Във връзка с шокиращата всички нас новина за закриването на Дома в Бузовград и извеждането на децата с много тежки проблеми точно в края на годината, в епидемията от Ковид…Знаете ли, работя в Дома в Бузовград от 12 години, психолог съм в Дневния център за деца с увреждания, не мога да остана безучастна към това. Озаглавих статията така, защото човечността може да се усети и види само през очите на човека, не през очите на държавата. Децата, които са тук имат своя човек до себе си, те не познават президента, министрите, висшите служители… Те познават лицата, гласът, ръцете и отношението на онези, които всекидневно са с тях, като живи същества, съпреживяващи и страдащи. Посейте едно дърво, грижете се за него 18-20 години, а после някой да дойде и да ви каже- утре го преместваш на друго място…как ви се струва, възможно ли е? Ще се случи ли неговото адаптиране? Едва ли! Нарекоха децата от Дома- ничии деца. А защо така?!
Ще разкажа само един фрагмент от човешката история на детето, чиято ръка държа на снимката. В момента е на 12 години, почти неподвижен, движи само главата, пръстите на ръцете и… това е! Когато дойде при нас беше на година и половина. Дойде с цяла делегация от изпращачи- родители, роднини… Всички плачеха, искаха да го оставят на нашите грижи, защото не бяха успели да се справят. Хранен беше само с кисело мляко, защото друго не са успели да го накарат да яде… Човешката мъка и болка не може да се опише с думи. Да понесеш раздялата… жестоко е! Да оставиш детето си… Кървяща рана е! В началото идваха всяка седмица, да го видят. После всеки месец. После разредиха… Скоро не са идвали, през близките 10 години…
Ето така децата стават ничии. Но, това дете, едно от 15-те тук в Бузовград, има своята съдба. Знаете ли, то със сигурност усеща, изпитва емоции, болка, радост…защото е човек, да човек! И това дете си има човек, има си своите хора , пак тук, в Дома. То ги познава, със своите си сетива. Хайде сега, преместете го в друг Дом… какво се случва с него? Никой не мислиза това. Отново изоставен, отново на чуждо място, без хората си, без корените си…
Дали сме министри, лекари, политици, когато се приберем в къщи, събличаме костюмите, работното си облекло и се радваме на семейството, децата и близките си, на домашните си любимци дори.. Радваме се на любовта им. Помислете за ограничената възможност на децата от Дома да бъдат в подобна ситуация- няма да я имат, попадайки в ново място, колкото и университетски грижи да се положат да тях. Защото ще го няма човекът до тях, техният човек, с познатия глас и ласка, с познатата грижа. Жестоко е! Нехуманно е! Неморално е! Не искаме да се съгласим точно с това.
Подкрепете нуждата на децата от обич, топлина и споделеност!
психолог Ани Стефанова
Последвайте ни и в Телеграм
