Този състав на Европейския парламент, който е много по представителен от предишния, отразява всички по-важни сегменти от идеологически възгледи на обществото. Политическият пазарлък за това кой да оглави Европейската комисия и Съвета на Европа е интересен процес, който предстои да наблюдаваме през следващите месеци. Но значението на изминалите избори надхвърля рамките на текущите колебания в разполагането на силите.
Европа се преустройва.
Тържеството на политическия центризъм, който се наложи след края на Втората световна война, обезпечи високата степен на стабилност и предсказуемост на цялата система. Но той лиши от жизненост, даже може да се каже, че напълно унищожи самата същност на политиката, като сблъсък на възгледи и представи за света. С леко преувеличение може да кажем, че сред избирателите в развитите страни се създаде усещането, че когото и да изберат, която и партия да подкрепят, курсът няма да се промени. Незначителните корекции в по-социална или пък в по-либерална посока не променяха картината. До известно време това устройваше всички, защото като цяло европейският проект беше в подем.
Но от началото на 2000 г. проектът започна да боксува. Проблемите се проявиха под формата на поредица от сериозни кризи, като се започне с дълговата и се завърши с миграционната. За решаването им се използваха, както и преди същите бюрократични и технократични методи. Но този път дълбочината им явно излизаше извън експертно-чиновническите рамки и засягаше обществото като цяло. А когато обществата започнат да се вълнуват, възниква главният проблем, относно легитимността на властта, т.е. доверието към нея. И тогава самото усещане, че няма значение как гласуваш, защото ще бъде същото каквото вече е било, се превръща от гарант на стабилността в точно обратното.
Хората искат да чуят ясни и разбираеми отговори на своите въпроси,
което предполага сблъсък на възгледи и предлагане на различни рецепти за лечение. А европейският мейнстрийм, в лицето на нерушимия блок“ на консерватори и социалисти, се стремеше всячески да тушира разногласията и да демонстрира консенсус, т.е. безалтернативност. Резултатът от това беше закономерен. На изборите за Европарламент, както и при гласуването в европейските страни, постигнаха успех онези, които говореха без увъртания. На първо място, това бяха националистите, които залагаха на картата за противодействие на миграцията, което пък на свой ред предполагаше укрепване на суверенитета. За тях беше ясно кой е врагът и какво трябва да се направи. На второ място, това бяха либералите, които бяха на коренно противоположни позиции, т.е. те бяха против протекционизма и твърдяха, че силата е в отвореното общество. И на трето място, това бяха „зелените“, които все по-активно експлоатираха темата за климатичните промени и страховете на жителите от развитите страни от неконтролируемото влошаване на комфорта на жизнената им среда.
Тези три гледни точки са ясни и всяка от тях има свои привърженици. В същото време крупните системни партии, колебаейки се около конюктурата, се стремяха да абсорбират всички теми, вълнуващи обществото и по този начин се обезличиха и загубиха доверие. Както пишат европейските коментатори,
новата епоха е глад за реална, истинска политика с борба на идеи за влияние върху умовете на хората.
Тоест легитимността вече не се обезпечава от факта, че „толкова хубаво си живеем, грехота е да се оплакваме“. „Прекрасният живот“ постепенно се руши и макар че Европа все още има огромна преднина пред другите страни, вече самите очаквания са променени. Сега те са определено негативни, дори ако всичко е наред. Работата не е в демагогията и номерата, които правят конкретните политици, а в общото усещане за променящия се свят, в който Европа се смалява и вече не влиза в групата на водещите играчи. За да се прекратят негативните очаквания, на политиците им трябват нова енергия и свежи идеи. Но у естаблишмънта няма нито едното, нито другото. За сметка на това, има утвърдени навици и майсторство. Противно на тях, новите, подрастващи политически сили са пълни с амбиции и предложения (друг е въпросът доколко са реализуеми), но те не могат да се похвалят с професионализъм и интелектуален багаж.
Затова днес Европейският съюз влезе в своеобразен клинч със себе си.
Перефразирайки Ленин, можем да кажем, че се създаде някаква революционна ситуация, но в обратна посока, „низините не могат, а върховете не искат да бъдат сменени“. Иначе казано, идващите от народа популисти, ако наречем събирателно така всички сили, които отразяват исканията на населението, нямат ясно разбиране какво да правят. А все още контролиращата политическата ситуация върхушка не иска да предприеме каквото и да било, за да излезе от задънената улица. Изходът може да бъде от различен характер. Има примери за това как новите сили рязко се вклиняват в мейнстрийма и му влияят, какъвто е случаят с Матео Салвини в Италия. Или пък обратното, системните партии получават втори живот, както стана след подалия оставка премиер Себастиан Курц в Австрия. Тоест бъдещето не е предопределено. Днес е ясно едно: докато Европейският съюз изживява всички тези вътрешни борби, което вероятно ще отнеме години, не си струва външните партньори да разчитат на ползотворно сътрудничество с него. На тях просто не им е до Европа.
Фьодор Лукянов, globalaffairs.ru
Превод: Никола Стефанов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram