През 1902 на 11 март в Казанлък се ражда Порфирий Велков – български драматичен актьор. Една от звездите на Народния театър между двете световни войни. Той започва театралната си дейност в Народния театър, след като печели конкурс през 1927 г.
Пред това учи в Казанлъшкото педагогическо училище и участва като самодеец в местния театър към Ученолюбива дружина „Искра“, а после заминава за столицата. Чудомир нарича Порфирий Велков „даровит артист“, за съжаление рано починал.
Играе ролите на Хорацио в „Хамлет“ на Шекспир, Клеант в „Мнимия болен“ на Молиер, Митя в „Бедността не е порок“ на Островски, Павлин в „Боряна“ на Йовков и други.
Именитата ни скулпторка Васка Емануилова портретира Порфирий Велков през 20-те години на ХХ в. Фотография е запечатала този момент, тя се пази във фотографския фонд на Галерия „Васка Емануилова“, филиал на Софийска градска художествена галерия. (на снимката горе)
Драган Цанков нарежда казанлъчанина в „(… )блестящата плеяда от актьорите в Народния театър между двете войни. В нея влизаха Иван Димов, Георги Стаматов, Зорка Йорданова, Константин Кисимов, Петя Герганова, Стефан Савов, Порфирий Велков, Петко Атанасов, Никола Икономов, Стоян Бъчваров, Борис Ганчев, Олга Кирчева, Владимир Тенев, Стефан Пейчев.“
За Порфирий Велков пише в рубриката „Театрални портрети“ на сп. „Театър“ през 1944 г. следното: „Друг щеше да бъде нашият живот в театъра, ако Порфирий Велков участваше в него, друг – нашият театър, друг – артистът от нашето поколение, защото Порфирий Велков беше от ония будни и търсищи духове, които заразяват и околните със своя непрестанен устрем. 12 години от неговата смърт, а душата пази с поразяваща яснота всяка чертица скъп образ Ето гледат те огнени и жадни очите на Порфирий, изкривяват се в недоволна усмивка изящните му устни, а от високо крехко тяло към пламналото лице се надигат две бледи ръце с дълги пръсти. Тихите, топли, чисти ръце на Порофирий. Не помня радостен смях в Порофирий. Смееха се само очите му, те жадуваха, галеха, обичаха, а устните роптаяха предизвикваха, наказваха. Нямаше земна красота, нямаше човешко постижение, от което да не пламва възторжено това зрящо око, нямаше начи,н освен унищожението, за да млъкне това и ненаситно за правда сърце, иаправено срещу злото на света.“
Порфирий Велков умира едва на 32 години на 15 декември 1934 г. в София, но е погребан в Казанлък в семейния гроб. Редом до неговото последно обиталище в казанлъшкото гробище почива друг интелектуалец и общественик – Константин Бозвелиев.
Поетът Димитър пантелеев посвещава стихотворение на актьора.
СЪБОТА ВЕЧЕР
В памет на Пенчо Георгиев, Порфирий Велков
и Асен Разцветников
С вой и сняг се спуска съботната вечер,
през стъклата влажни зимата ни кима.
Пак съм тук, където в дим и шумни речи
някога седяхме често четирима.
Масата бе малка, чашите ни – пълни,
неприветна, бедна – ниската ни стреха,
но в гръдта ни буйна огньове гореха
и над нас трещяха буреносни мълнии.
Ний не пожелахме да живеем тихо,
дните си да минем в сън, честит и весел.
Затова един ден есенния вихър
като сухи листи гневно ни понесе.
В сън дълбок вий спите, мои скъпи братя.
Северната зима с леден рог ви свири –
тя не може вече с преспи сняг и вятър
лесно да засипе земните ви дири.
Вие бяхте смъртни, вас сега ви няма,
в тлен и прах лежите в гробовете тесни,
но край мен минават, светят в дим и пламък
вашите картини, образи и песни.
В съботната вечер с вой и смях далечен
зимата празнува своя първи празник.
Тук със вас седяхме, ала тая вечер
масата е пуста, чашите ви – празни.
Последвайте ни и в Телеграм