Връща ни 55 години назад, когато илюзиите от 1968 г. за възможна промяна са прекършени. Опит за един нов поглед върху онзи фрагмент от художественото наследство на Дечко Узунов, който преди 55 години се превръща в „ябълка на раздора“.
Проектът се организира в партньорство със Софийска градска художествена галерия, Държавна агенция „Архиви“ и Българска телеграфна агенция. В експозицията са включени творби, които са част от ретроспективната изложба на художника от 1969 г. Тя събира произведения от галериите в Ямбол, Кърджали и Националната художествена галерия /НХГ/.
След творбите има и такава на Бай Дечко, както по стара традиция почтително и с респект са се обръщали към твореца приятелите му, която през последните 30 години е експонирана в коридорите на Министерски съвет и през тези десетилетия публиката не е имала възможност да ѝ се наслаждава. Като тънка ирония на съдбата това произведението „Плодородие“ /маслени бои върху платно, 1969 г., 130,5х190/ е попаднало в коридорите на властта, с която творецът е имал своето „голямо надлъгване“. Заслугата да бъде показана картината в Казанлък е на НХГ, чиято собственост е.
През 60-те години на 20-ти век Дечко Узунов се обръща към теми, сюжети и стилистика, свързани с националната идентичност. Това е своеобразно завръщане към вече работени от първата половина на века, дава възможност те да бъдат разглеждани и третирани по по-различен начин. Новата живопис на автора се опира изключително на багреното петно, което той заема от жестовата живопис, но употребява със съвършено различни творчески и обществени цели. Това се наблюдава във всички жанрове, в които се изявява авторът – чудесен пример е именно композицията „Плодородие“. В нея той никак препраща към селото. Майка с дете на ръце и още една женска фигура са поставени на фона на изобилието, родено от земята. По своеобразен начин Бай Дечко противопоставя индустриализацията с нейните студени машини от втората половина на 20-ти век, и силата на природата. Въпреки това картината остава далеч от погледа на критиката тогава и в множеството публикации, посветени на изложбата, тя не е отбелязана но затова пък през 1971 година е откупена за Националната художествена галерия.
За съжаление от габровската галерия не изпълнили заявката и не предоставили картините на акад. Узунов от техния фонд, участвали в изложбата през 1969 г.
На 14 март 1969 г. Първият секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия и председател на Министерския съвет Тодор Живков от трибуната на отчетно-изборната конференция на столичната организация на Димитровския комунистически младежки съюз констатира, че „Властта над изкуството е власт над човешката душа“. Месец по-късно в София, в изложбената зала на ул. Раковска 125, (днес зала „Райко Алексиев“ при Съюза на българските художници) художникът и председател на СБХ – Дечко Узунов подрежда своя самостоятелна ретроспективна изложба, с която да отбележи 70-годишнината от рождението си. Откриването на изложбата е поверено на Богомил Райнов, а на самото събитие, което се състои на 25 април, присъстват политици, ръководители на творчески съюзи, изтъкнати дейци на изкуството и културата, както и много почитатели на художника от столицата и страната. Още в следващите дни печатните медии са изпълнени с публикации, отразяващи събитието и изключителния талант на празнуващия художник. Самият Богомил Райнов изтъква, че „в изписаните с подкупваща непосредственост и сякаш спонтанно създадени платна – майсторът Дечко Узунов постига сложен и плътен синтез на всички свои досегашни завоевания като живописец и декоратор не за да ни покаже вече реализираните си възможности, а за да отиде отвъд постигнатото, за да направи още веднъж една едра крачка по своя дълъг и плодоносен път. И ето че наново откриваме българската земя и българските хора, изправяме се отново пред обаятелните образи, родени от съчетанието на два непресъхващи извора на родното – нашата богата действителност и нашия неизчерпаем творчески гений“. Димитър Аврамов пък посочва, че „оригинално без усилие, модерно без поза, народностно без демонстративната амбиция да бъде такова, изкуството на Дечко Узунов е тъкмо поради това толкова младо, колкото беше преди повече от четири десетилетия“.
В синхрон обаче със затягащия се тогава контрол върху работата на „културният фронт“, стагнация провокирана от събитията през 1968 г., на 27 май, само броени дни преди приключване на изложбата, във вестник „Вечерни новини“ е отпечатан пространен критичен коментар на Димитър Остоич, според когото показаните нови творби на Дечко Узунов, които и преобладават като обем, всъщност отстъпват на онова, което Българската комунистическа партия е постановила. По думите на Остоич, новите картини на художника „решават предимно ограничен кръг чисто професионални проблеми и чувствително отстъпват по своя идейно-емоционален заряд пред старите му творби и не се докосват до най-значителните задачи, които нашият съвременен живот поставя пред творците“. Нещо повече, Остоич се изправя остро и срещу всички онези, които преди него са изказали своята позитивна оценка за видяното в новата изложба на Дечко Узунов – „Не мога да се въздържа да не попитам как се случи така, че във вестник „Народна култура“, който с такава страст се зае да разобличава грешките на някои творци, като с досадна небрежност пропусна редица талантливи и последователно реалистични произведения на същите тези творци, сега така благосклонно се отнася и към най-спорните картини на Д. Узунов? Или нашите принципи и нашите критерии не се отнасят за всички?“ – пита той.
Разразилият се скандал, след години е подробно описан от Димитър Аврамов: „Дечко Узунов придаваше демократична видимост на институцията (СБХ), която представляваше, но фактически други партийни другари управляваха чрез него. Дечко Узунов само подписваше документите. И все пак, когато толерантността му преминаваше известни граници, тя биваше опасна, защото насърчаваше либералните прояви сред художниците и скоро стана ясно, че трябва да бъде свален. Удобен повод за това се оказа неговата изложба по случай 70-годишния му юбилей. Организатори и участници в акцията бяха, както се разбра, Атанас Божков, поетът Димитър Методиев (съветник на Тодор Живков), Ненко Балкански и тяхното „идейно“ обкръжение“. Колкото до поведението на Димитър Остоич, той уточнява: „Предусещайки събитията и откривайки изключително благоприятен повод, за да възстанови временно разклатеното към него доверие на партийната върхушка, Димитър Остоич пръв нападна изложбата… и с позьорска самопожертвователност заключи: „Ясно съзнавам отговорността, която поемам. Мисля обаче, че имам право да се възползвам от творческата свобода, която съществува в нашата страна“. „Отговорността“, която поемаше Остоич, бе толкова голяма, колкото и „творческата свобода“, на която се радвахме. И той добре го знаеше: споменатите по-горе организатори и извършители на покушението срещу Дечко Узунов бяха вече депозирали материалите си в ЦК“. В заключение, Димитър Аврамов констатира: „От създалата се обстановка произтичаха два неумолими извода: Първо – никой повече не можеше да утвърждава публично изложбата на Дечко Узунов и второ, неговите дни като председател на СБХ бяха преброени“.
Екип, работил по изложбата:
Пламен В. Петров – куратор
Георги Шаров – дизайнер
Рамона Димова, Наташа Ноева и Пламен В. Петров – проучвания
Цветелина Велкова – координатор
Нено Серкеджиев – транспорт
Цветан Игнатовски – фотограф
Джоана Брадшоу – преводач
Лора Султанова – коректор
Последвайте ни и в Телеграм
