„Интелигентни и начетени, но чужди за юридическата наука бяха адвокатите в Казанлък“, твърди в спомените си Константин Бозвелиев.
Според него веднага след Освобождението пръв за тая професия, „за която не се изискваше никакъвъ ценз“ се заловил тук Димитър Костов Икономов, брат на учителя Стефан Костов.
„В турско време той бъше търговец—праматар; по време на войната отвори колониален магазин в Габрово. Друг адвокат в Казанлък бе турчинът Куру Хасан Ефенди – човък без определена професия. Обстоятелството, че в Източна Румелия турският език бе официален наравно с българския, че почти всички турски закони бяха и тука в сила, му даде възможност да се залови с адвокатска професия, за каквато, както казах, никакъв ценз и не се искаше. Но и Куру Хасан ефенди имаше толкози понятие от юристдикция, колкото и Димитър Икономов“, пише Бозвелиев.
През годинит 1880 – 1881 в Казанлък идвал и някой си Басмаджиев от Бургас, арменец или грък, който минавал за юрист.
„Та, ето при тая оскъдица и пълна липса на юристи, един ден през 1881 г. казанлъчани бяха изненадани от появата на един адвокат-юрист, който отвори адвокатско писалище в Казанлък. Този адвокат-юрист бе един млад човек на име Иван Караминков, родом от Калофер, свършил по правото, както казваше той в Германия. Привлечени от качеството му на юрист, мнозина граждани потърсиха услугите му пред съда. Някои търговски фирми му повериха всичките си искови дела. След известно време той покрай адвокатската си практика, залови се с превеждането от немски и печатането на някакъв си трактат по римското право, от който излязоха няколко коли. Но не се мина много и хората захванаха да се убеждават, че имат работа с ненормален човек. Още от самото начало правеше впечатление неговата фирма „Привилегирован юрист-фрейгер Иван Д. Караминков“. Когато да се подписва той поставяше пред тая фирма думите: „Съгласно чл.20 от Берлинския договор“. Озадачаваше ни в нея думата фрейгер. Лица, познаващи немския език, казваха, че това е съставената от немските думи фрай и хер, което значело „свободен господин“. Но какво значение може да има титла в една страна, каквато е нашата, дето няма ни роби, ни крепостници, дето всички граждани са свободни? Сетне и чл.20 от Берлинския договор нищо не можеше да ни осветли, защото там се чете, че „правата и привлегиите на чужденците се признават в Източна Румелия“. Но калоферецът Караминков чужденец ли беше в страната си?“, пита реторично Константин Бозвелиев.
Константин Бозвелиев (10.11.1862 г. – 11.01.1951 г.) е роден в Цариград. Син е на Теньо Бозвели, любознателен еснаф – тютюнджия от рода на Неофит Хилендарски Бозвели. Основното си образование получава в Казанлък. След Освобождението през 1878 г. е пощенски раздавач, стражар в жандармерията, просбописец и секретар на Казанлъжката община. Работи упорито за своето самообразование и сам научава руски и френски език. Участва в Казанлъжката ученолюбива дружинка “Искра”. През 1900 г. е един от основателите на потребителна кооперация “Братство”. По същото време 1889 -1890 г. основава първия социалистически кръжок в Казанлък. Участник е в Търновската сбирка и в Бузлуджанския конгрес 1891 г., на който е един от опонентите на Димитър Благоев. В годините 1892 – 1894 г. е сред ръководните дейци на Българския социалдемократически съюз (БСДС). През 1898 г. е избран за член на ЦК на БРСДП и негов касиер, а през 1900 г. – 1902 г. е секретар-касиер на ЦК и помощник редактор на в-к “Работнически вестник”. По време на разделянето на тесните и широките социалисти 1903 г. застава на страната на Янко Сакъзов. До 1919 г. (с прекъсвания) е секретар на ЦК на БРСДП (о). През периода 1908 – 1911 г. и по-късно е кмет на гр.Казанлък. От 1913г. в продължение на 14 години е народен представител. След преврата през 1934 г. постепенно се оттегля от активна политическа дейност.
Бозвелиев сътрудничи на множество кооперативни и социалдемократически периодични издания – сборник “Социалдемокра” (1892 – 1893 г.), списание “Кооперативно дело” (1924 – 1943 г.), списание “Червена трибуна” (1928 – 1934 г., списание “Кооперативно движение” (1936-1944 г.) и други. През 1894 г. е съосновател и редактор на вестник “Селски глас” (1894 -1895 г.) – първият български социалдемократически вестник, предназначен за селото. Автор е на книгите: “Какво искаме ние социалистите”, “Обеснение на праграмата на Българската работническа социалдемократическа партия – обединена” (1919 г.), “Програма на работническата социалдемократическа партия за общинските и окръжните съвети. Обяснена и мотивирана” (1919 г.), “Спомени, том І. До Освободителната война включително. 1868 -1878” (1942 г.)
Константин Бозвелиев преживява смъртта на двамата си сина и дочаква “революционните” промени след 09.09.1944 г. Неговото последно завещание, в което се посочва “и на гроба ми никакви речи” звучи като особена оценка на видяното от него в последните години на живота му.
Последвайте ни и в Телеграм