Роденият на 7 май Пеньо Пенев: На тоя свят за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!

0
368

ПЕНЬО ПЕНЕВ – поет и журналист е роден на 7 май 1930 г. Известен е като „Поета с ватенката”. Работил е във в. „Димитровградска правда“. Бил е редактор във в. „Стършел“. За пръв път печата през 1947 г., но поради липсата на „пробивност“ и „адаптивност“ остава встрани от издателствата, където за негова сметка шестват посредствеността и партийната лоялност. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956), „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“(1959) и „Стихотворения“ (1961, посмъртно). Разочарован от социалистическата действителност, се самоубива в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №18 на хотел „Москва“ в Димитровград. През 1970 г. общината в Димитровград учредява Националната литературна награда „Пеньо Пенев“.

„Нашият спомен гроб няма, нашите сълзи нямат сестри!”

„Сит е на думи светът!”

„Ако изгубиш пари – изгубил си нищо! Ако изгубиш чест – изгубил си нещо! Ако изгубиш вяра – изгубил си всичко!”

„Душата ми не е модерен ресторант, за да голяят в нея разни дами. Не искам аз тъй гордия талант да похабя в разни лични драми.”

„На тоя свят за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!”

„Към бреговете на нови столетия ний сме едно поколение-мост!”

„Човекът е човек, когато е на път!”

„Не мечтая безсмъртие и пътища леки, а ватенка топла за зимния ден.”

„Запад, сложи си монокъла и виж колко богата е мойта страна!”

„Добре, че има детство, което да твърди, че хората не се раждат зли на този свят. В живота правех зигзаги, та нали и морският бряг е на зигзаг.“

 –

Когато се наливаха основите

Ще догоряват залези и хора,

и спомени, и чувства, и мечти:

ще отцъфтят салкъмите на двора,

вечерник в клоните ще зашепти.

Живота своето от нас ще вземе

и весело ще пей като капчук,

когато за наследници след време

ще дойдат нашите потомци тук.

Сърцата си пак в песни ще разказват

и пак ще вият птичките гнезда,

и все така на майчината пазва

ще грее златна рожбица звезда.

Ще има пак синчец и теменуги

и погледът им син ще бъде пак –

но хората ще бъдат вече други

и друг – денят на бащиния праг.

Дали ще им разкаже с памет свежа

историята или ще мълчи

как избуяваше у нас надежда,

поливана от плачещи очи…

Как в път, омълнен с бойни урагани,

последна бомба сменяхме с кураж,

как после из кофражи радостта ни

израстваше етаж подир етаж…

Как двадесет и пет годишни бяхме,

а нашата коса се посребри,

как не за дребно щастийце вървяхме

по първата роса в зори…

Потомци, вий напразно ще се ровите,

докрай едва ли ще узнайте вий,

когато се наливаха основите –

какъв живот живяхме ний!

О, колко трудности за нас дойдоха!

Завидна беше нашата съдба!

Ний не живяхме дни, епоха –

борба живяхме ний, борба!

Жребий

 Знам, няма и не вярвам в орис,

но вечна болка пари в мен.

Сърцето ми е пълно с горест –

за горест сякаш съм роден,

Преминал в жажда през пустини,

чист извор нийде не съзрях. –

На двадесет и шест години

аз цял век вече изживях.

Горчилка пих, горях в тревоги,

интрига дните ми смрачи –

затуй и плачещи, и строги

сега са моите очи.

Ех, младост! – всичко преживяла,

вървяла в мрак и светлина,

на цял свят горестта събрала –

ти само радост не позна!

СКИФ бг

Коментари от Фейсбук