Пиер Манан – Паскал Брюкнер: Най-лошият враг на Запада е самият Запад

0
153
Парламентарни избори 2021#

„Част от нашите елити, особено в Брюксел, иска смъртта на Европа в името на климатичната справедливост, на колониалния грях. Нека си припомним, че “голямата замяна” е първо идеал на ултралевицата, преди да бъде кошмар на крайната десница. Когато Ив Коше иска ограничаване на ражданията в Европа, за да приемем мигрантите, когато писателката Мари Дарийосек прогнозира, че човекът на бъдещето ще бъде светлокафяв и че “малкият бял” ще изчезне при повсеместното кръстосване, когато философът Ален Бадиу пожелава масова миграция, “за да не бъдем повече пленници на тази дълга западна и бяла история, която приключва”, те се борят открито за нашето постепенно заличаване. Но в отговор на това желание за изчезване е пламенното желание за възкресение от страна на народите. Упадакът не е неизбежен, това е проектът на едно влиятелно малцинство. Какво можем да отговорим на тази част от Стария свят, обзета от пораженчество, която иска да умре? Просто това: след вас. Ако искате да изчезнете, не се отказвайте. Но оставете другите да живеят. Съпротивата срещу нихилизма се организира: цивилизационното самоубийство не е опция!“.

Пиер Манан (вляво) и Паскал Брюкнер

Преди двадесет години рухнаха кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, а заедно с тях много интелектуални илюзии. Мечтата за вечен мир, за щастлива глобализация и за демократично сливане отстъпиха място на завръщането на трагичното.  Двадесет години по-късно талибаните отново са господари на Афганистан, а ислямизмът тържествува на няколко места по света. Има ли все още бъдеще Западът? Авторът на “Положението на Франция”, Пиер Манан*, се тревожи от евентуалния триумф на догмата, че няма народи с дълбоки културни различия, а само индивиди, носители на права. От своя страна, авторът на “Риданието на белия човек”, Паскал Брюкнер**, съжалява за чувството за вина на Запада, което води до цивилизационно самоубийство.

– Преди двадесет години бяха извършени атентатите от 11 септември. Как приехте тогава това събитие? Обърка ли то вашата интелектуална увереност?

Пиер Манан: – Помня много добре края на този ден и чувствата си към момента и в следващите дни. Първо, разбира се, изумление, но най-вече гняв и унижение: световният град беше поразен с дяволска сръчност и свирепост, аз също се чувствах засегнат и унижен, много исках престъплението да бъде наказано и обидата отмъстена и затова американците удариха силно онези, които току-що ги бяха нападнали. Те удариха силно, разбира се, но вместо да спрат дотук – придържайки се към законното възмездие, се заеха с неопределена акция, която двадесет години по-късно завършва със светкавично поражение. Никога американците не са замисляли, провеждали и приключвали толкова зле едно начинание.

След атаката, в желанието си да заличат обидата възможно най-бързо, те не отделиха време, за да оценят трезво ситуацията. Впрочем, колкото жестоко и унизително да беше, разрушаването на кулите близнаци не подкопаваше американската мощ и не променяше съществено баланса на силите. Но Имперската република, която след падането на Стената се почувства всемогъща, изведнъж се оказа уязвима. Тя изпита паника, която прогони с несъразмерно утвърждаване на правото и силата си и което най-сетне беше първата голяма паника през новото хилядолетие.

Паскал Брюкнер: – Атентатите от 11 септември ме ужасиха, без да ме изненадат. Вече бях видял в Сараево по време на войната пикапите, пълни с войници на исляма, завърнали се от Афганистан, с развети знамена. Муджахидините, въоръжени от ЦРУ срещу СССР, щяха да насочат пушките си срещу бившите си съюзници. От друга страна, бях поразен от коментарите на част от пресата, която приписваше на САЩ отговорността за тези атаки: Жак Дерида, но най-вече Жан Бодрияр, обясняваха много изкусно, че Америка, съсредоточила в ръцете си огромна мощ, си е получала заслуженото. “Другият”, в случая исляма, му нанасял заслужено наказание. Журналистка от Europe 1 ме попита дали кулите на Световния търговски център не символизират непоносимата арогантност за бедните народи. Нека си припомним, че през 2021 г. най-високата кула в света, Бурдж Халифа, се намира в Дубай. 11 септември бележи двоен повратен момент: роди се нов враг, но елитите се мъчеха в продължеие на петнадесет години да отрекат този враг. Схемата, която вече бях анализирал през 1983 г. в “Риданието на белия човек”, е следната: атакуват ни, следователно сме виновни. Жертвата трябва да се извинява за това, че е ударена. И накрая, абсурдният аргумент за “ислямофобията” послужи като идеологически компрес, за да бъде наложена забрана за всякаква критика на политическия ислям. Единствената функция на този термин е да направи религията недосегаема, докато християнството може да бъде потъпквано лесно без риск.

– Между 1989 и 2001 г. Западът повярва във възможността за вечен мир и универсална демокрация. Какво подхранваше тази илюзия?

Пиер Манан: – Страхът от войната се завръща, но засега “кучетата на войната” не са пуснати. Днес няма нищо, което да прилича не само на Първата или Втората световна война, разбира се, но и на Корейската или Виетнамската война. Нищо, което да прилича и на Кубинската криза. Но войната винаги е възможна и ние трябва да се подготвим за нея според естеството и степента на заплахата.

Вашият въпрос тясно свързва вечния мир и универсалната демокрация. Всъщност “голямата илюзия” от края на предишното хилядолетие се отнасяше главно до демокрацията, чиято последица беше мирът. Президентът Буш смяташе, че всички хора, бивайки равни и подобни, естествено желаят да се радват на облагите от този режим и че следователно целта на “демократизирането” на Близкия изток чрез решително прилагане на американската сила на няколко стратегически места, е едновременно желателно и изпълнимо. Този американски президент беше много непопулярен у нас, но като цяло той само приемаше на сериозно демократичната религия, която е наша. Всъщност французите и англичаните го имитираха в Либия с резултатите, които можем да констатираме.

“Хуманитарната намеса” обобщава илюзиите на периода. Уверени в нашата доброта и компетентност, ние настоятелно искахме “другите” послушно да се съобразяват с желанията ни. В името на равенството и човешкото подобие, ние изведнъж проявихме смазващо и унизително превъзходство над тях. Ние действаме в името на човечеството, защо биха ни се съпротивлявали? Щяхме да повтаряме, че “човекът е културно същество”, но да действаме така, сякаш “тяхната” култура е досадна дреха, която ще изоставят веднага щом видят нашите самолети да се появяват в небето им или нашите кораби на техните брегове.

Така че “хуманитарната намеса” и приемането на безусловния факт на имиграцията са двете лица на една и съща представа за човечеството: различията между хората – режими, религии, нрави и т.н. – нямат никакъв дълбок смисъл, те са повърхностни случайности, под които живее или очакваме да живее този, когото добре познаваме, единственият, когото искаме да познаваме – индивидът, носител на права. Тогава да ги бомбардираме у тях или да ги приемем с отворени обятия у нас, е един и същ подход, който трябва да накара да се прояви у тях този, който прилича на нас.

Паскал Брюкнер: – През това сладникаво десетилетие ние живеехме в неолибералната приказка: икономиката и просперитетът ще осигурят щастието на човешкия род, ще приспят войнствените страсти, ще превърнат фанатика в приятел на толерантността. Марксизмът беше изхвърлен на сметището на историята, идеологиите бяха мъртви. Сторете място на меката търговия и сметкаджийския дух. Резултатът: през 2021 г. комунизмът е жив в Югоизточна Азия, Китай, Куба. Над 1,5 млрд. души все още се позовават на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин. Не е зле за труп! И накрая, войната се завръща навсякъде, джихадизмът тържествува в Африка, Централна Азия, Русия напада съседите си, християните в Ориента живеят в прогресивно изтребление, наркокартелите заливат с кръв Латинска Америка. Вечният мир, обещан през 1989 г., странно прилича на морга. Европа вече не вярва в злото, а познава само недоразумения, които могат да бъдат разрешени чрез консултации. Ако ние сме учтиви с враговете си, те ще бъдат учтиви с нас. Тя не обича и историята: това е кошмар, от който едва излезе, първо през 1945 г., после през 1989 г. Европа иска да бъде една голяма Германия, която да признае греховете си и да прави бизнес. Без силна и възпираща армия, без свобода, без демокрация.

– Пиер Манан, вие сте изучавали историята на европейската нация. Двадесет години след 11 септември, смятате ли, че тя се завръща?

Пиер Манан: – Важното е да уловим историческата динамика. От ХVI век Европа все повече налагаше своя ред на света. Докато европейските нации засилваха и усъвършенстваха вътрешния си ред и формираха рамката за разгръщането на  индустриалната и демократичната революции, Европа упражняваше своето господство над останалия свят. Европа беше концерт от нации, които образуваха световна империя спрямо останалия свят. Езикът на “ценностите” не признава вътрешната връзка между това, на което продължаваме да се възхищаваме, техническия и политически прогрес, и това, което сме решили да презираме, упражняването на силата и господството. В модерната нация, както и в античния град, усилието да се въведе народа в общото нещо беше изумителен източник на енергия. Нациите, способни да овладеят процеса, постигнаха такова превъзходство на уменията, че неудържимо бяха въвлечени в тази “подялба на света”, за която не знаят как да се извинят днес. Те не само, че вече не искат да упражняват сила навън – и умишлено се лишават от средства за това – но дори се отказват от онази вътрешна сила, която позволява на една човешка група да се формира, решавайки сама за себе си.

– Паскал Брюкнер, вие подкрепяхте войната в Ирак през 2002 г. Двадесет години по-късно хаосът в Близкия изток е пълен и талибаните взеха властта в Афганистан. Смятате ли днес, че правото на намеса беше грешка?

– Това беше грешка и аз я признах във “Фигаро” година по-късно. Основната грешка беше на гражданския администратор на Ирак Пол Бремър, който извърши непоправимото: разбиването на армията на Саддам ден след падането на диктатора, което предизвика яростта на личния състав и офицерите, много от които след това щяха да отидат на служба при “Ал Кайда” и “Ислямска държава”. Един нюанс обаче: краят на режима на Саддам бе приветстван от огромното мнозинство от населението, 60% шиити и 20% кюрди. Само сунитите се почувстваха лишени от своя защитник. Обречена ли е всяка намеса? Не мисля така. Но Америка на Буш сгреши, че разпръсна и подхрани прекомерни амбиции, които днес завършват с фарс. Тя искаше да изгради в Багдад и Кабул мигновена демокрация, като едноименното разтворимо кафе, без да отчита манталитета, който съпътства този режим. Трябва да удариш противника и да си тръгнеш, оставяйки на местните сили грижата да намерят политически решения. Обратен пример: Западът не се намеси в Сирия, Обама се отказа, само Русия подкрепи безскрупулно смъртоносния режим на Башар и тази деветгодишна война беше най-гнусната през новия век и за двете страни. От четиридесет години Америка губи всичките си войни и проявява безсилието на свръхсилата. Тя радва враговете си и отчайва съюзниците си. Кой все още може да вярва дори и малко на думата ѝ? Джихадистите по целия свят ликуват след падането на Кабул. Моето убеждение? 11 септември ще започне отново, това е лицето на нашето бъдеще.

– Според вас последните двадесет години години бяха ли поражение за Запада?

Пиер Манан: – Европа, САЩ и Канада все още се радват на завидно положение. Искаме да вярваме, че то се дължи на нашите “ценности” и начин на живот. То се дължи най-вече на това, което е останало от възхода, постигнат през вековете на европейската империя – по-скоро на това, което бяхме, отколкото на това, което сме – и, разбира се, на защитата, осигурена безвъзмездно от американската империя. Въпреки нарастващите си съмнения в надеждността на тази защита, Европейският съюз отказва да изгради надеждна европейска отбрана: когато от повече от половин век повтарят, че ще направят нещо, това означава, че не искат да го направят. Само Великобритания и Франция все още успяват да съхранят армия, достойна за това име. За колко време? Засрамени и смутени, че са господствали над света, европейците решиха да му се предадат, отваряйки се безрезрезвно за движението на потоците – стоки, капитали, хора. Несъмнено сме заемали твърде много място, време е да се отдръпнем… Това е основата на културата на отмяна (cancel culture), от която се преструваме, че сме възмутени.

Паскал Брюкнер: – “Никоя сила не може да унищожи духа на един народ, нито отвън, нито отвътре, ако той вече не е безжизнен, ако вече не е изсъхнал”, казваше Хегел. Най-лошият враг на Запада е самият Запада, омразата, която изпитва към собствените си постижения. Досега само Европа се отдаде на това механично изобличаване на варварството; Америка, вече в плен на война на културите, която би могла бързо да се изроди в гражданска война, се присъединява към нея, поне вляво от Демократическата партия, започвайки да пренаписва собствената си история. И от двете страни на Атлантика амбулантните търговци на позора бързо се множат: те искат да ни убедят, че западният свят е дехуманизираща машина, която е поставила планетата на колене, като я е разрушила.

Да се родиш европеец означава да носиш цял товар от пороци и грозотии, да признаеш, че белият човек е посял траур и разруха навсякъде, където е стъпил. Да съществува, за него означава първо да се извинява, според нашите флагеланти. Жестокостта е бяла, както ни казват нашите “антирасисти”, бяла, а не черна или азиатска: белият човек е генетично предопределен да убива, да ко̀ли, да плячкосва, да изнасилва. Оттук и изумителната безсмислица: единствените култури, които са се разграничили от собственото си варварство, които са измислили антиколониализма, антирасизма и са заклеймили търговията с роби, са именно тези, които са обвинени в същите тези злини. Нека си припомним този факт: Европа не е измислила робството, тя е измислила неговото премахване. Първата страна, която го забрани, беше Португалия през 1761 г., последвана от Дания и Норвегия през 1782 г., последната беше Нигер през 1999 г., която го криминализира през 2003 г. Но нека си припомним, че имаше три вида търговия с роби, източната, която започва през VII век, африканската и атлантическата, която все още е табу. Вече дори нямаме право да се радваме на прогреса си, само правото да посипваме главите си с пепел. Само онзи, който изобличава злините си, е заклеймен като престъпник: Русия реабилитира Сталин, Китай почита Мао Дзедун, Турция отрича геноцида над арменците и асиро-халдейците и мечтае само да довърши работата, но виновните сме ние!

– 11 септември сякаш подкрепи тезата на Самюъл Хънтингтън за “сблъсък на цивилизациите”. Двадесет години по-късно, сблъсъкът между исляма и Запада изглежда ли ви повече или по-малко актуален?

Паскал Брюкнер: – За щастие, ислямът не е монолитен, а разделен и множествен. Сблъсъкът не е между исляма и Запада, а вътре в исляма между консерваторите и реформистите. Нека не пренебрегваме нетърпението за свобода вътре в арабо-мюсюлманските общества: напредъкът на атеизма, тайните покръствания или просто религиозното безразличие се увеличават. Ориентът също бе засегнат от голямото обещание на Просвещението. Трябва навсякъде да се помага на тези мъже и жени, които се борят за правото си да вярват или да не вярват. Блажени са скептиците и вероотстъпниците, които искат да охладят горещата река на вярата. Завоевателният ислям е по-слаб, отколкото си мислим; ние сме по-силни, отколкото смятаме.

Пиер Манан: – От основаването си преди четиринадесет века ислямът е бил най-постоянно и радикално противопоставящата се на Европа човешка група. Именно заради това днес той е обект на такава снизходителност в една Европа, която преди всичко не иска да се разпознае, нито да прилича на себе си. Реториката за “сблъсъка на цивилизациите” е повърхностна. Ислямът не просто е друга религия или друга цивилизация. Ислямът се определя и изгражда срещу юдаизма и християнството, срещу еврейските и християнските писания. Той възнамерява да възстанови истината, разкрита на Авраам, Мойсей и Иисус, но изкривена и предадена от евреите и християните. За исляма всички хора се раждат естествено мюсюлмани. За християнството да бъдеш християнин е резултат от избор на свобода – на покръстване. “Постхристиянска” Европа все още живее с този свободен избор на душата, от която твърди, че се е освободила. Основният въпрос между Европа и исляма не е въпросът за демокрацията или за секуларизма, нито този за “нравите”. Той касае въпроса за душата.

– Тероризмът, миграционните кризи, после кризата с Covid доведоха до значително намаляване на свободите за целите на здравето и сигурността. В крайна сметка, не беше ли западният режим на либерална демокрация, прочутият “свободен свят”, режим за спокойни времена, обречен да изчезне веднага щом историята започне да се вълнува? Ще просъществува ли толкова дълго здравният пропуск, колкото скенерите на летищата?

Пиер Манан: – Непрекъснатото стесняване на свободите в нашите страни е доказан, но загадъчен факт. Самите членове на различните области на дейност и живот се наблюдават и издават едни други. Нека опитаме една хипотеза. В социалното общуване ние непременно трябва да отчитаме своите качества и различия. Във всяко взаимоотношение почти винаги се намесва това, което Русо нарича “неравенство на доверие и авторитет”. Религията на равенството и човешкото подобие обаче толкова ни е завладяла, че искаме да изгоним и последната следа от неравенство от всичките си взаимоотношения. Можем да постигнем това, само като напълно и окончателно обездвижим всеки социален живот. Активистите могат да кажат, че са жертви или да говорят от тяхно име, засега те претендират за “неравенство на доверие и авторитет”, от което твърдят, че искат да ни осовободят. Тяхната тирания е абсурдна, но и обезсърчаваща, защото равенството, което беше принципът на модерното общество, се превръща в своята противоположност, в задържащ и безплоден принцип.

Паскал Брюкнер: – Пандемията нанася фатален удар на модерното високомерие: науката и медицината не могат да излекуват всички болести. Този абсолютен скандал – “нелечим” е единствената мръсна дума в нашия език -, ние изразяваме в термините на потъпкани свободи, заговор на лабораториите или управниците, докато става въпрос за граница на нашите способности. Противно на онова, което някои хвалипръцковци разпространяват, ние сме прави да се страхуваме и да искаме да се защитим, дори ако трябва да внимаваме за винаги възможните злоупотреби. Здравната сигурност е първото условие за свободата. Големият залог според мен не е там. Част от нашите елити, особено в Брюксел, иска смъртта на Европа в името на климатичната справедливост, на колониалния грях. Нека си припомним, че “голямата замяна” е първо идеал на ултралевицата, преди да бъде кошмар на крайната десница. Когато Ив Коше иска ограничаване на ражданията в Европа, за да приемем мигрантите, когато писателката Мари Дарийосек прогнозира, че човекът на бъдещето ще бъде светлокафяв и че “малкият бял” ще изчезне при повсеместното кръстосване, когато философът Ален Бадиу пожелава масова миграция, “за да не бъдем повече пленници на тази дълга западна и бяла история, която приключва”, те се борят открито за нашето постепенно заличаване. Но в отговор на това желание за изчезване е пламенното желание за възкресение от страна на народите. Упадакът не е неизбежен, това е проектът на едно влиятелно малцинство. Какво можем да отговорим на тази част от Стария свят, обзета от пораженчество, която иска да умре? Просто това: след вас. Ако искате да изчезнете, не се отказвайте. Но оставете другите да живеят. Съпротивата срещу нихилизма се организира: цивилизационното самоубийство не е опция!

* Философ, ученик на Реймон Арон, почетен изследователски директор във Висшето училище по социални науки (EHESS), Пиер Манан се е посветил на изследването на политическите форми – племе, град, империя, нация – и на политическата, интелектуална и религиозна история на Запада. Някои от неговите книги са класики: “Интелектуална история на либерализма” («Histoire intellectuelle du libéralisme») и “Метаморфозите на града” («Les Métamorphoses de la cité»).

** Писател и философ, Паскал Брюкнер, член на Академията “Гонкур”, е автор на множество романи и есета, по-специално за западната вина: “Въображаем расизъм: свадата за ислямофобията” (Un racisme imaginaire: la querelle de l’islamophobie») и “Един почти идеален виновник: изграждането на бялата изкупителна жертва” («Un coupable presque parfait: la construction du bouc émissaire blanc» ), породили оживен дебат.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: Гласове

реклама