Космополитният му дух прозира през кристално сините му очи. През тях и чрез дрона си той улавя някои от най-невероятните кътчета на планетата. Казанлъчанинът Димитър Караниколов е архитект, който започва да снима през 2015 година и за кратко време се превръща в забележимо име в българската и световната фотография. Характерните за него т.нар. top down кадри, провокирани от професията му и даващи усещане за архитектурен план, ни помагат да погледнем на света през „нечовешки“ поглед и да го преживеем както никога досега. И до ден днешен Димитър предпочита снимането да остане хоби в живота му, което го отвежда до неочаквани дестинации, а зрителите – до замислящо преживяване отвъд визията. Благодарение на заснетото от него, досега му с далечни култури и местни общности разбираме все повече за средата и мястото, на което живеем. Колко видими са глобалните промени, как пътуват напоследък хората и какви туристи са, какво се случва с горите и градовете ни, колко свързани сме, но на каква цена?
Живеем по-свързани от всякога, а глобализацията ни позволява да пътуваме до най-далечни кътчета на света и нашият отпечатък пътува с нас. Екологичната катастрофа на хиляди километри много бързо може да се превърне и в наш проблем, а много застрашени видове животни да изчезнат.
Четирима души насочват погледа и вниманието ни към проблема, като разказват за видяното и преживяваното от тях на няколко екзотични дестинации. Гледаме през споделените им истории и фотографиите как природата, климатичните условия и биоразнообразието на тези места се променя в проекта „Дивите животни са поставени на карта“ на „Дневник“.
Имали сте шанс да работите и да живеете на различни места по света, а във фотографските си обиколки виждате и много повече от всеки типичен турист. Какви са наблюденията ви – как се променя светът?
Да, живях почти десетина години в Лондон, преди това в Амстердам, а последните години пътувам по няколко месеца в годината. Очевидно е как дори в рамките на десетилетие светът стана много по-глобализиран и тази тенденция е експоненциална. Помня колко бях изненадан, когато още през 2007 г. при обиколката ми на Вади Рам в Йордания попитах номадите, живеещи по традиционен начин в средата на пустинята, има ли как да се свържа с тях, за да им изпратя кадри. Те отвърнаха, разбира се – имаме фейсбук! Светът става все по-свързан и когато човек пътува повече, го усеща все по-силно. Както видяхме, това, което се случва в Китай, се отразява директно на живота в Европа. Хората в Индия гледат същите сериали по Netflix, както и тези в Щатите. Племената в долината Омо, Етиопия, не смятат за необходимо да носят дрехи, но много от тях вече притежават смартфони. За добро или лошо, ние сме много зависещи един от друг и трябва да осъзнаем, че нашите лични действия в този момент пряко засягат някой друг някъде другаде. Всички глобални ресурси са свързани и за природните стихии и екологичните промените в средата държавни граници няма. Никой не е сам за себе си – нито в собствения си двор, нито в собствената си държава. Допълнително, населението на Земята се е увеличило и това започва да се вижда буквално – където и да отидеш, се натъкваш на тълпи, все повече хора чакат на опашки, все по-трудно се намират диви и незасегнати от човешка дейност места…
Наскоро представихте изложбата си „Природен калейдоскоп“, която чрез селекция на снимки от цялата планета илюстрира връзката на човека с природата. За вашата връзка с природата ли говорят фотографиите ви или за връзката, която бихте искали всеки да има с нея?
Мисля, че такава е връзката на всеки от нас с природата – независимо дали го разбираме или не. За тази изложба съзнателно се спрях на кадри, отразяващи едва доловимото човешко присъствие, което силно контрастира с монументалния мащаб на природните елементи и стихии. Едни малки фигури на фона на безкрайни пейзажи, специално подбрани, така че да ни покажат като „прашинки“, дошли отскоро и за малко на тази планета и неизменна част от много по-голям и древен организъм. Човек е свикнал да гледа света от антропоцентрична гледна точка, но ние не сме в центъра на нещата, а сме част от гигантска екосистема, която, ако не уважаваме, ще ни изхвърли по някакъв начин.
Къде сте усетили най-силно “миниатюрността” на човека?
В Исландия. Колкото и клиширана и посещавана от фотографите дестинация да е, нищо не може да се сравни с тази точка от света. На нея човек се чувства наистина нищожен и подвластен на стихиите. Всичко е извън стандартния мащаб, движи се, кипи, ври – ледени блокове, огнени късове, млади острови.
Ние сме зависещи един от друг и трябва да осъзнаем, че нашите лични действия в този момент пряко засягат някой друг някъде другаде
Испанският фотограф и художник Даниел Белта, чиято предпочитана тема е човешкото въздействие върху околната среда, казва, че твърде много фотографи показват колко красив изглежда светът – красивият пейзаж, красивият тигър – и недостатъчно разказват за другата страна на историята. Какво мислите вие?
Аз не съм на това мнение. Мисля, че сме заобиколени от твърде много негативизъм и грозота, за да си позволим да отразяваме света точно такъв, какъвто е. Фотографията е изкуство, което трябва да подобри средата, с уговорката, че това се отнася за художествена, а не за репортажна фотография, при която е нужно да си максимално достоверен. Аз винаги търся красивата гледна точка. Не казвам „красивата тема“, защото, напротив – незахаросаните теми са ми по-интересни, но всеки сценарий и визия може да се покажат от друг, по-естетски ъгъл и реалността да се ретушира. Например един изоставен хотелски комплекс на брега на морето или цветни реки от токсични химични отпадъци също могат да бъдат заснети по красив начин и това не прави историята, която кадърът разказва, по-малко негативна. Прави я по-въздействаща и с потенциал да достигне до по-широка публика.
Каква би могла да бъде ролята на фотографа с опазването на хабитатите?
Т.нар. травъл фотография е мощно средство, което е способно да покаже какво се случва на другия край на света, как живеят хората там, но тя е пътуване не само в пространството, а и във времето – можеш да се докоснеш до общества, които буквално живеят в миналото и са запазили максимално традициите си – такива са например монголските номади или религиозните общества в Лалибела, Етиопия. Документалните кадри на Стив Маккъри, емоционалните фотографски серии на Салгадо или портретите на изчезващи племена на Джими Нелсън ни помагат да излезем от ежедневните рамки и да видим общата картина. Това са кадри, които вълнуват истински и ни карат да се замислим откъде идваме и накъде отиваме като вид и какво оставяме след себе си. В този смисъл фотографът трябва да поставя теми, да вълнува, да замисля.
Как се отразява промяната в средата на местните хора – говорят ли за нея, как я възприемат?
Попадал съм на много разкази, свързани с климатичните промени и екологичното равновесие – за повсеместното измиране на кораловите рифове в Малдивите и Филипините, прогресиращата суша и изтребване на диви животни в Африка, обедняването на населението и нарастващата престъпност в Бразилия. Глобалните промени са видими за всички, но се преживяват особено силно от хората, зависещи и в близост до природата, за които тя е част от живота. Ние живеем в градска среда, но когато прехраната ти зависи от улов, земеделие, промяната е драматична. Изхранването става по-трудно, на обитателите в по-малки населени места се налага да мигрират към по-големите градове и животът им да се промени.
Защо се включвате в инициативата на Mastercard, Банка ДСК и Conservation International за спасяване на дивите животни, защо каузата е важна за вас?
Като човек, който обича много да пътува, всички теми, свързани с опазване на природата и дивите животни, ме вълнуват. Избирам много внимателно в какви сътрудничества се включвам, и те са свързани единствено с фотография, пътешествия и благотворителни инициативи. Смятам, че каузата си заслужава, и ще се радвам, ако мога да помогна с популяризирането й.
Какво е посланието, което самият вие искате да отправите?
Мисля, че колкото повече се говори за наболелите екопроблеми, толкова по-добре. Живеем във време, в което всички медии, канали и компании се борят за вниманието и сред целия този шум е нужно да се учим да отсяваме важните послания. Дори и символичен жест или сума, дарена в името на тази кауза, са достатъчни, за да преместят фокуса ни към нещо наистина смислено.
Продължете изречението – дивите животни са заложени на карта, а вие…
може да вземете страна в борбата за тяхното спасение.
Какъв е „ужасът на травел фотографията“, както е името на ваша лекция?
Най-общо казано, вследствие на глобализацията, евтините полети, масовия туризъм и достъпната фотографска техника границите се отвориха и много автентични дестинации по света се превърнаха в туристически капан за травъл фотографи. Фотографията стана продукт, който се предлага и продава.
Най-видимо е на т.нар. Instagram спотове – в Бали, Дубай, Перу, Ню Йорк и др., на които чакаш на дълга опашка, за да щракнеш клиширан кадър, направен от всеки друг. Монасите в долината Баган имат ценоразпис, за да позират по залез на най-фотогеничното място в храма, като срещу допълнително заплащане асистент може да разпали димящи пръчици, за да направи атмосферата още по-„истинска“. Рибарите от езерото Инле вече не ловят риба, защото печелят повече, като позират на тълпи фотографи, облечени в чисти и изгладени дрехи специално за снимките им и хвърлящи мрежите си наужким, за да стане по-интересна композиция. Или пък т.нар. плажни масаи в Занзибар, които събуват маратонките си и свалят слънчевите си очила, за да изглежда по-натурално, ако искаш да ги заснемеш – срещу заплащане, разбира се. За да снимаш отражението на храма в Анкор Ват, Камбоджа, отразен в малкото езеро пред него, трябва да станеш три часа преди изгрев и да се наредиш на огромна опашка от „фотографи“, които чакат реда си за най-добрата гледна точка към мястото. И още, и още… Та това е ужасът на травъл фотографията. Тук ми идва наум и една измислена наскоро дума: vemödalen (вемодален), или раздразнението да снимаш нещо уникално, за което вече съществуват хиляди идентични кадри. Всички са снимали същия залез, същия храм, същия водопад, същият близък кадър на зеница, което прави един неповторим обект или преживяване празно и евтино, част от масова продукция.
А коя е добрата травъл дестинация?
Както казва един приятел – купувам си гайдовете на Lonely Planet, за да знам кои места да избягвам. Интересни дестинации за мен са нетуристическите, непопулярните, малко известните; местата, в които може да намериш интересни истории за разказване и местни хора. Тези места са все по-малко и все по-трудно откриваеми, но светът е колкото малък, толкова и голям, и все още имаме шанс да ги намерим. Аз искам да разказвам неизвестното. Най-скучните дестинации за мен в момента са развитите държави, защото там всичко е заснето и ясно.
Кой е най-трудният ви кадър досега – логистично предизвикателен?
О, трудно ми е да избера само един. Като правило най-интересните кадри се откриват и заснемат най-трудно. Необходима е и известна доза предварително планиране и късмет. Помня, че не беше никак лесно да заснема статуята на Исус Христос в Рио де Жанейро от въздуха. Паметникът отваря за туристи в 9:00 ч. сутринта, когато светлината е вече неподходяща, освен това е трудно и опасно да се лети с дрон сред толкова хора. Затова тръгнахме още преди изгрев и се изкачихме на съседния хълм, отдалечен на повече от километър, откъдето успях да направя желаните от мен кадри. Междувременно трябваше да минем през една фавела и да избягаме от пазачите в парка, които ни издирваха с фенери и кучета. Миналата година, докато бях в Ливан, разбрах за изоставен архитектурен шедьовър, който се намира в друг град. В последния момент намерихме шофьор, който да ни закара до там, и след много лутане и упътвания от местните хора, които срещнахме по пътя, успяхме да намерим изоставения комплекс и попаднахме в едно от най-невероятните пространства, на които някога съм бил. През 2018 г. в Йоханесбург намерихме по обява местен водач, който да ни вкара с Ponte City, най-високата жилищна сграда в Африка – място с тъмно минало, до неотдавна окупирана от местните наркобанди, която се намира във все още доста опасен квартал.
Коя е най-драстичната човешка намеса в средата, на която сте попадал?
Големите градове, погледнати отвисоко, са най-очевидният пример за бруталната човешка намеса в природата и коренната промяна на средата. Безкрайните мегаполиси като Токио, Манила, Джакарта, Сао Пауло представляват огромни градски пустини, в които природата е тотално променена. Някой градове, разбира се, са зелени и приветливи, мащабът е човешки, въздухът е сравнително чист. Други са плашещи като кадър от дистопичен сценарий. Спомням си и един полет от Източното до Западното крайбрежие на САЩ. Летяхме почти през цялото време над разграфени и култивирани земи, ниви, пасища, мини – трудно ми беше да открия парченце, което е диво и без човешка намеса в продължение на часове.
Човек е свикнал да гледа света от антропоцентрична гледна точка, но ние не сме в центъра на нещата, а сме част от гигантска екосистема, която, ако не уважаваме, ще ни изхвърли по някакъв начин.
Обезлесяването засяга сложната екосистема, от която зависят и животът на местните общности, и животните в нея. Как може да се въздейства, да се спре, редуцира според вас?
Обезлесяването, пряка последица от човешките дейности, е сериозен екологичен проблем по ред причини и един от важните фактори за глобалното затопляне, промяната на климата и загубата на биологично разнообразие. Знаете ли, че само между 1990 и 2020 поради обезлесяване са загубени гори, по-големи по площ от територията целия Европейския съюз. С една дума, в световен план горите намаляват със скоростни темпове. Освен че генерално човекът трябва да преразгледа поведението си, да се вземат радикални и устойчиви решения на глобално и местно ниво, да има по-строги санкции за незаконен дърводобив, можем и самите ние да действаме проактивно, като залесяваме.
Кои са трите неща, които бихте посъветвате другите хора да променят в живота си, за да имаме шанс да избегнем климатична катастрофа?
Не мисля, че съм в позиция да съветвам когото и да било как да живее. Но все пак има малки неща, които всеки може да направи. Първо, пушачи, моля, не хвърляйте фасовете си навсякъде! Винаги съм бил изумен как дори мои приятели – образовани, симпатични, млади хора, го правят, без да се замислят… Второ, когато сте някъде сред природата и видите изоставен метален кен или пластмаса – просто ги вземете със себе си и ги хвърлете където трябва – усилието е минимално, но ако всички го направим, ще живеем в доста по-поносима среда. Опитвам да върша това, когато съм сред природата – събирам изхвърлените на земята отпадъци, нищо че не съм ги оставил аз. Трето, участвайте в инициатива за засаждане на дървета или дарете средства за такава кауза. Доказано е, че това е най-смисленият и лесен начин за борба с въглеродните емисии и може би единственото ни спасение. Не случайно много компании напоследък участват в програми за залесяване, проверете кои са и купувайте продукти от тях.
Историята, която най-силно ви е въздействала.
Винаги се вълнувам, когато съм на ново място. Имам много незабравими преживявания, но сред най-силните ми спомени ще остане една от първите ми фотографски обиколки в Монголия, когато живяхме и пътувахме няколко седмици с номадите казахи. Там, високо в планината, попаднахме на семейства, които живеят толкова откъснати от света, че ние се оказахме единствените външни хора, които някога са виждали. Безценно!
Дневник
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram