Скандалът около студиото за лазерна епилация G Point в Казанлък започна с натискане на „REC“, но правосъдието изглежда остана на „PAUSE“. Жени от града разбраха, че по време на интимни процедури са били заснемани без знанието им, а кадрите са се появили в интернет. Не защото те са ги публикували, а защото някой е решил, че телата им са съдържание.
Според публично известната информация снимките са от октомври 2023 г. Самото дружество заяви, че в обекта е било открито нерегламентирано записващо устройство, което впоследствие е премахнато. Случаят стана обществено известен на 3 февруари 2026 г., а на следващия ден Районната прокуратура обяви, че се самосезира и възлага проверка със срок до два месеца.
Днес е 23 юли 2026 г. Не два месеца, а почти шест. Срокът, който прокуратурата сама определи, отдавна е изтекъл. Законът допуска удължаване на проверки и разследвания, когато това е необходимо за събиране на доказателства. Но когато публично обявеният срок е останал далеч назад, а обществото не разполага с никаква информация за процесуален резултат, възниква усещането, че единственото, което се движи с необходимата скорост, са прессъобщенията.
Допълнително впечатление остави реакцията на самото дружество, което обяви, че назначава вътрешна проверка. Звучи успокояващо, но вътрешната проверка не е процесуално действие по Наказателно-процесуалния кодекс. Тя не установява наказателна отговорност, не събира доказателства по реда на закона и не замества държавното разследване. Ако е била предприета, за да установи истината, обществото има основание да знае какъв е резултатът. Ако обаче е останала единствено медийно изявление, предназначено да овладее кризата за няколко дни, тогава тя не е била проверка, а инструмент за управление на публичния образ. И до днес никой не знае как приключи тази вътрешна проверка. Имало ли е констатации? Установено ли е кой е поставил устройството? Или проверката приключи точно така, както започна – с едно прессъобщение.
Така възниква въпросът не кой е поставил камерата, а какво направи държавата, след като обществото разбра за нея. Защото бизнесът очевидно не е спрял. Студиата работят, рекламират се. Само разследването сякаш е поставено на режим „лазерна епилация“ – толкова безболезнено и безшумно, че обществото трудно разбира дали изобщо се случва.
Продължаването на дейността на едно дружество не доказва извършено престъпление. Никой не може да бъде обявен за виновен без влязла в сила присъда. Това е същността на презумпцията за невиновност. Но има и друга страна на правовата държава. Конституцията защитава личния живот и забранява фотографирането, филмирането и записването на гражданите без тяхно знание извън предвидените от закона случаи. Европейската конвенция за правата на човека защитава правото на личен и семеен живот. GDPR изисква личните данни да бъдат обработвани законосъобразно и при гарантирана сигурност. Наказателно-процесуалният кодекс задължава разследващите органи да извършат пълно, всестранно и обективно разследване в разумен срок.
Това не са текстове в нормативни актове. Това са задължения. И когато държавата не успее да убеди обществото, че ги изпълнява своевременно, започва да се ражда усещането, че институциите не защитават пострадалите, а единствено собственото си мълчание. След почти шест месеца обществото има право да знае поне дали проверката е приключила, дали е образувано досъдебно производство, дали има привлечени обвиняеми, дали са изследвани всички електронни устройства, дали е установен начинът, по който файловете са стигнали до интернет, и дали са установени всички пострадали. Това не са въпроси, които пречат на разследването. Това са въпроси, които показват дали изобщо има разследване с необходимата интензивност.
Защото цифровите доказателства не чакат. IP адресите не чакат. Сървърите не чакат. Логовете не чакат. Паметта на устройствата не чака. Само прокуратурата сякаш разполага с лукса да чака. Следващия път на тази кушетка може да бъде съпругата на някой прокурор. Дъщеря му. Сестра му. Или самият той да бъде жертва на подобно посегателство върху личния си живот. Тогава въпросът няма да бъде дали има нарушение на GDPR, нито дали Конституцията защитава личния живот. Тогава въпросът ще бъде един: къде беше държавата, когато трябваше да действа?
Правосъдието не започва с прессъобщение за самосезиране. То започва с действия. И завършва с отговорност. Всичко останало е институционален PR. Защото в една правова държава не е достатъчно прокуратурата да каже: „Проверяваме.“ След близо шест месеца обществото има право да попита: докъде стигнахте. И ако отговорът продължава да бъде тишина, тогава проблемът вече не е само в евентуалното престъпление. Проблемът е в държавата. Защото отсъстващото правосъдие е най-опасното послание, което една държава може да изпрати към жертвите. Особено когато междувременно бизнесът продължава спокойно да работи. Все едно нищо не се е случило.
Последвайте ни и в Телеграм
G Point: Скандалът тръгна на „REC“, правосъдието остана на „PAUSE“
Скандалът около студиото за лазерна епилация G Point в Казанлък започна с натискане на „REC“, но правосъдието изглежда остана на „PAUSE“. Жени от града разбраха, че по време на интимни процедури са били заснемани без знанието им, а кадрите са се появили в интернет. Не защото те са ги публикували, а защото някой е решил, че телата им са съдържание.
Според публично известната информация снимките са от октомври 2023 г. Самото дружество заяви, че в обекта е било открито нерегламентирано записващо устройство, което впоследствие е премахнато. Случаят стана обществено известен на 3 февруари 2026 г., а на следващия ден Районната прокуратура обяви, че се самосезира и възлага проверка със срок до два месеца.
Днес е 23 юли 2026 г. Не два месеца, а почти шест. Срокът, който прокуратурата сама определи, отдавна е изтекъл. Законът допуска удължаване на проверки и разследвания, когато това е необходимо за събиране на доказателства. Но когато публично обявеният срок е останал далеч назад, а обществото не разполага с никаква информация за процесуален резултат, възниква усещането, че единственото, което се движи с необходимата скорост, са прессъобщенията.
Допълнително впечатление остави реакцията на самото дружество, което обяви, че назначава вътрешна проверка. Звучи успокояващо, но вътрешната проверка не е процесуално действие по Наказателно-процесуалния кодекс. Тя не установява наказателна отговорност, не събира доказателства по реда на закона и не замества държавното разследване. Ако е била предприета, за да установи истината, обществото има основание да знае какъв е резултатът. Ако обаче е останала единствено медийно изявление, предназначено да овладее кризата за няколко дни, тогава тя не е била проверка, а инструмент за управление на публичния образ. И до днес никой не знае как приключи тази вътрешна проверка. Имало ли е констатации? Установено ли е кой е поставил устройството? Или проверката приключи точно така, както започна – с едно прессъобщение.
Така възниква въпросът не кой е поставил камерата, а какво направи държавата, след като обществото разбра за нея. Защото бизнесът очевидно не е спрял. Студиата работят, рекламират се. Само разследването сякаш е поставено на режим „лазерна епилация“ – толкова безболезнено и безшумно, че обществото трудно разбира дали изобщо се случва.
Продължаването на дейността на едно дружество не доказва извършено престъпление. Никой не може да бъде обявен за виновен без влязла в сила присъда. Това е същността на презумпцията за невиновност. Но има и друга страна на правовата държава. Конституцията защитава личния живот и забранява фотографирането, филмирането и записването на гражданите без тяхно знание извън предвидените от закона случаи. Европейската конвенция за правата на човека защитава правото на личен и семеен живот. GDPR изисква личните данни да бъдат обработвани законосъобразно и при гарантирана сигурност. Наказателно-процесуалният кодекс задължава разследващите органи да извършат пълно, всестранно и обективно разследване в разумен срок.
Това не са текстове в нормативни актове. Това са задължения. И когато държавата не успее да убеди обществото, че ги изпълнява своевременно, започва да се ражда усещането, че институциите не защитават пострадалите, а единствено собственото си мълчание. След почти шест месеца обществото има право да знае поне дали проверката е приключила, дали е образувано досъдебно производство, дали има привлечени обвиняеми, дали са изследвани всички електронни устройства, дали е установен начинът, по който файловете са стигнали до интернет, и дали са установени всички пострадали. Това не са въпроси, които пречат на разследването. Това са въпроси, които показват дали изобщо има разследване с необходимата интензивност.
Защото цифровите доказателства не чакат. IP адресите не чакат. Сървърите не чакат. Логовете не чакат. Паметта на устройствата не чака. Само прокуратурата сякаш разполага с лукса да чака. Следващия път на тази кушетка може да бъде съпругата на някой прокурор. Дъщеря му. Сестра му. Или самият той да бъде жертва на подобно посегателство върху личния си живот. Тогава въпросът няма да бъде дали има нарушение на GDPR, нито дали Конституцията защитава личния живот. Тогава въпросът ще бъде един: къде беше държавата, когато трябваше да действа?
Правосъдието не започва с прессъобщение за самосезиране. То започва с действия. И завършва с отговорност. Всичко останало е институционален PR. Защото в една правова държава не е достатъчно прокуратурата да каже: „Проверяваме.“ След близо шест месеца обществото има право да попита: докъде стигнахте. И ако отговорът продължава да бъде тишина, тогава проблемът вече не е само в евентуалното престъпление. Проблемът е в държавата. Защото отсъстващото правосъдие е най-опасното послание, което една държава може да изпрати към жертвите. Особено когато междувременно бизнесът продължава спокойно да работи. Все едно нищо не се е случило.
Последвайте ни и в Телеграм