Тя не е анархокапиталист, но в крайна сметка излиза, че анархокапиталистите не са луди или утописти, а на идеите им трябва да се гледа сериозно.
Последвайте ни и в Телеграм
