Казанлъшки дунанми
Тази вечер заветните мустаци на Митко Папазов нервно потръпваха.
Залата на читалището се пълнеше бързо. Най-напред нахълта простолюдието, дребни занаятчии, чиновници от общинта, жители на крайните кваратали, заселени с преселници. Накрая заеха своите места на първите редове отбраните хора на града, казанлъшката аристокрация – розотърговци, местни индустриалци, общинари първа ръка.
Гледката беше тържествуна и можеше да хвърли сянка върху празничността на всеки столичен театър. Мъжете – в черни смокинги, с бели ръкавици и задължителните джувки. Дамската част – с дълги копринени рокли с шлейфове и модни европейски ветрила, които размахваха край лицата си с грациозни жестове. Поздравления, ръкостискания, завистливи погледи, дребни градски клюки, всичко това бе разменено мимоходом в зрачния салон, осветяван оскъдно от старите петролни лампи, които разливаха болничава светлина.
Що се отнася до ветрилата, те наистина бяха потребни, защото в зле проветрявания салон започна да става душно и горещо.
Всдичко това беше привично за една новогодишна вечер и, все пак между хората владееше някакво напрежение, чустваше се нетърпеливо очакване.
Най-сетне завесата се вдигна, шумни ръкопляскания обсипаха залата и тържеството започна. Хорът се подреди на сцената и тук-там се доловиха шушукания – между хористите публиката различи своите деца и близки, трябваше да се оцени кой как изглежда и да се различи хубавият глас. Гръмна оркестърът. Следваше концертно рисуване. Под звуците на музиката един извънредно талантлив ученик бързо нахвърляше върху бялото платно с предварително означените контули с чер въглен чертите на младо женско лице. Лицето, сетне торса, благоприлично закръглен, по-надолу нозете, тройни и твърде целомъдрено разположени.
Публиката сдържано изръкопляска. Появи се председателят на читалището, едър господин с рано олисяла глава. Избърса внимателно с кърпа на големи карета запотените си очила и заби поглед в някакви листа, сложени предварително на трибуната. Той приближи лампата до себе си, рече „Дами и господа” и почака малко да угасне шумът, с който се посрещаше всеки номер.
Трябваше да бъде прочетен трдиционният новогодишен доклад, който обхващаше както народополезната дейност на читалище „Искра”, така и някои общоградски проблеми, които читалищният председател се стремеше да изложи малоко по-лековато и с чувство на забавен хумор.
Но нещо друго, по-важно и значимо, нещо извънредно владееше залата и тя слушаше привичния доклад доста разсеяно.
– Види се, Стайновци ще се изложат тази вечер – прошепна някой, като се обърна назад към своя събеседник.
– Да не стане като дунанмите, когато посрещахме Фердинанд – отвърна човекът от втория ред с усмивка, която говореше, че неговото желание е точно тъй да се случи.
Историята беше такава. Преди няколко години казанлъшкото гражданство за пръв път посрещна новоизюпения цар Фердинанд. Вълненията бяха големи, очакванията – неописуеми, предварителната подготовка започна отрано. При такива тържествени случаи обикновено на градския площад „Кюлбоклук” се уреждаха илюминации, наричани „дунанми”. В телени кошове, издигнати високо върху стълбовете, се поставяха чамови цепеници, залети с катран, в сюблимния момент, тези така наречени дунанми се запалваха, отблясъците от пламъците затрептяваха по околните сгради, искри се разхвърчаваха, децата викаха „ура” и когато шумът се уталожваше, започваха приветствията.
Но този път случаят беше извънреден. Общинарите решиха да впечатлят Фердинанд с нещо, кажи-речи, невиждано в града и околията, пък и в страната.
От най-високо място беше наредено на пощенския началник да изпрати техници, които да опънат жици от фабрика „Розова долина” до „Кюлбоклук”, а това беше пространство по-дълго от километър, и по тези жици да докарат електричество и да осветят площада както никога до сега. Жиците бяха прокарани, едисоновите лампички висяха като истински крушки, над площада падаше здрач, Фердинанд, обграден от свитата си чакаше в центъра на площада, откъде трябваше да озари празненството невижданата изненада.
Знакът беше даден, жичките на ламрата леко се зачервиха като че ли от срам, всички се надяваха светлината да се усили, но тава така и не стана. Електричествто така и не успя да преодолее голямото пространство. Пък и дунадми нямаше готови.
Площадът продължаваше да потъва в тъмнина, нещо което нарани чувствителната душа на Негово величество и го хвърли в благородна ярост.
………………
Но докато ви разказвам всичко това, председателят на читалището вече завършваше доклада си, защото краят на старата и не особено щастлива за българския народ тринадеста година изтичаше. Залата започна да издава признаци на нетърпение. Председателят отново погледна часовника си, сепна се, прекъсна доклада, вдигна глава и произнесе високо и празнично: „Скъпи граждани, да ви е …”
Изведнъж ярка, млечно-бяла светлина обля залата, екна дълго набирано в гърдите „ура”, председателят довърши, едва дишащ от вълнение, поздравлението си вече на светло: „…новата хилядо деветстотин и четиринайста година!” Електричеството от Старата река беше дошло най-напред в читалище „Искра”.
Той се наведе и духна газената лампа. Читалищния салон ликуваше. Името на Стайнови се носеше от уста на уста. Генчо Стайнов, просълзен, скокна прегърна и целуна своя съдружник Стефан Ененски, с когото бяха заедно на фронта. Съдружниците – дряновци и казанлъчани си стискаха здраво ръцете. Ръцете им бяха корави.
Дадо Стоян седеше малко встрани, мълчалив, мъжествено стиснал устни, мъчейки се да прикрие вълнението си.
Някой се приближи до Генчо и му прошепна:
– Погледни, кой бълва жаби и гущери!
Наистина, неколцина от градските богаташи, отделени на групичка, стояха с вкаменени лица. Стайнови направиха голям удар.
Когато публиката напусна читалището, видя, че цялата улица „Александровска” сияе, обляна в силна светлина и новогодишната нощ се е превърнал в ден. Четиринадесета година беше дошла.
Въпреки определените усилия, които използва относно по-нататъшната съдба на мустаците на Митко Папазов, изследователят не можа да е домогне до съответни сведения, за което с извинява на читателите.
През войната, когато много от строителите бяха в окопите край Одрин, заедно с директора на централата, уважаемия Генчо Стайнов, командването премина в ръцете на дядо Стоян и дряновския акционер доктор Генчо Хаджигенчев. През това време беше завършен монтажът на саваците при бента и напорният тръбопровод. През есента на тринайсета година беше започнал усилено монтажът на турбините и генераторите от специалисти изпратени направо от фабриката на „Сименс”.
Трябва да се отбележи, че прекарването на електропреносната линия се забавяше не само поради каменливата почва, в която трябваше да се изкопават дупките, но и по причина на гневната съпротива на енинци. Те се бореха до дупка срещу демоничната сила, която като нищо щеше да натръшка добитъка им, като заравяха дупките за стълбовете или изсичаха самите стълбове. Наложи се линията да заобикаля из отдалеч като нещо твърде опасно за електрификацията.
От тогава, види се, е дошъл насмешливият израз, който се чуваше в нашия край през годинте на моето детство: „По диряците, по диряците, право на истиленцията”.
Стайновци доставиха електрически кабели, крушки и други електроматериали, че даже и електромотори, пазариха техници и електрическата ера в Казанлък и околията отбелязаха първата си година.
Първият месец електричеството се даряваше безплатно за демонстрация и реклама. По-нататък вече всеки бе длъжен да си плаща по 60 стотинки на киловатчас за осветление и по 32 стотинки за промишлени нужди. Който отказваше да плаща, беше заплашен с изтръгване на кабелите. Както вижда многоуважаемият читатал, конфликтът електропроизводител-електроконсуматор не е от вчера. Фирмата „Сименс” настоя да си наложи правото единствено тя да снабдява дружеството с електроматериали. Стефан Мичев пък поиска да му се предостави правото единствен той да електрифицира цялото село Енина. Но Стайнови здраво бранеха интересите си.
Цялата четиринайста година беше използвана за усилена електрификация на града. Електричеството бързо навлизаше във фабрики, работилници и домове и даже завъртя бормашината на местна зъболекарка.
Това беше времето, за което баба Бонка Стоянова беше изрекла насмешливата си историческа фраза: „Е, какво направихте, докарахте тока, та да видим, че по тавана имало паяжини!”
На снимката: Бонка Стайнова
Откъсът е от книгата „Сага за Стайнови” на журналиста и писателя Николай Тодоров. Роден в с. Черганово, казанлъшко, през 1931 г. той работил през различните години във вестиците „Искра”, „Труд”, „Литературен фронт”, „Поглед”(където е гл. редактор), „Дума” и „Земя”. Автор е на десетки художествено-документални и белетристични книги.
На снимката: Николай Тодоров
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram