Логиката на този тип управление е в създаването на ресурс от болка, безпокойство и страх, от който се извличат ползи
„Пред всяка държавна, а защо не и частна (болница – бел. ред.), да се направи такъв фургон. Да се взимат бързо пробите, да се закарват хората, бързо да се диагностицират заразен, болен. Освен това НОИ и Министерството на здравеопазването имате хотелски бази във всички региони. Там може да се настаняват хората много по-красиво, много по-удобно. 20 – 30 бази има. Вместо да притискаме само болниците – хайде в санаториумите. Мутафчийски, Балтов, Ангелов. Всички тези доктори, които имат име, професори, трябва да са пред болниците. Да посрещат, да помагат.“
Това беше отговорът на властта в лицето на премиера Борисов на лавинообразно натрупалите се свидетелства за хаоса с приема в болниците на тежко болни пациенти със симптоми на COVID и рухналата система на спешната помощ в столицата. Също през седмицата излезе и проучване на „Галъп интернешънъл“, в което 76% от анкетираните изразяват страха си, че при нужда няма да могат да разчитат на здравната система, и смятат, че ще бъдат оставени на произвола на съдбата.
Мнозина вероятно са се забавлявали с „екшън плана“ на премиера, разсъждавайки логично за стигането до критичната ситуация, взела и жертви. Липсата на фургони пред болниците не е сред причините хората с вече излязъл положителен тест и развили сериозни симптоми да бъдат оставени на нещо, доближаващо се до естествения подбор. И да, както здравният министър Костадин Ангелов в стил „тъй вярно, г-н премиер“ нареди до петък, 6 ноември, да изникнат фургони пред всяка държавна болница, въобще няма да е изненада, ако споменатите доктори с имена и професори – Мутафчийски, Балтов и самият министър, поемат фургонни дежурства пред телевизионните камери.
Логиката на този вид управление е, че страданието и страхът са ресурс за обогатяване на олигархичната власт.
Лошите са другите
Преди време известният американски историк Тимъти Снайдър от университета в Йейл, специалист по Източна Европа и тоталитаризма, изнесе в youtube четири минилекции, послужили за основа на книгата му „Пътят към несвободата“. Една от тях е посветена на „садопопулизма“ – въведен от Снайдър термин за това как една държава може да бъде управлявана, и то дълго, без някакви реални, консистентни и предвидими политики, а чрез създаване и използване на болка и страх.
Той описва олигархията като орган, съставен от много малко хора, които управляват останалите чрез садопопулизъм, което е различно от популизма. Това са политики, които умишлено са предназначени да предизвикват страдание. Така създавате ресурс от болка, безпокойство и страх, който след това се насочва срещу други. Логиката на садопопулизма е, че болката е ресурс. Влизате във властта, като обещавате на хората неща, както при традиционния популизъм. Но след като вече сте на власт, умишлено карате хората да страдат. След това разказвате как тяхната болка е по вина на „другите“ и извличате полза от това. Начинът, по който политиката работи в този модел, е, че правителството не решава вашите проблеми, а обвинява за тях опонентите си. В същото време управлението на правителството е безупречно. То може да продължи да трупа власт – хората с готовност ще се откажат от претенциите си към нея, стига да вярват, че тя притежава силата да накаже лошите, които рушат всичко, обяснява историкът.
„Това се знаеше, че ще дойде. Целта беше да няма правителство. Целта беше да няма бюджет, да няма финанси. България да колабира. Не им се получи на нашите опоненти. Няма да подадем оставка и ще изведем държавата от кризата. Народът ни повярва, продължава да ни държи първа политическа сила, защото само на нас има доверие, че можем да ги измъкнем в кризата“, беше другият ключов момент в изявлението на премиера Борисов във връзка с хаоса с лечението на сериозно пострадали от коронавирусната инфекция хора.
И не само опонентите на властта в страната са виновни: „За съжаление моите колеги в Европа, като им говорих, не искаха, не пожелаха да вземем мерки; всичко това щеше да е много, много по-лесно за нас. Беше им лесно лятото, когато ние най-правилно управлявахме кризата и масово пуснахме да се развие вируса. Помните тогава колко народ мина без тежки последствия. Тогава те затваряха…“
Страданието е ресурс
Фашистите от ХХ век като Хитлер и Мусолини искаха власт и без да се обогатяват като крале, пише още Снайдър. Популистите от XXI век, от друга страна, искат и богатство, и власт. Това създава предизвикателство за правенето на политики, които са в интерес на хората – да подобряватт здравето и благосъстоянието им. Според експерта олигарсите, които искат да контролират цялото богатство на нацията, не могат да водят такива политики, защото биха позволили на по-ниската и средната класа да се издигнат, така че други могат да оспорят правото им на цялото богатство и ресурси.
Едва ли е нужно да се припомнят обещанията, с които трите правителства на ГЕРБ идваха на власт. Заедно с парите на данъкоплатците през изминалите години те управляваха и огромни средства, дошли в ръцете им от програмите на ЕС. Поучително четиво в този смисъл е анализът на социално-икономическото развитие на България през последните 10 години, с който правителството кандидатства за европейските средства от новия програмен период. След всичките усвоени милиарди това е разтърсващо описание на държава с изостанала икономика, лоша инфраструктура, прахосническа енергетика и бедно, зле образовано и с най-висока смъртност от болести население.
Преди седмица Борисов припомни пак тежкото наследство, което бил получил от КТБ и „Белене“, при все че сам обяви атомната централа за приоритет, а за вторичното разграбване на банката не каза и дума.
Просто е. Политиките, които създават страдания, обогатяват властта, докато тя обвинява за тях „враговете“, казва Тимъти Снайдър. Как хората могат да се хванат на нещо толкова тъпо? За хората, които живеят в страх, това изобщо не е тъпо, отговаря историкът.
от Румяна Червенкова
Капитал
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram