Във фантастична форма, Ради Милев победи и постави рекорд на 48-часово бягане в Италия

На 71 години, Ради Милев продължава да участва и да печели ултрамаратони, а поредният бе в Италия. В Поликоро, Италия, на брега на Йонийско море се проведе Италиански фестивал по ултрамаратон, като участници от цял свят премериха сили в шестдневно бягане, на 48 часа, 24 часа и 100 мили. Ултрамаратонецът от Казанлък, отново единственият българин в спортното предизвикателство, участва в 48-часовото бягане от 20 до 22 септември. Ради стана най-възрастният победител на ултрамаратон в света – на 71 год.

Ултрамаратонецът е единственият с 4-ри най-добри постижения във възрастова група на 48 часово бягане. Радостни за постиженията му и ни най-малко учудени, тъй като поставянето на рекорди за Ради Милев вече не е новина, поздравяваме атлета- ветеран за невероятната му форма и му пожелаваме още много успехи в спорта!

Публикуваме без редакторска намеса и неговия разказ от поредното състезание, в което участва:

„Първо място в общото класиране – на 71 години …

Едва ли някой може да си помисли, че това е възможно и да започне да мечтае!
Но, няма невъзможни неща.
Преди да отпътувам за бягането бях сигурен на 100%, че ще бъда в тройката, а 99%, че ще бъда първи. Основание за тази сигурност бяха подготовката ми, и информацията за останалите участници – с най-добрите съм бягал, знаех и формата в която се намират.

Основната ми цел не бе класиране, а постижение. Направих го: 4-рите най-добри постижения в света в групата М70 на 48 часово бягане вече са мои – български. Такова постижение, както се вижда от таблицата, няма друг бегач в света – дори и Янис Курос. (Не се сравнявам с Янис. Той е друго ниво. За мен той е върхът, легенда, недостижим …)
Бягането беше от 20 до 22 септември в района на почивна станция в Поликоро, Италия, на брега на Йонийско море. Не бях планирал участие. Трябваше да участвам в Кладно, Чехия през юни. Познавам трасето. Участвал съм 4 пъти и съм се класирал 1-ви, 2-ри, 3-ти и 4-ти в общото класиране. Затвориха регистрацията, както се казва, „под носа ми“. Единият ден имаше още около 30 места, а на другия ден регистрацията беше затворена.

Знаех бягането в Поликоро, но поради трудното и неудобно пътуване бях се отказал от участие. Отново проучих възможността за пътуване. Избрах най-добрия вариант: Самолет с прекачване до Бари. Такси от летището до Бари. Хващаме последния автобус за Поликоро. От Поликоро организаторът ще ни закара до мястото на бягането на няколко километра от Поликоро. Времето между кацането на самолета и тръгването на последния автобус за Поликоро е 1:45 часа. Дори ако самолетът кацне навреме хващането на автобуса е съмнително. В случай, че самолетът закъснее – „вариант В“: спим в Бари, сутринта пътуваме за Поликоро (около 120 -130 км.) хвърляме багажа и тръгвам да бягам. Уведомили сме организаторът за двата варианта.

Случи се неблагоприятният вариант. Самолетът закъсня повече от час. Вече сме настроени за „вариант В“, … но надеждата умира последна … Придвижваме се на бегом. О, чудеса – първите багажи са нашите. Още има шанс. Отново бегом. Таксито. Показваме адреса, не е автогара а спирка в Бари. Шофьорът на таксито – състезател, същински Ники Лауда. Толкова коли изпревари, толкова нарушения направи, но се справи. Хиляди благодарности непознати човеко! Минута преди да тръгне автобусът ние сме в него и … нова изненада. До нас се приближава човек, говори на италиански. Не знаем езика, но веднага се разбрахме. Той също ще бяга, но 100 мили. Ще се обади на организатора и той ще ни закара от Поликоро до мястото на бягането. До тук всичко е на 6, въпреки, че е на косъм. Настанихме се. Стартът е на другия ден.

Петък, 15:00 часа, Старт. Тръгвам бавно, както обикновено. Румънецът Николае Бучану, още на 7-мата обиколка ме затвори с една обиколка (и не само той). Но това въобще не ме смущаваше. Първо: защото основната ми цел бе да направя над 293,2 км, което ми гарантира 4-те най-добри в групата. Второ: не бях дошъл да се състезавам. Трето: голяма част от тези „бързаци“ след първата безсънна нощ ще останат назад, а след втората нощ съм сигурен, че ще бъда в челото и на финала ще бъда в тройката. Жена ми знаеше всичко това, беше спокойна и сигурна в мен, бяхме се разбрали и тя не ме информираше за класирането. Разбрах след финала, че след първия час след мен е имало само 5 човека. След 10-я час съм бил 6-ти, след 12-я – 4-ти, след 14-я час съм бил 2-ри, а след 22-рия час 1-ви …?! Това никога до сега не се е случвало! (Обикновено излизам в челото след втората нощ.)

Румънецът Николае Бучану, направи 100 км. и се отказа. Нормално е, не се тръгва толкова бързо. Той се смяташе за лидер. Снима се със знамето преди старта. Жена му постоянно беше до таблото и го насърчаваше. Целувки, пози, изпълнения … Самочувствието му идваше от това, че в началото на годината завърши 1000 мили (1609 км) и се класира 2-ри. След няколко месеца отново бе 2-ри на 90 часово бягане. През 2018 в Тимишоара беше 1-ви на 72 часа. Пет месеца преди това беше 4-ти на 10 дневно бягане в Ню Йорк. Ноември 2017 спечели 6 дневното бягане във Флорида, САЩ … Предполагах, но и се съмнявах, че ще бъде основният ми конкурент, защото знаех начина му на бягане.

Всичко се развиваше нормално, като за едно такова бягане.
Мина първото денонощие. Остават „само“ 24 часа. За първите 24 часа километрите ми са същите както в Тимишоара 2018, когато постигнах най-добрият резултат в света в групата М70. (Разликата е под 1 км.). Спокоен съм. Съхранен съм. Всичко е под контрол.

Настъпи втората нощ. Движа се бавно, залагам на сигурността. Първи съм, втора с еднакви километри е жена – италианка. Зная я. Бягал съм не веднъж с нея. Постиженията й на 48 часа са до 266 км. с изключение на миналата година на същото това трасе – 278 км. През последните 7 години, моите постижения са стабилно над 300, най-доброто над 316 км. Резултатите ни от 6 дневното бягане през май тази година: моите 308 и 711 км. съответно на 48 часа и на 6 дни, нейните 229 и 526 км. Т.е. тя не е с по-добри постижения и в по-добра форма в никакъв случай.

На една от обиколките я виждам в ресторанта, където се храним (ресторантът е точно до трасето в противоположния край на старт-финала). Продължавам спокойно. Нещо ме накара да погледна на таблото и … о, изненада – минала е минутка преди мен ?! Гледах и не вярвах на очите си. Оставих я в ресторанта. Не ме е задминавала. Тя беше първа, аз втори с еднакви километри. Продължих да се движа бавно и на всяка обиколка гледах таблото. Няколко часа бях втори с еднакви километри. Никаква промяна. Няколко часа спрях да гледам таблото. Когато отново го погледнах бях отново втори, но тя ми водеше с 3 обиколки. (Обиколката е 1082 метра). Усилих темпото. Настигнах я. Известно време се движих след нея, след това до нея. Беше много изморена, превита на две, с колан на кръста. Вървях, ходех, вървях, ходех. Не издържах и тръгнах да бягам с бавно темпо. Конкурентката ми се прибрала в бунгалото да почива. Продължих. Когато тя отново се появи имах 3 обиколки повече. Беше още тъмно. След 2 обиколки реших да погледна таблото. И … невероятно но факт: имахме еднакви обиколки и аз съм втори – за две мои обиколки тя е направила 6 и ме е задминала 4 пъти без да я забележа?!? Не съм спирал. Не съм ходил в тоалетна. Не съм се отклонявал от трасето. Споделих това с жена ми. Каза ми, че нейният екип е около 10 човека. Част от тях са млади бегачи, които се движат с нея. Усещах недружелюбните им погледи. Можеше „случайно“ да се сблъскаме по трасето или пак „случайно“ да се спъна някъде … След тези мисли намалих темпото още. Решено – ще бъда втори. Движим се бавно, тя първа, аз втори, с еднакви километри. Съмна се. Госпожата влязла за масаж и повече от 30 мин. не е на трасето. Аз обикалям. Дори и да сме първи дружки, неудобно е да спра и да я чакам. Постигнах целта си. Направих повече километри от най-доброто постижение на втория в моята група американеца Джефри Хаген (постижението му е от август т.г.), направих още една обиколка за по-сигурно и половин час преди финала спрях. Дори не погледнах къде е конкурентката. След това видях в сайта на бягането, че се е движила до последната минута, но все пак е втора с 4.4 км след мен.

Независимо от всичко възхищавам се на тази жена за нейната воля и упоритост. Всички обиколки след масажа тя се е движела с „тояжка“ на кръста (виж снимката). Но дали трябва да се стига до тази крайност?! Тя не можеше да се качи по стълбата за да получи наградата си …

Бягането в което участвах е „Италиански фестивал по ултрамаратон“ с участници на 6 дни, 48 часа, 24 часа и 100 мили. (Интересно е да се отбележи, че награждаването на 48 часа беше общо, а не отделно за мъже и жени?!).
Церемонията по награждаването се удължи. Обадихме се на организатора, беше поел ангажимента да ни превози до Поликоро от където да хванем последния автобус за Бари. Нямахме друга възможност. Полетът ни е сутринта в 6:20 часа. Човекът бе много коректен. Извини се, че той не може, но жена му ще ни превози до Поликоро. Благодарим ви!
В Поликоро сме. Няма места в последния автобус! Единствената възможност е такси. Денис Орсини, един от бегачите, се обади на жена си. Намерила е такси на много изгодна цена 150 евра. Минава близо час, не шофьорът се е отказал. Намерила е друг, цената вече няма значение. Нямаме друг вариант. Самолетът на Денис за Париж е в 9 часа, нашият – в 6:20. Времето тече бавно. Вече е уговореният час. Таксито го няма. Минават още 5, 10, 15 бавни и тягостни минути. Няма такси. Вече няма и хора по улиците. Часът е почти 23 … А, ако таксито не дойде? Изпускаме самолета! … Ето го !!! Шофьорът ни изгледа недоверчиво, но … след кратки пояснения вече сме на път. Ще ни закара до аерогарата в Бари.

На летището сме. Часът е един, никакви хора. Тъкмо се канехме да седнем и … помолиха ни да излезем. Ще почистват до 3:30 часа. Това не е никакъв проблем. Навън е топло, има и пейки. Времето работи в наша полза … Чекираме багажа. В самолета сме. Летим. Вече сме в Рим. (този път прекачването е в Рим). Времето между кацането и излитането е малко. Нямаме време да видим папата. Придвижваме се бързо. Вече сме на гейта. Започнаха да пускат. Придвижваме се бавно. Спокойни сме. Дори и да закъснеем, не гоним вече нищо. Но и тук не мина без проблем. Чуха се викове. Спряха да пускат. Дойдоха полицаи. Имаше проблем със сърбин който пътуваше с жена си и малко дете. Полетите бяха два в един и същи час, а пуснаха само един самолет…

Най-после летим. София. Метрото. Люлин. Нощуваме. Следващият ден сме в Казанлък … и … на село. Тук е толкова спокойно. Вадя картофи, бера чушки и домати, правя компоти. Разпускането е пълно. Зимнината е осигурена. Истинска натурална храна.

Верен на принципите си по време на бягането не съм консумирал гелове, вафли, медикаменти. Както винаги нямах нужда от масаж нито от почивка. Бавни, но непрекъснати 48 часа по трасето. Това ми осигури победата. Бях доволен, защото:
станах Най-възрастният победител на ултрамаратон в света – на 71 год.
и единственият с 4-ри най-добри постижения във възрастова група на 48 часово бягане.

П.П. Бях най-възрастният участник в това бягане. Най-младите бяха под 30 год. и можеха да ми бъдат внуци.“

Последвайте PRESSTV вече и в Telegram