Високопоставен френски администратор и политик, Анри Гено наскоро публикува книгата „Те искат да убият Запада“ (Ils veulent tuer l’Occident), в която пише, че си струва да помислим за идеала на цивилизования човек, формирал се в продължение на хилядолетия. В интервюто за atlantico.frq той обръща внимание на факта, че този идеал се руши под напора на идеологията на „новия“ свят и „новия“ човек, които съществуват извън пространството и времето.
– Последната ви книга „Те искат да убият Запада“ поставя въпроса за кризата в либералните демокрации, чиято последна проява във Франция е движението на „жълтите жилетки“. Как това движение се вписва в описаната от вас криза на Запада?
– В тази книга аз се опитвам да покажа, че беглият преглед на историята на западния манталитет ни позволява по-добре да разберем това, което ни очаква. В сегашния хаос Западът изглежда твърде слаб, въпреки материалната си сила, защото смътно си представя какво точно се стреми да защити. Сега е много важно да си спомним урока на Древна Гърция: „Познай себе си“.
Движението на „жълтите жилетки“ всъщност е проява само на един от късните симптоми на нравственото и психологическо състояние на нашите общества, които са заплашени да бъдат хвърлени в спиралата на неконтролируемото и лишено от каквито и да било правила и забрани насилие. Работата е там, че покрай проблемите за запазване на реда и борбата с агресивните екстремистки групи, които използват всички възможности, за да разклатят обществения ред, се очертава и по-сериозното явление, изразяващо се в ендемичния характер на насилието и търпимостта към неговите прояви, или даже неговото оправдаване от все повече хора, имунизирани в миналото срещу подобно поведение. Хората си позволяват да се увличат от тенденции, които само допреди няколко месеца им се струваха съвършено неприемливи. А това винаги е било предвестник на беди в историята на обществата. Полицията и жандармерията не могат да спрат тази епидемия, която се разпространява във всички западни общества и не се ограничава само до „жълтите жилетки“.
– На какво се дължи тази епидемия на насилие според вас?
– Епидемичното насилие е симптом на разлагане на цивилизацията или на подкопаване на цивилизационните устои на човека, т.е. на всичко това, което обикновено сдържа неговите дивашки пориви. Насилието на фона на кризата с „жълтите жилетки“ открехна капака на кутията на Пандора, пълна с гнева, фрустрацията и страданието на обществата, които вече са изтощени и започнаха да се пропукват.
– Макар че вашият подход включва и критика на либерализма като абсолютизиране на разбирането за него, вие виждате и по-дълбоките корени на този проблем.
– За да разберем по-добре по ръба на каква пропаст вървим, трябва да помислим за идеала на цивилизования човек, който в продължение на хилядолетия е формирала западната мисъл. Сега този идеал се руши под напора на идеологията на новия свят и новия човек, който е лишен от корени, намира се извън пространството и времето, не дължи нищо на миналото и не е длъжен нищо да научи от него. Всички ние обаче, дали осъзнато или не, сме част от стоящата по-високо от нас колективна, духовна, интелектуална и културна история. Ние носим в себе си този отпечатък.
– Какво представляват тези корени?
– Всичко идва от древните гърци, Рим, християнството, хуманизма, Просвещението… И от това, че ние живеем с това наследство. В частност имам предвид интелектуалната революция, за която сме задължени на Платон и философията му за монотеизма в религията. Тя издига в култ чистата идея за Бог и чистата идея за Истината, Справедливостта, Разума и Човека. Тя ни учи да разделяме духовното от светското, или както казва Свети Августин, „божият град“ от „човешкия град“. За тази интелектуална революция ние сме задължени на универсализма. Това беше великолепно завоевание на свободата на човека.
Но стремежът да се приравни света към чистата идея е свързан винаги с рискове. Така става например, когато в света се опитват да присадят идеята за идеалната конкуренция без пространствено-времево обвързване, където всичко е хлъзгаво, нестабилно и променливо, и на първо място, самите хора. Към този риск ни тласка европейската политика за конкуренцията или новата религия за свободна търговия, чиято цел още отсега е да подведе под общ знаменател всички икономически, социални, културни и санитарни норми, а също така да създаде идеални условия за движение на капитали, активи и хора. Но тук забравят, че стремежът да наложат този модел на реалния човек, убива живота и демокрацията, защото тогава правото на конкуренция и международна търговия стои над избора на хората. Или, както казват архитектите на новия свят, това защитава сериозните неща от „народните страсти“. В резултат на издигането в статут на вяра чистата конкуренция и свободната търговия, идеолозите на новия свят наложиха на хората глобализацията, като жертвена религия, която разтваря човека в потока от стоки. Но, колкото и да презират народните страсти, те в крайна сметка винаги напомнят за себе си.
– В книгата си казвате, че това не е валидно само за икономиката.
– Да, същото може да се каже и за превръщането практически на всички главни идеали на Запада в абсолют, независимо от това дали става въпрос за демокрация, човешки права или разум. Последствията от това могат да бъдат размити, но те не стават по-малко сериозни.
Ще отбележа също тревогата си от връщането на натурализма, който се подхранва от екологичния фундаментализъм, поставящ вълците и мечките по-високо от овчаря и овцете. На свой ред либералният фундаментализъм разглежда пазара не като конструкция на разума, а като неподлежащ на съмнение природен закон. Става дума за доведената до крайност идея за „невидимата ръка на пазара“. Но натуралистичният фундаментализъм прикрива факта, че природата не е хуманна, а е безпощадна. Тогава си задаваме въпроса, искат ли нашите общества да направят естествения подбор своя нравствена ценност? След всичко това, трябва ли да се учудваме на връщането на примитивизма и диващината? Стар закон на историята е, че всичко, което се довежда до крайност, поражда разрушителни или даже гибелни последствия. Днес в ъгъла на мозъка ни се е загнездила мисълта, че историята не означава нищо и следователно на нищо не може да ни научи. Идеологията на новия свят не е нищо друго освен стара идеология с ново начало. Не трябва да забравяме, че старата идеология не ни доведе до нищо добро.
– Както пишете в книгата си „дали за добро или за лошо, но живота ни го управляват идеите и чувствата“. Признавайки централната роля на идеите в сегашната обстановка на Запад, как ще определите причините за разрушаване на формиралия се след 1945 г. консенсус за държавния контрол върху либерализма в отговор на кризата от 30-те години?
– Западът си направи важни изводи от кризата през 30-те години, което ни даде едни славни тридесет години просперитет. Разбира се, в историческа перспектива това беше един непродължителен период от време, но той ни показа, че капитализмът може да бъде по-човечен и социален, без да бъдат подкопани творческите му сили. От началото на 80-те години Запада забрави тези уроци. Така например, ние отпуснахме поводите на финансите, макар че ни беше кристално ясно, че всички периодично възникващи финансови кризи се подчиняват на един и същ механизъм. Струва ми се, че причините за това се крият след 1968 г. в подема на либертарианския либерализъм, който впоследствие обхвана обществения живот от училището до икономиката. Паралелно с това, нещата се промениха, когато студентите от 1968 г. започнаха да заемат отговорни постове през 80-те години. Именно на възникналия тогава стремеж към пълна свобода в семейството, нравствеността, обществото, нацията и цивилизацията ние дължим загубата на корените, която породи кризата на идентичността, разрушаването на социалната и гражданска солидарност, балканизацията на обществото, комунитаризма и трибализма, тиранията на утилитарността и релативизма и отказа на икономиката от нравственост.
Всичко това отново вдъхна живот на старите противоречия на финансовия капитализъм, за чиито разрушителни за самия него последствия писа още Маркс. Ние забравихме даже най-стария урок, който лежи в основата на историята на капитализма от XIV век, а именно че няма процъфтяващ капитализъм без силна държава.
– В англосаксонските страни е прието да се говори за „основана на правила“ глобализация. Европейският съюз също се опира на правила. Всичко това говори за ролята на правилата в нашия живот. В какво се състои рискът от такъв подход и как той става източник на деполитизацията на нашите демокрации?
– Това е най-очевидното и най-опасно последствие от доведената до крайност тенденция към пълна свобода, която си поставя за крайна цел деполитизацията на икономиката и обществото и ликвидацията на държавата, като освен това се стреми да задраска от историята човешката воля и да включи всичко на автопилот. Европейският съюз е най-карикатурният случай в тази посока. Той се стреми да предвиди всичко предварително и да го кодифицира. Това доведе до хиперинфлация от правила. Самото явление не е причина, а следствие от идеологията на деполитизация. То лишава обществото от човечност, защото правилата нямат съзнание. Но то не може да разреши противоречието между няколко, в равна степен легитимни тревоги. Нахлуването на правилата в икономическия и обществен живот се съпровожда с отслабване на отговорността, защото за тяхното спазване отговарят независими ведомства, които не са длъжни да се отчитат пред никого. Управляващите забравят, че ако хората страдат и не могат да поискат от някого сметка за своите страдания, не им остава нищо друго освен да проявят сляпо насилие, когато решат да променят ситуацията. Ние вече сме много близо до това.
– По данни на Френския център за обществено мнение, поръчано от Atlantico, 41 на сто от французите казват, че са далече от духа на национализма, но точно такъв процент хора отбелязват, че му симпатизират. Как ви се струва, неизбежно ли е връщането на нацията, отчитайки политическите изменения на Запада през последните години, като се започне от Доналд Тръмп и се стигне до Брекзит и ситуацията в Италия? Дали връщането на нацията е синоним на връщане на политиката? И как би трябвало то да помогне, за да се справим с рисковете?
– Всички избори и изследвания в западните страни говорят за едно и също и то е, че все повече хора не се страхуват да говорят за близостта си до идеите, които наричат ту националистически, ту популистки. Усещането за унификация и увеличаването на социалното и културно неравенство възраждат стремеж към нацията, границите и корените. Този бунт против политиката, икономиката и правото без граници в пространството, против злоупотребата с религията, какъвто и да е той, е бунт на потиснатата идентичност и винаги е агресивен. А такава стратегия, която пренебрегва дълбоките причини за разкола и страданието и е доволна от противопоставянето на лагера на доброто (интернационализма) на лагера на злото (национализма), може да доведе до много лош резултат.
– До каква степен въпросът за нацията може да се „конкурира“ с европейското изграждане, което понякога ни представят като „широка Франция“ ? И какво въобще може да кажете за тази идея?
– През 80-те години Евросъюзът явно започна да се движи встрани от идеологията, историята и културата. Привържениците на тази доктрина не се отказаха от нито една лъжа, включително и тази, че нациите ще станат по-силни в една Европа, която всъщност планираше края им. Или, че „Европа ще бъде една по-голяма Франция“. Разбира се, че нашите партньори не желаеха това. Можете ли да си представите Германия или Швеция в някаква по-голяма Франция? Резултатът беше видим за всички: Европейският съюз, начинание на деполитизация и обезкореняване, извън времето и пространство, разрушава истинската Франция и истинската Европа, тази на европейската цивилизация, и я превръща в изкупителна жертва на световния безпорядък. Така ЕС подклажда агресия и тъмните импулски, на които твърдеше, че ще сложи край завинаги.
Превод от френски: Никола Стефанов
Гвасове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram