На снимката: красивите лазарки от с. Енина, община Казанлък
Православната Християнска Църква посвещава този ден на Св. Лазар, когото Иисус Христос възкресил на четвъртия ден след погребението му в знак на благодарност за проявеното от него гостоприемство. Според средновековните писания, Лазар живял още 30 години в строг пост и въздържание и бил провъзгласен за първи епископ на град Китион на остров Кипър.
По традиция на Лазаровден се откъсват зелени върбови клонки, които ще красят вратите на следващия ден – Връбница (Цветница).
На този ден се изпълняват обичаят лазаруване и поминалните обреди. Според вярванията в Североизточна България на Връбница „разпускат, пускат умрелите“ от гробовете. За да засвидетелстват почитта си към тях, устройва се Лазарската задушница.
По стари български традиции и обичаи, подготовката за Лазаровден започва отрано. По-възрастна жена, която отдавна е била посветена в лазаруването, помага на момичетата да разучат песните, които ще изпълняват, обикаляйки селото. По-голямата част от тях пеят, а останалите танцуват, тъй като Лазаровден е празник както на женската хорова песен, така и на танца.
Според народните вярвания словото, изречено на този ден, има магическа сила и, освен че помага на девойките да се превърнат в жени, то помага и на пролетта да смени зимата.
В различните части на България девойките обличат различни одежди. В Източна Тракия, например, лазарките са облечени в нови булчински премени, за да ги „разтърсят за хаир“. В Кюстендилско момите носят в ръка кърпа, с която невестата се „кланя“ на сватбата – така наречената „кланячка“, а в Шоплука главите им са украсени с китка от копринена трева и красиво пауново перо. Премяната на лазарките символизира не само брачния характер на Лазаровден, но и любовта, женитбата и плодородието, които винаги преливат в своята същност в едно.
С Лазаровден е свързано и поверието, че девойка, която е лазарувала, не може да бъде похитена от змей. Легендата за Змейовата невеста е широко разпространена в Източна България. Тя разказва за девойка, която отивала с родителите си на събор в съседното село, но по пътя дотам ожадняла и спряла да пие вода на един кладенец, въпреки предупреждението на баща й, че мястото е „лошаво“. Тогава дошъл змей и ѝ предложил да му пристане, като ѝ обещал несметни богатства. Девойката се изплашила и настигнала майка си и баща си, без да им разкаже и думичка за това, което се е случило.
След като съборът се „пръснал“, тя се поблазнила и пристанала на змея. След време обаче ѝ домъчняло за близките ѝ и го помолил да я пусне, за да ги види. Пуснал я той, на същото място и по същото време от годината, но докато живеела с него, на змейовата невеста ѝ пораснала опашка. Чувайки песните на момите, тя започнала да се опитва да се отърве от нея, но без успех. От ужас, че дружките ѝ ще я заварят така, по устните й се появила кървава пяна и сърцето ѝ се пръснало от страх. Оттогава всяка година на този ден момите се събирали на кладенчето и играели хоро „ама несключено“ и като змеица го извивали в помен на Змейовата невеста. Танцът нарекли „буенец“, а девойките – лазарки.
Отглас на тази легенда е обреда „буенец“, характерен за Източна България. При него младите момичета се събират и избират своя водачка, наречена „буенек“. Тя е тази, която ги организира в припомнянето и заучаването на обредните песни, тя ги води при лазаруването. Обикновено „буенеца“ е облечена с мъжка риза, а на главата си има калпак. Избира се и „булка“ за „буенеца“ – малко момиче с живи родители, което е облечено в невестинска премяна и е забулено с було. Така те минават от къща на къща и изпълняват своите обредни песни и танци, благославяйки за здраве и берекет.
Наред с момите лазаруват и малките момиченца до 10 годишна възраст, най-често 6-8-годишни. Тяхното лазаруване има подражателен характер. Те не образуват дружини, а групички от около 5-6 деца. Всяка групичка си избира „буенец“ – най-малкото момиченце. То е облечено като другите лазарчета. Украсено е като тях, само че с повече труфила на главата. На колана отляво си забожда пешкир.
„Буенчето“ носи плетена кошничка за яйцата, с които ги даряват. Когато групичката влиза в двора, то запява, а щом влезе в къщата заиграва. После „буенчето“ мята на дясното рамо на домакинята пешкира, а тя връзва в единия му край парички и го връща. То целува ръка на стопанката, отвързва парите и преди да ги сложи в джоба си, ги показва на своите другарчета. Освен с пари, всяка споходена къща дарява лазарчетата със сурови яйца. След като споходят набелязаните къщи, те отиват в дома на своя „буенец“, разпределят даровете си и се прибират вкъщи. Що се отнася до песните и хората им, те са същите като на големите лазарки.
През неделния ден, на Цветница, обичаите от Лазаровден продължават да се изпълняват. Лазарките замесват обредни хлябове, наречени „кукли“. На дървена бухалка всяка мома-лазарка поставяла залък от обредния хляб и върбовия си венец. После ги пущат в течащата вода и гледат на която мома венецът е пръв, тя ще се омъжи първа през годината. Обичаят се нарича „кумичене“, а момата – „кумица“ на лазарките. От реката останалите лазарки я носят обратно към селото “на столче“. Те спират да разговарят с нея до третия ден на Великден. На третия ден от Възкресение Христово лазарките ходят на гости на кумицата, която ги черпи с боядисани яйца и баница. Тя символично им дава прошка и от този момент могат да разговарят отново, като на практика това е завършека на целия лазарски обред.
Своят имен ден днес празнуват Лазар, Лазарина, Лазо, Лачо, Лъчезар и Лъчезара.
Честит празник!
Последвайте ни и в Телеграм
