Днес аз съм Жоро Манев. Днес ти си Жоро Манев. Днес всички, които предпочитаме истината пред лъжите на властта в Казанлък, сме Жоро Манев. Защото срещу свободата на словото в нашия град бе извършено най-гнусното покушение. Най-гнусното, защото посегнаха на най-светлото му проявление, а именно – на журналистът Жоро Манев.
Ако бяха трънали да съдят Десислава Петкова, Славка Самарска, Антония Тенева или дори самия мен, реакцията на града, знаете, нямаше да бъде съвсем същата. По някакъв чисто професионален начин винаги съм завиждал на Жоро Манев. Възхищавал съм се от балансираността му, ръкопляскал съм сам пред телевизора от такта и търпението да изслушва и търси другата гледна точка, както изисква висшият професионализъм.
Аз съм прекалено емоционален, чисто по женски, затова наредих името си до изброените по-горе жени, които обаче се превърнаха в най-истинските мъже на нашата професия. Аз съм прекалено сприхав, първосигнален и динамичен в реакциите си, но само когато, разбира се, съм убеден в правотата си.
И пръв се обърнах срещу модела „Галина Стоянова“, още когато подуших тънката миризма на развалено, миризмата на плитко заровеното куче, чийто труп може да дирите някъде по двора на бившето училище „Лалчо Чешмеджиев“.
Не съм очаквал, че моето поколение журналисти ще се окаже героят в тази мръсна малка приказка, наречена „Казанлък в мандата на Галина Стоянова“. Не съм очаквал, че онези, които претендираха да са мои учители (в журналистиката), ще се окажат най-лошия пример, примерът, от който всеки уважаващ себе си журналист обикновено се пази.
Погледнете Данаил Парнаров, вижте докъде може да се смъкне един журналист заради личната си течна слабост. Да вегетира като трол, преотстъпвайки личния си профил на изпуснатия дух от бутилката, който е готов на всякакви пируети и салтанати, само и само за малко и отново да му отвинтят капачката, та да утоли жаждата на тремора.
Вижте докъде стигна Диана Рамналиева, само и само за да й поверят институция, разполагаща със собствен бюджет, нещо което не й се удаде в общинския вестник и тя го напусна. Защо й е бюджет, може да си отговорите и сами.
Погледнете и „кака си“ Йовка, старозагорската Йовка, съдена многократно и сочена като Жана Дарк на свободата на словото. Искрено се възхищавах на тази жена, която изгоря на собствената си клада, подклаждана от лични амбиции и отиваща си женственост, нагледна реклама на окаяния модел „Галина Стоянова“ по чуждата на казанлък Старозагорска земя.
Срам ме е от Йовка, така ме е срам, че ако самата тя знае колко ме е срам, мигом ще хапне две-три лукчета, за да си оправи дъха, а после ще се постриже за монахиня. И ще се разкайва до края на живота си за греха да прокламира един начин на живот, живот скован от страх и саморазправа с инакомислещите, в един град, в който никога няма да живее.
Оставям греховете на тези хора на самите тях си. Точно тези „журналисти“ убиха детето-журналистче в мен, детето, което някога смяташе, че журналистиката трябва да е във вечна опозиция, срещу която и да било власт. Дори да направиш един човек кмет, дори да докараш една партия на власт, в мига в който я спечели, трябва да се обърнеш срещу нея.
Другото се нарича пиар. И прилича на Юлия Младенова.
За тях е нормално. И нека им бъде простено. Те израснаха в една епоха на тоталитаризъм, която не може без бащица, без тато, без вечния опекун, който разпределя порциите.
Нарочно не споменавам Веселин Стоянов, мир на праха му. Убеден съм, омерзен от своето поколение.
Не, разбира се, не съм вярвал, че ние, Жоро Манев, Десислава Петкова, Иван Янев и Антония Тенева да речем, ще бъдем първопроходците в Казанлък, хора, израснали и оформили се като личности в първите години на демокрацията, когато да говориш това, което мислиш, бе далеч по-лесно, отпреди да се появи ГЕРБ. Ние сами си бяхме и учители, и коректори, и светъл пример в журналистиката. Онова, което ни показаха по-старите от нас, бе само лош модел, моделът, закърмен от майка-кърмачна, която днес виси в мол, тъчейки ударно на 25 стана едновременно. Не, не мога да се сърдя на Парнаров, Йовка и Рамналиева, те бяха закърмени с този тип журналистика от времената, когато в България журналистика нямаше.
А днес Жоро Манев вече не е конкретна личност. Днес Георги Манев е отношение. Отношение към живота, към оределите му ценности, към свободата като идеал, който мечтаем да постигнем.
А свободата, Жорка, е просто и обикновено понятие. И размахва криле от връхчето на микрофона.
Светлозар Стоянов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram