Много неща се изписаха преди появата на последния филм на Кристофър Нолан, а след премиерата му на 17 юли дискусиите около него, уви, са далеч по-интересни от самия филм. Защото „Одисея“ извършва най-големия грях в шоубизнеса – скучна е.
Холивуд обаче толкова много се вманиачи в легендата за себе си и неколцина режисьори и актьори, че всяка посредствена лента бива широко обявявана за шедьовър, а екипа ѝ за гении. След което се цитират статистически данни колко била гледана, без да се споменава, че често пъти бюджетът за маркетинг варира от 1/3 до пълната стойност, за да могат да ни втълпят, че това е най-добрата кино творба от „Кръстникът“ насам още преди да е излязла. Един наистина добър филм няма нужда от толкова агресивна и мащабна ПР кампания. В случая 125 от общо 375 милиона долара.
Друга солидна част от парите отиват за заплащането на актьори-мечки, които привличат публика не с таланта си, а с огромната си и безкритична фен база в социалните мрежи, не защото са подходящи за ролята или дори добри като артисти. Зендая е най-яркият пример от последните години, но такъв е случаят и с Педро Паскал, Том Холанд и няколко други лица. В случая шестима получават около 30-35 милиона долара, а целият останал актьорски състав от стотици души – не повече 6 милиона. И дори това се изтъква като вид скромност, тъй като желаели Нолан да ги режисира.
Колкото до самата „Одисея“, нищо в нея не е направено както трябва. Като започнем от снаряжението, купено сякаш от „Джъмбо“, минем през изцяло металните рицарски брони на великаните, батманските доспехи на Агамемнон, постно изглеждащата Троя и стигнем дори до природните гледки, които приличат на скандинавски и шотландски пейзажи – нищо визуално в този филм не ни насочва, че действието се развива в Древна Гърция.
Като по команда защитниците на „Одисея“ и стотиците други примери от индустрията, щом чуят този аргумент, веднага скачат подигравателно: „Хе, хе, то има циклопи, той се загрижил за историческата достоверност“. Първо, „Одисея“ е полу-митичен текст. Второ, той е ситуиран в определен исторически контекст. Трето, киното има и образователна функция, не само развлекателна. Четвърто, дори фентъзито и фантастиката имат определена атмосфера и вътрешни закономерности. Иначе какво пречи на Гандалф да застреля Саруман с „Калашников“? То има дракони и елфи, вие за един автомат сте се загрижили.
Ситуацията обаче е може би най-лоша при самите диалози, които съвсем спокойно можеха да се провеждат в центъра на Ню Йорк между 8-класници. Което осъзнаваме, че може би е нивото на масовия американски (уви, вече и на българския) зрител. Макар да не очакваме оригинал на гръцки, малко прекалено идва войниците да отговарят на Одисей с „да, сър“, а Пенелопа да призовава женихте да си устроят „парти“. Подобни примери са много, като речевата стилистика прилича на опит да се говори за Гърция и Омир на публика, която през живота си не е чувала за нито едно от двете освен благодарение на „Пърси Джаксън“ и „Богът на войната“. Венецът на диалозите е, когато Одисей прокламира края на Бронзовата епоха: термин, който е измислен през 1836 г. от датския антиквар Кристиан Юргенсен Томсен.
Преди време самият Мат Деймън (който е в главната роля) заяви, че „Нетфликс“ иска филмите да преразказват „сюжета три или четири пъти в диалога“, защото зрителите са на „телефоните си, докато гледат“. Иронично е, че „Одисея“ прави именно това: всеки герой, всяка сцена биват обяснявани неколкократно като за идиоти, докато актьорите описват с думи, случващото се на екрана.
Така например Телемах (в ролята доста посредственият Том Холанд) няколко пъти заявява, че иска да отиде да разговаря с Менелай, за да разбере съдбата на баща си. Накрая отива в двореца му, оттам му показват и изричат кой е царя и да седне до него. Той сяда до Менелай. Менелай го поглежда и обяснява на гостите си, че сигурно знаят кой е и няма нужда от представяне. Само за да може след няколко реплики да изтресе ни в клин, ни в ръкав: „Аз съм Менелай, брат на Агамемнон, съпруг на Елена, чието лице изпрати 1000 кораба на война“. Или нещо от този сорт.
Нека не пропускаме и моментите, когато накрая на филма по време на битка един от злодеите хвърля мечове, щитове и копия на женихите, „биещи се“ с Одисей. И сякаш публиката е сляпа, Робърт Патинсън извиква всяко едно от тези действия.
Актьорите без 1-2 изключения театралничат ненужно, сякаш са излезли от български сериал, а персонажите са плоски и не търпят никакво развитие на личността си. Дори самият Одисей, който се предполага, че трябва да потегли опиянен и арогантен от победата в Троя, за да извърви пътя до болката и вината – от самото начало е посърнал и кисел, без ясна идея защо изобщо поема на път.
„Одисея“ се вписва в дълга поредица ленти от последните години, провъзгласени за шедьоври, но реално без никакъв отпечатък върху съвременното изкуство или поп-култура. Точно както „Опенхаймер“ на Нолан, или „Наполеон“ на Ридли Скот. Или „Аватар“-ите на Джеймс Камерън. Или новите „Междузвездни войни“ на „Дисни“. Или новият „Гладиатор“ пак на Ридли Скот. Или „Мегалополис“ на Копола. Общият им бюджет за маркетинг и реклама равняващ се на близо 2 милиарда долара.
Сравнете всяко едно от тези заглавия с „Троя“, „Небесно царство“, „Гладиатор“, първите 6 „Междузвездни войни“, „Властелинът на пръстените“, „Карибски пирати“, „Последният самурай“ и т.н., за да видите огромната разлика в качеството на диалозите, играта, костюмите, атмосферата и дори музиката. Дори „Интерстелар“, „Генезис“ и трилогията за Батман на Нолан.
А фактът, че актьорският състав за екранизацията на една от може би 10-е основополагащи творби на европейската цивилизация е пълен с чернокожи, индийци, азиатци и трансджендър за цвят – е чисто и просто подигравка. Нищо повече, нищо по-малко. Екипът не спря да критикува и осмива Омир в интервюта, че бил расист и женомразец, както и да обвиняват в същото всеки, понечил да е недоволен, че се изплюват в лицето на културата и историята му.
Това е и причината да напиша този – може би – зле скалъпен текст за един – категорично – зле скалъпен филм. Защото той е черешката на тортата в културната война, която се води от поне 15 години насам. Война, която започва да се разлива в политиката, обществото и дори икономиката.
Не е случайно, че киното е използвано като инструмент за пропаганда от Нацистка Германия преди и по време на Втората световна война. А след това от техните врагове, водени от влиятелния еврейски интелектуалец и племенник на Зигмунд Фройд – Едуард Бернайс – който измисля термина ПР, за да замени „пропаганда“. Но това е друга тема, не ли?
Калоян Константинов, Нюз бг
Последвайте ни и в Телеграм