Джордж Оруел: Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила

Фундаменталните романи на британския писател Джордж Оруел „1984“ и „Фермата на животните“, считани за едни от най-важните творби на ХХ век, излизат в нов превод на Венцислав К. Венков, съобщи издателство „Сиела“. Новите издания са с твърди корици, илюстрирани от художника Дамян Дамянов.

Оруел пише „Фермата на животните“ през 1940 г., но романът е публикуван 5 години по-късно. Той е майсторска алегория на световната политическа картина на времето си. Творбата носи директна критика срещу победоносния в този момент Съветски съюз, но среща редица трудности, които Оруел описва в специален предговор, предвиден за публикуване в оригиналното издание на „Фермата на животните“. Той обаче отпада (най-вероятно по политически причини), а машинописният му текст е открит години по-късно и е публикуван едва през 1972 г. в седмичната литературна притурка на в. „Таймс“.

„Именно този предговор читателите могат да открият в новото издание на класиката“, отбелязват от издателството.

Антиутопията „1984“ Оруел създава след края на Втората световна война с идеята да се противопостави на налагащия се тоталитаризъм. Романът е публикуван за първи път на 8 юни 1949 г. Заглавието в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four).

През 2005 г. романът е избран от списание „Тайм“ за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. Любопитното е, че след встъпването в длъжност на президента Доналд Тръмп през януари 2017 г., търсенето на класиката на антиутопичното общество, в което авторитарно правителство използва език за контрол над масите, се засили неимоверно. Причината за интереса към книгата е „оруелският език“, използван от старши съветничката на Тръмп Келиан Конуей в „Срещи с пресата“ в телевизия NBC.

Джордж Оруел (Ерик Артър Блеър) е журналист, роден на 25 юни 1903 г. Той е един от най-уважаваните английски есеисти и писатели на ХХ в. В съвременната световна култура трайно са втъкани персонажът на „Големия брат“ и изразът: „Големия брат те наблюдава“. Оруел участва в испанската гражданска война на страната на републиканците срещу фашистката диктатура на Франко. През Втората световна война води предаване срещу нацизма по ВВС. Умира на 21 януари 1950 г.

Из „Фермата на животните“ от Джордж Оруел

ПЪРВА ГЛАВА
Щом се стъмни, господин Джоунс – собственикът на ферма „Имението“ – затвори курниците, но тъй като беше успял отрано да се накваси, забрави да залости вратичките им. Прекоси, залитайки, двора сред лудо танцуващия светлинен кръг на фенера, изрита ботушите си пред задната врата, наточи за последно халба бира от бъчонката в миялното помещение и се завлече до леглото при вече хъркащата госпожа Джоунс.

С угасването на светлината в спалнята обаче по всички стопански сгради настъпи оживление и суетня. През деня се беше разчуло, че предишната нощ на стария Майор – нереза шампион от средна бяла порода – му се присънил необичаен сън и той държал да го сподели с останалите животни. Затова се бяха уговорили да се съберат в големия обор веднага след като господин Джоунс им се махнеше от главата.

Старият Майор (както всички му викаха, независимо че по селските панаири се беше състезавал под името „Уилингдънския красавец“) се радваше на голямо уважение във фермата, та никому не се свидеше да пожертва час от съня си, за да го изслуша. Осветен от провесения под гредата фенер, Майорът ги очакваше, излегнат в сламеното си 24 легло на нещо като подиум в ъгъла на просторния обор. Макар и понапълнял напоследък, дванайсетгодишният нерез все още пазеше предишния си царствен вид, а никога нерязаните му бивни не отнемаха ни най-малко от мъдрото му, доброжелателно изражение.

Прииждащите животни гледаха да се настанят удобно. Първи дойдоха трите кучета – Зюмбюлка, Джеси и Крадльо; подир тях пристигнаха прасетата и се проснаха върху сламата току пред подиума. Кокошките се наредиха по первазите на прозорците, гълъбите изпърхаха чак горе на мертеците, овцете и кравите налягаха зад прасетата и запреживяха.

Двата впрегатни коня – Боксер и Детелинка – влязоха едновременно с много бавна и изключително внимателна походка, да не би случайно да настъпят някоя заровила се в сламата дребна животинка. Детелинка – позакръглена лелка почти на средна възраст – така и не си беше възвърнала стройната фигура след четвъртата си бременност. Боксер пък беше огромен – близо метър и осемдесет на ръст и силен колкото два нормални коня.

Спускащата се по муцуната му бяла ивица му придаваше леко глуповат вид, но липсата на първокласна интелигентност не пречеше да е уважаван от всички заради уравновесения му характер и невероятната му работоспособност. След конете довтасаха бялата коза Мюриъл и магарето Бенджамин. Бенджамин беше най-възрастният и най-заядлив обитател на фермата. Изказваше се рядко, и то най-вече за да направи някоя язви- 25 телна забележка – че Бог например го бил дарил с опашка, за да гони мухите, но той лично щял да е по-доволен да е и без опашка, и без мухи. От всички животни във фермата единствено той никога не се смееше. Нямало за какво, обясняваше, когато го попитаха. Но макар и да не го признаваше открито, беше предан приятел на Боксер; двамата обикновено прекарваха заедно неделите си в ливадката зад овощната градина, където пасяха един до друг в пълно мълчание.

Едва полегнаха двата коня и в обора пристигна в писукаща редичка люпило патета; изгубили някъде по пътя майка си, те се залутаха да си търсят място, на което да не ги настъпи някой. С мощния си преден крак Детелинка им оформи подобие на ограда, патетата се сгушиха в нея и на мига заспаха. В последния момент с танцова стъпка се появи и Моли – глупавата бяла хубавелка, която теглеше двуколката на господин Джоунс. Дъвчейки бучка захар, кобилката се настани почти най-отпред и затръска кокетно бялата си грива с надеждата някой да забележи вплетените в нея червени ленти.

Най-накрая пристигна и котката, прецени, както винаги, с поглед къде ще ѝ е най-топло и взе че се намърда между Боксер и Детелинка; замърка доволно и не си направи труда да чуе поне една дума от словото на Майора. Накратко казано, налице бяха всички животни с изключение на Мойсей – опитомения гарван, дремещ на пръта над задната врата. Майорът ог- 26 леда присъстващите, убеди се, че са се настанили удобно и го гледат в устата, прокашля се и рече: – Другари, вече сте чули за странния сън, който ми се присъни предишната нощ. На него обаче ще се спра по-късно. Първо искам да ви кажа друго. Струва ми се, другари, че месеците, които ми предстоят да прекарам сред вас, са броени, поради което смятам за свой дълг да ви предам всичката натрупана досега от мен мъдрост.

Живях дълго, докато лежах в кочината разполагах с куп време за размисъл и смея да заявя, че от сегашните животни по света няма друго, което да е по-наясно с естеството на живота върху тази земя. Именно върху тази тема ми се ще да заостря днес вниманието ви.

Из „1984“ от Джордж Оруел

Джордж Оруел: Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила

ПЪРВА ГЛАВА

Часовниците отмерваха тринайсет в ясния и студен априлски ден. Наврял брадичка в гърдите си, за да ги предпази от злия вятър, Уинстън Смит се пъхна чевръсто между крилата на остъклената входна врата на „Резиденция „Победа“, а покрай него успя да се намъкне и част от песъчливата вихрушка.

Във входа вонеше на варено зеле и стари изтривалки. На далечната стена висеше цветен плакат с големина, неподходяща за излагане в помещение, с изображението на огромно – широко повече от метър – лице на около трийсет и пет годишен човек с тлъст черен мустак и сурово мъжествено лице. Уинстън се отправи към стълбището. Нямаше смисъл да пробва асансьора. Той и при най-благоприятни обстоятелства рядко работеше, а напоследък, в рамките на режима на икономии по повод предстоящата Седмица на омразата, бяха започнали да спират тока по цял ден. Измъчван от варикозната язва над десния глезен, трийсет и девет годишният Уинстън заизкачва бавно, на почивки, седемте реда стъпала до своя апартамент. Плакатът с огромното лице го чакаше на всяка площадка, точно срещу шахтата на асансьора. Беше от онези портрети, дето погледът им те следва накъдето и да се отместиш.

А и надписът отдолу точно това гласеше: ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ ГЛЕДА.

В самия апартамент приятен плътен глас изреждаше някакви числа във връзка с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата метална плака с вид на матово огледало, която заемаше част от дясната стена. Уинстън завъртя копчето, за да намали звука, при все че думите си оставаха разбираеми. Можеше и да позатъмни устройството (наричано „телеекран“), но не и съвсем да го изключи. Премести се до прозореца.

Невзрачността на дребната му крехка фигура се подчертаваше допълнително от синия дочен гащеризон на партиен член. Косата му бе много руса, а кожата на лицето му бе придобила естествена руменина от долнокачествения сапун, тъпите ножчета за бръснене и студа на наскоро отишлата си зима.
Дори през затворения прозорец външният свят му изглеждаше студен. Долу на улицата вятърът подмяташе вихрушчици от прах и накъсани хартийки, а греещото слънце и яркосиньото небе придаваха единствено на вездесъщия портрет някакво подобие на цвят. Лицето с черен мустак свеждаше поглед от всеки ъгъл, предлагащ и най-малката видимост.

Имаше го дори на отсрещната фасада. „ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ ГЛЕДА“, гласеше надписът, а тъмните му очи надничаха дълбоко в Уинстъновите. Долу на улицата пък отпраният край на друг плакат пляскаше неравноделно на вятъра и ту закриваше, ту откриваше единствената дума – „АНГСОЦ“. Хеликоптер се стрелкаше ниско между далечните покриви, застиваше за миг като едра синя муха, после отминаваше с плавен завой. Полицейски патрул, надничащ в хорските жилища. Но тези органи на реда нямаха особено значение. Най-страшна беше мислополицията.

Гласът от телеекрана не преставаше да изрежда зад гърба на Уинстън данни за чугунопроизводството и преизпълнението на деветата третилетка. Телеекранът едновременно и приемаше, и предаваше. Можеше и да долови всеки издаден от Уинстън звук, стига да беше малко по-силен от най-тихия шепот. Така че докато Уинстън оставаше в полезрението º, металната плака непрестанно го виждаше, а и го чуваше. Естествено, човек по нищо не можеше да разбере дали в даден момент го следят, или не.

И изобщо беше загадка колко често и на какъв принцип се включваше мислополицията в личния ти кабел. Допускаше се, че могат да следят всекиго по всяко време. Но така или иначе, можеха да се включат в кабела ти когато си искат. По тази причина всеки се стараеше да живее – или, по-точно казано, по силата на превърнал се в инстинкт навик човек живееше – с мисълта, че чуват всеки издаден от него звук и следят всяко негово движение, стига да не е направено на тъмно.

Уинстън се стараеше да стои гърбом към телеекрана. Уж за по-сигурно, макар да му беше ясно, че и гърбът може да го издаде. На километър от дома му над опушения пейзаж се издигаше работното му място – Министерството на правотата. И изобщо, мислеше си с известно отвращение Уинстън, това, което се разстила пред очите му, изобщо не е Лондон – главният град на Аерописта Едно, третата по населеност провинция на Океания.

Напъна се да изрови някой спомен от детството си, който да му подскаже дали Лондон е изглеждал по същия начин и навремето. Винаги ли са се виждали тези строени през деветнайсети век и простиращи се до хоризонта масиви от загниващи жилищни сгради с дървени подпори, за да не рухнат стените им, с прозорци, кърпени с велпапе, с покриви от гофрирана ламарина и с килнати шантаво градински зидове? А всички онези поразени от бомбите обекти, над които се вихреше прахоляк от хоросан, а върху развалините им се стелеше върбовката; а онези места, където бомбите бяха разчистили по-обширни райони, върху които впоследствие бяха изникнали мизерни колонии от дървени къщурки с вид на курници? Усилията му обаче бяха безплодни. Нищо не помнеше. Нищо не беше останало от детството му, освен една поредица от лишени от всякакъв фон ослепителни видения, които на всичкото отгоре му бяха почти непонятни.

Министерството на правотата – или, според новговорното му название, „Миниправ“ – се отличаваше рязко от всичко наоколо. Представляваше огромна пирамидална конструкция от блестящ бял бетон, триста метра високо напластяване на тераса върху тераса. Оттам, където се намираше, Уинстън успяваше, макар и трудно, да разчете издълбаните с елегантен шрифт върху бялата фасада три девиза на Партията:

ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Джордж Оруел: Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила

Дневник

Последвайте PRESSTV вече и в Telegram