125 г. от рождението на чирпанлията, чието име носи театър

„Ако имах два живота…” С тези думи и с това заглавие започва мемоарната си книга  народният артист Иван Димов. И продължава: „Бих посветил и втория си живот на театъра…”

Роден артист, щедро надарен от природата, с неограничени възможности, без амплоа, Иван Димов, чиито 125 години от рождението отбелязваме днес,) е признат от публиката и критиката за един от първенците и градителите на българския драматичен театър и българското кино между двете войни и след 1944 година. Силна, рядко завършена артистична индивидуалност. За 40 сезона той се превъплъти на сцената в повече 60 различни роли, а на големия екран в 12 значими филми.

Роден е на 14 януари 1897г., в града на великия Яворов, Чирпан, в много бедно семейство. Отрано остава кръгъл сирак.  Още като ученик в прогимназията започва да чиракува при майстор дърводелец. Един ден случайно попада на представление на пътуващ театър и остава за цял живот запленен от магията на Мелпомена.

Отначало иска да стане певец и артист. Заминава за столицата, където завършва Драматичната студия при Народния театър. През 1912 г., като много български младежи, се записва като доброволец в армията и се сражава срещу турците в Балканската война., после участва и в Първата световна. След края на войната се завръща в София. Живее под наем в дома на прочутия режисьор и театрален директор Тачо Танев, който го насърчава в избраното поприще. 

През 1923 г., когато е 26-годишен, се явява на конкурсен изпит за стажант- артист в Народния театър. Успява, но не остава в трупата. Поема по-трудния път – постъпва в пътуващия театър на актьора и режисьор Васил Гендов, известен повече като „бащата на българското кино”, при когото след време ще започне и да се снима. През 1925 г. е забелязан от мастития главен режисьор на Народния, белоемигрантът Николай Осипович Масалитинов, който го ангажира в първата ни трупа след спектакъл на Молиеровия „ Жорж Данден”.

През 1926 г. е официалният дебют на Иван Димов като сър Андрей Егчик в „Дванайста нощ” на Шекспир. В тази класическа комедийна роля младият артист проявява такава изобретателност и чувство за хумор, че както си спомнят очевидци е карал публиката да се залива от смях и да не го пуска след дългите аплаузи да излезе от сцената. Още в началото на творческия си път Иван Димов се утвърждава като безспорен майстор на драмата и комедията,  владеещ както лириката и гротеската, така дълбокия драматизъм. 

Следващата му Шекспирова роля е диаметрално противоположна и най-трудната  – Хамлет! След първия и изключителен и все още незабравен от публиката български Хамлет от 1921 година на пионера Васил  Кирков, превъплъщението на Иван Димов буди възхита и възторг сред зрителите и критиката. Според тогавашни рецензенти от 1932 г. неговият герой е истински ренесансов човек, изправен пред съдбовен избор, съвсем не е меланхоличен и бездействен, а е решителен и пламенен.

В словото и играта му – имах щастието да го видя на живо  в театъра, а и на екрана – се усещаше и една отмерена сценична патетика, която вълнуваше силно публиката, достигаше до сърцата на зрителите.

С тъмните си и дълбоки, излъчващи особен блясък очи, с точно отмерените си движения и изразителното си лице, той си служи по един съвършен начин, при който словото, паузата, жестът, погледът са едно хармонично единство.  Творческият му метод на работа е метод на творец – реалист, възпитаник на школата на великия Станиславски и на неговия забележителен последовател у нас, Масалитинов, тоест, метод на артист с безспорно чувство за мярка, при строго претеглени – външни и вътрешни – изразни средства.

Големият талант и трудоспособност, както и живата му творческа мисъл се сливат хармонично и с чистата му, етична личност на човек, творец и гражданин. И както твърди един от неговите биографи: „Иван Димов бе озарен от духа на избраника, дошъл в театъра, направо от народа, с вродените качества на българския народен гений”.

Иван Димов ни остави и много прекрасни български роли, особено в киното, в станалите вече класика наши филми: Калин Орела, Маргалака от  „Гераците” и Дядо Матейко от „Сиромашка радост”, Марин въглищаря от „Под игото“, Дойчин Радионов от „Царска милост”,  Барутчиев от „Тютюн” – последното му екранно превъплъщение.

Снима се в 12 филма, като всяка от ролите му  в тях, независимо от големината им, е посрещната от критиката и зрителите като събитие. Всъщност и първите му роли, отпреди 1944 година, макар и само три (Кочо в „Безкръстни гробове”, Страхил войвода в едноименния филм на Васил Гендов и Александър Каменов в „Изпитание” на Хрисан Цанков) имат  много широк резонанс у нас. Те остават в историята на киното от този труден и неособено богат и професионален период като високи актьорски постижения.

Роли от киното, които заедно с образите му от сцената са наследството на един  безспорно много голям български артист, както го нарече писателят Вичо Иванов: „Цяло съкровище на националната ни култура”!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.