Тя е по-известна като „Момичето с изгревите“. Името й е Росица Рикова, от Варна е, а всичко започва като на шега точно преди година.
„Така се случи, че на 1 януари видях изгрева и той беше много-много красив, и си помислих какво би било да видя всички 365 изгрева на тази година“, казва Роси.
Роси започва ден след ден, всяка сутрин да снима появата на слънчевия диск. И така се случват стотиците великолепни снимки на раждането на деня в различни кътчета на страната.
В „колекцията“ й от изгреви попада и монументът на Бузлуджа. Сниман е на 31 май миналата година, когато първите слънчеви лъчи се оптиват да пробият гъстите облаци над върха. Ден след като е снимала розобер в Долината, посреща 150-ия изгрев нависоко край „чинията“.
„Изгрев № 150
От рози – на извънземни чинии или как вместо в Долината на розите се озовахме на Бузлуджа
„Нерде Ямбол, нерде Стамбул“ – така изкоментира баща ми, като го информирах, че отиваме в Казанлък.
– Къде е Синеморец, къде Казанлък? – продължи той – Какво ще правите там? Не е ли по-добре на морето?
– Там ще е Софи! Ще се съберем и ще ходим на лов за рози. Така ни скимна и ето, пак на път.
– Е, щом ще се съберете ще ви е хубаво!
А коя е Софи ще попитате? Софи е розовият елемент на нашата мила дружинка. Тя е принцесата, нежността, любовта. Тя е от онези жени, които и скъсан чувал да облекат, пак ще лъхат на царственост. На нея обаче никога не и́ се налага да облича чувал, защото винаги носи рокля със себе си. Дори в планината! Това е защото чувал не отива на цвете, а ако превърнеш цвете в жена, то би изглеждало като нея. Толкова лекота и красота има вплетени в нея. Покрай Софи всичко трябва да е „жо ма флю“, което на нейния език означава „лъскавко“, но в реалния, живия живот открихме, че всъщност значи „Не ми пука“. Французите нещо са се объркали
– Момичета, сутринта отиваме и четирите на изгрев! При розите ще отидем, нали? – развълнувана каза Софи.
– Да си сложиш рокля! Ще те снимам! – поръчах си аз.
– А, да бе! И после снимки на куково лято. Знам те аз! Още си чакам онези от хижа Ехо – смъмри ме Софи.
– Е, сега ще е различно! Ако е за изгрев имаш голям шанс да си ги получиш веднага – усмихнато и́ казах аз.
В уречения час се събрахме и се натоварихме на колата. През вечерта беше валяло и всичко наоколо беше мокро, а студеният вятърът само влошаваше нещата. В контраст на атмосферата Софи беше с розова рокля и дънкено яке.
– Софи, не видя ли какво е навън! Аз се шегувах за роклята! Добре, че нося резервно яке – казах притеснена.
– Е, видях го, но се оказа, че съм пропуснала да си взема дебелите дрехи, които приготвих и затова ще съм си по рокля – каза невинно тя – Накъде ще ходим момичета? –
Мими стоеше зад волана, а по лицето и́ бе изписано желание само за едно нещо – сън!
– Аз мисля, че не е добра идея да ходим в розовите полета. Всичко е мокро и ще се върнем целите окаляни – казах аз – Можем като алтернатива да отидем до Бузлуджа или до Шипка. Какво ще кажете?
– Права си за розите. Там може по-късно да отидем. Аз не съм ходила на Бузлуджа и ще ми е интересно – каза Софи.
– И аз не съм била там. Много ще се радвам да отидем – каза Ния – А ти, Мими? Къде искаш?
– Все ми е тая! Само кажете накъде да карам – каза тя с полуотворени очи.
– Ти сигурна ли си, че искаш да караш? Мога аз да те сменя – предложи Софи, леко притеснена.
– Всичко е наред. Бузлуджа ли остава? – отвърна тя.
– Да! Да тръгваме!
– Ех, момичета, колко се вълнувам! Много ще ни е хубаво и много се радвам, че ще бъдем заедно на този изгрев! Много ви обичам! – каза Софи, а по лицето и́ грееше развълнуваната усмивка на малко дете.
Понесохме се през дългите улици, осеяни с нацъфтели рози. Дъждът беше прогонил сладкия им аромат и сега миришеш само на свежест. Пътят премина в зелени полета, а в далечината се виждаше внушителното туловище на планината. Парното бичеше и всички бяхме притихнали, в сладката прегръдка на топлината. Колата започна да се изкачва нагоре по виещ се като змия път. Помислих си, че би било много вълнуващо, ако видим елен на поляните до Бузлуджа. Бях пуснала навигацията на телефона си и следях пътя. Много ме досмеша, като видях как е отбелязана крайната ни цел там – „UFO like landmark from Communist Era”, а после се замислих как хиляди хора идват от чужбина, за да снимат това архитектурно творение, а ние сме го оставили да се руши под ударите на времето. България може да процъфти само от туризъм, ако се намери кой да я управлява правилно. Радостния писък на другите ме изкара от мислите ми.
– Сърна, сърна! – викаха щастливо и трите и сочеха към дърветата в дясно.
– Оле колко хубава беше! Жестоко! Толкова близо от нас! И как само прескочи мантинелата с лекота – бърбореха развълнувани и лицата им грейнаха, заличавайки всяка следа от съня.
– Аз не я видях…обаче да ви кажа, преди малко си помислих, че ще е много яко, ако видим елен и гледай какво стана – споделих аз.
– Ах! Пожелай си още нещо, Роси – развълнувана каза Ния.
– Само да не е мечка – помоли Софи.
– Защо? Ние сме в колата. Би било доста вълнуващо! А извънземни устройват ли те? – попитах аз смеейки се.
Весело бърборене замести сънливото мълчание. След броени минути пристигнахме.
– Уау! – възкликнаха Софи и Ния – Това наистина е впечатляващо!
Аз побързах да изляза. Оставаха две минути до изгрева. Така и нямаше да го видим заради гъстите облаци, но в единия край до ветрогенераторите нещо се розовееше, напомняйки за началото на новия ден. С отварянето на вратата нахлу стиден вятър. Усещането беше като 2°C.
Сгуших се в шала си и се опитвах да придърпам двата края на якето, тъй като ципът му се оказа развален. Разположих статива и започнах с настройките, а Софи много бързо се отказа и се прибра при Мими в колата на топло. Само Ния не се изплаши от вятъра и започна да обикаля и да се любува на гледките. В далечината, на едно възвишение се вееше българското знаме, а до него се виждаха силуетите на трима човека и един статив. „Естествено! Друг луд, освен фотограф няма как да е“ – помислих си аз и ми се прииска да им помахам за поздрав. Минах зад паметника и се зарадвах на завета, който пазеше огромното му бетонно тяло. Тежки облаци бяха надвиснали над Шипка и я скриваха от обектива, а долу в ляво язовир Копринка отразяваше малкото достигнала светлина до повърхността на водите му. Заобиколих и отново се озовах с лице към любимите ми ветрогенератори. Стояха добре и в полето, и в планината. Щрак.
– Да извикам другите и да си направим обща снимка – предложи Ния, която изскочи иззад другия ъгъл.
– Не знам дали ще искат на този студ, но пробвай. По-бързо обаче, че вече се вкочанясах!
Ния притича до колата и след малко всички се строихме за снимка. Е, имаме и една сериозна, но само до толкова се сдържахме и после започнахме да си се забавляваме.
Оживени и доволни се качихме в колата. По пътя надолу видяхме заек и катерица и отново се развълнувахме.
– Да пием кафе!
– Да пием!
Така се пренесохме в кафенето, а по-късно се срещнахме и с така дълго чаканите рози.П.П. Вечерта по новините имаше репортаж, в който се говореше за реставрация на мозайките в Бузлуджа. Много се зарадвах и имах чувството, че е съобщение специално за мен „
Последвайте ни и в Телеграм
