Три предразсъдъка за Путин, Обама и Китай

0
6
В наши дни е лесно да се излъжеш. Геополитическите турбуленции, икономическите кризи и социалните вълнения се редуват с такава скорост, че вече няма време да вземеш известна дистанция спрямо международните събития. В тази атмосфера на нестабилност някои идеи се вкорениха много силно в средите на експертите, както и в международното обществено мнение. Въпреки тяхната популярност, много от тези идеи са погрешни, подобно на трите предразсъдъка, които представям тук.

1. Владимир Путин е най-силният лидер в света

 

 

Засега, да речем. Но дали е трайна огромната власт, на която той се радва днес? Не, наистина. Руската икономика, чието здравословно състояние е крехко още отпреди конфликта в Украйна, отслабна още повече заради строгите санкции, наложени от САЩ и Европа.

Стойността на рублата падна на най-ниското си ниво, достигано някога, изтичането на капитали е значително (74 млрд. долара само през първото тримесечие), инвестициите са в мъртва точка, а икономическата активност е на забавен ход. Кремъл трябваше да сложи ръка на пенсионните фондове, за да задържи големите предприятия, които бяха на ръба на фалит, след като загубиха достъпа си до международните финансови пазари.

Петролното производство намаля, а новите инвестиции, от които зависи бъдещата продукция, спряха.

В друг план, войнственият мачизъм на Путин постави отново на сцената една организация, която бе на изчезване, и от която руският президент изпитва страх: НАТО. Потвърди се неуспехът на опита на руския лидер да спре сближаването между Украйна и Европейския съюз, тъй като парламентът в Киев и Европейският парламент ратифицираха споразумението за асоцииране.

Разбира се, Путин ще остане политически лидер от първостепенно значение, чиято дейност ще има международни последствия. В края на краищата той ръководи по автократичен начин една от най-големите страни в света и неговият национализъм му носи одобрението на руския народ. Само че неговата стратегия в икономически план, дипломатическите му отношения и вътрешната му политика са неудържими.

 

2. Обама се провали

 

 

Нивото на популярност на Барак Обама е два пъти по-ниско от това на Владимир Путин. Отказът на американския президент да се намеси военно, по-много по агресивен начин в Сирия, му донесе остри критики. На фона на неспособността му да получи подкрепата на Конгреса за приемането на необходимите закони, се разпространиха твърденията, че Обама е новак, който не умее да управлява властта; САЩ вече не са суперсила или вече не умеят да се държат като такава.

Има тенденция да се надценява властта на САЩ и именно това обяснява подобни твърдения.

Погрешно е да се смята, че Белият дом трябва само да реши да се намеси, за да се решат или смекчат проблемите. Това никога не е било вярно, дори и предшествениците на Обама (предишните американски президенти) да имаха по-голямо поле за маневри, отколкото днес. Светът се промени и властта вече не е това, което беше. Впрочем, от тази гледна точка, Обама се справя доста по-добре от това, което твърдят онези, които смятат, че длъжността му дава практически правомощията на супергерой.

 

3. Китай е следващата световна суперсила

 

 

Неизбежно китайската икономика ще бъде след няколко години най-голямата в света. Въоръжените сили на Китай нарастват също много бързо, както и авторитетът му на международната сцена. Той упражнява неоспоримо влияние в Африка, Латинска Америка и при азиатските си съседи. Способността на китайското правителство да провежда успешно големи инфраструктурни работи също е неоспорима, така както и невероятните му успехи в икономически и социален план. Ето защо мнозина наблюдатели смятат, че Китай ще бъде новата хегемонична сила през ХХI век. Аз не споделям тази гледна точка.

Китай има две лица: едното е индустриализирано и модерно със своите небостъргачи, глобализация и икономическа динамика; другото лице показва голяма бедност, огромни неудовлетворени нужди в сферата на жилищното настаняване, здравеопазването, образованието, достъпа до вода, електричество и т.н. Доходите на 48 на сто от населението, което живее в този беден и селски Китай, представляват една трета от доходите на техните сънародници в градовете.

Можем освен това да се изненадаме от факта, че въпреки добрата икономическа равносметка, китайското правителство показва известно чувство на несигурност. Като пример, бюджетът, който отпуска за вътрешната сигурност е по-голям, отколкото бюджета за отбрана. Тибет и провинция Ксинджианг, т.е. една трета от китайската територия, изпитват политическо напрежение, чийто израз са бунтове, които всеки път са жестоко потушавани от въоръжените сили на Пекин.

Впрочем китайското правителство стана шампион по контрол над информацията, цензурата в интернет и пречка пред свободния обмен на идеи. Подобен контекст пречи на иновацията, елементът, който е необходим за просперитата на една нация. Няма съмнение, че икономическата и политическа тежест на Китай на международно ниво ще нараства. Но от там да стане доминираща сила, има една крачка, която той вероятно няма да направи. Много е просто, през ХХI век нито една страна не може да играе тази роля.

Мойзес Наим е асоцииран член на Фондацията „Карнеги“ за международния мир. Пише статии за много издания, сред които „Ел Паис“, „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл Таймс“, „Вашингтон пост“. Преди идването на власт на Уго Чавес, той е министър на търговията и директор на Централната банка на Венецуела.

Превод от френски: Галя Дачкова

Автор: Мойзес Наим, slate.fr

Коментари от Фейсбук